Така най-кратко може да се оцени новият филм на братя Тавиани „Чифликът на чучулигите”(2007), който е заснет преимуществено у нас. Вярно е, че с отминалите години и братя Тавиани не са това, което бяха, че класата на „Добро утро, Вавилон!”(1987) няма да бъде достигната отново, но аз се надявах, че поне с екранизацията на романа на Антония Арслан, напомнящ като атмосфера и критичен патос шедьовъра на Антонио Басани „Градините на Финци Кортини”(1962), екранизиран блестящо осем години по-късно от Виторио де Сика, братята ще се опитат да създадат подобен като внушение и майсторство филм. Начинанието им е почти фамилно - те са и сценаристи на филма, костюмите са дело на Лина Нерли Тавиани, а друг член на клана - Джулиано написва музиката. Безупречната и органически въздействаща камера е в ръцете на Джузепе Ланци, а актьорският състав се води от Паз Вега, Чеки Карио и Андре Дюсолие.
      Всички предпоставки за създаване на силна и разстърсмаща семейна сага - на прочутата и богата фамилия Авакян, претърпяла жестоки удари в прочутия арменски геноцид от 1915 г., имащ съответствие с холокоста през Втората световна война, са налице.
      Кайният резултат обаче не задоволява.
      Причината я търся основно в режисьорската концепция на братята Тавиани, дала отражение и при екранизацията на романа. Братята се опитват да бъдат деликатни и предпазливо, милозливо и мелодраматично разравят една незараснала рана с 90 годишна давност, която обаче неизбежно влече след себе си емоции и напрежение, вследствие на което нито арменците са удовлетворени, нито пък турците са достатъчно уязвени. Обидени да, но мотивирано разобличени не.
      Лично аз очаквах от тази неразработена тема да се получи разтърсваща трагедия, но останах неудовретворен.
      У нас Людмил Стайков, осмисляйки насилието при потурчването на българите в Родопите, създава много по-силен и разтърсващ филм, ако и да стъпва върху един по същество спорен литературен първоизточник - „Време разделно”(1988).
      Братя Тавиани искат да угодят и на палачите, и на жертвите. Разводняват повествованието с досадни лични взаимоотношения - като черешката на тортата е безспорно любовният триъгълник Егон - Алесандро Прециози - Саркиз - Христо Живков и Нуник - Паз Вега, който приключва трагично, след като османският жандарм Саркиз, не желаейки да се раздели с любимата си арменка, я убива, но самата кървава трагедия, която е с мащабите на еврейската, е сведена до избиването на мъжете от рода Авакян в прословутия Чифлик на чучулигите и в спасяването на останалите оцелели с подкупи по ниските етажи на властта.
      Типично по ориенталски и така познато ни от нашата собствена история!
      Така обаче изчезва драматичната плънка на творбата, а в зрителя засяда неприятното съмнение, че и в тази епоха на най-големия терор богатите намират начин да се спасят и да избягат от ада на кланетата - естествено в Италия - във Венеция, където чака своите родствненици другата издънка на рода - Асадур Авакян - Мариано Виджило.
      И понеже сме в правовия 21 век братя Тавиани все пак се сещат, че трябва да завършат двучасовата си драма със съдебна присъда. Срещу престъпниците, обвинени в геноцид, в Цариград през 1919 г. все пак започва дело. Скоро обаче то е прекратено. В изключителните условия, в които е поставена раждащата се Турция, воюваща с най-големите европейски сили и бореща се на живот и смърт за своето оцеляване, най- малко има нужда от вътрешни раздори и национално самоунижение. Офицерите, командвали екзекуциите, са пратени на фронта и техните тъмни дела са забравени. „Чифликът на чучулигите” се опитва да открехне завесата на тяхното срамно престъпление, но го прави боязливо и анемично. Затова във филма няма нито катарзис, нито промяна в човешкото мислене. От което пък естествено се поражда и недоволството у редовия зрител.
      Иначе филмът е заснет с вкус и познаване на епохата. Братя Тавиани като изтънчени естети са се постарали да пресъздадат коректно отминалото трагично време. В България те са намерили не само красива природа и подходяща архитектура, но и екип съмишленици сред най-добрите ни актьори. Наистина е удоволствие да наблюдаваш как нашите звезди не отстъпват на прочутите си европейски колеги - Чеки Карио - Арам, Анхела Молина - Исмен, Паз Вега - Нуник и Андре Дюсолие - полковник Аркан.
      В българската група всички са на висота, доказвайки за пореден път класата на актьорската ни школа - тръгвайки от Христо Живков, създал яркия образ на Саркиз, минавайки през демоничния Христо Шопов като Исман и стигайки до Асен Блатечки - сержант Мудир, Мариус Донкин - доктор Киркор, Ицхак Финци, изваял с няколко щрихи, но много убедително портерата на Хованес Авакян, патриархът на рода, Мария Статулова - Арсин, Стефан Данаилов - безупречен като председателят на съда и завършим с още по-скромните, но запомнящи се епизодични изяви на Валентин Танев, Руси Чанев, Георги Новаков, Веселин Ранков и Васил Михайлов.
      Тъжно е, че усилията им не са достатъчни за успеха на постановката, но сме длъжни да подчертаем дебело, че благодарение на родната среда и великолепните изяви на българския артистичен състав филмът запазва поне приличното си ниво, за което може да твърдим със сигурност, че не означава куриозен провал.
      И същевременно именно неговите услия още повече открояват недостатъците на постановката, свързани с братята Виторио и Паоло Тавиани.