След неочаквано двегодишно мълчание Александър Томов отново атакува книжния пазар, в кондиция, по-активен и актуален от всякога.
      Както се казваше в рекламата - сега с "Мечът на групировката", а по-късно и с "Милион от лукавия".
      Следя неравния му творчески път повече от 20 години и с увереност мога да заявя, че с последния си роман Томов навлиза в ново амплоа - на обществен трибун, на будител на заспалата ни съвест, едва ли не на прорицател на нашето време.
      Моментът е удачно подбран - Христо Калчев почина и мястото му на гуру на съвременността ни по право трябва да се заеме от другия мускетар на българския бестселър Александър Томов.
      Любопитна е тази възродена Томова вяра в словото, дело на прозаичен майстор.
      Защото важното уточнение е, че писателят изобщо не вярва на медиите, купени и ръководени от алчни търгаши, за които първостепенно значение имат само печалбите.
      Той се завръща към популярната в късните години на соца митологема за водещата роля на писателя-интелигент, който честно и безкомпромисно трябва да разкрие социалните язви и да чака закономерните обеществени реакции.
      В "Мечът на групировката" този късноперестроечен импулс е прокаран ясно и категорично.
      Ако и да е своеобразно продължение на прочутата му трилогия отпреди десетилетие "Новобогаташи", в "Мечът..." белетристът е още по-суров и непримирим към нашите недъзи.
      Той възкресява прословутия си герой Емил Дъбов не толкова и само да разкрие подвизите му не през проточилия ни се кърваво-криминален преход, а след неговия край, колкото да лансира на четящата аудитория известната вече истина, че у нас ДС, руската и червената номенклатура направляваха пътя ни към капитализма и в новите условия относително самостоятелен и щастлив е този, който е успял да натрупа пари.
      Преклонението пред Златния телец и пред неговите властелини, начело с Турчина, Развигоров, Дъбов, Тимофеич, Юнал, Гошо Гошев и пр. е новият висш закон, с който трябва да се съобразява всеки редови гражданин в България.
      Ако иска да просперира по някакъв начин, да развива бизнес и да не бъде убит.
      Картината на българския постпреход, експонирана от Томов, е тягостно-задушна и влудяващо-кошмарна.
      В новите условия у нас правото е на силния и богатия, страната е парцелирана и управлявана от няколко клики.
      Всеки, заемащ някаква позиция, се пазари и продава колкото се може по-скъпо, независимо дали купувачът е руснак, турчин или американец.
      В изобличението на зловещия ни делник писателят стига до черната ирония, грубия шарш, до уродливия сарказъм.
      Целта му е да шокира, да ни разтърси и да ни извади от дрямката, в която сме изпаднали.
      Светът на Томов е мрачен, коварен и изтъкан от условности и взаимозависимости.
      В него няма нищо светло и положително, няма и оптимистична перспектива.
      И как да има, когато мафията на Дъбов се бие с кликата на Развигоров и Турчина - при това на живот и смърт, следвайки Мойсеевия принцип "Зъб за зъб, око за око", а целта е ни повече, ни по-малко измъкване от руската опека и опит за самостоятелено развите в рамките на допустимото срещу запазване на статуквото?
      Както винаги прозаикът демонстрира отлична осведоменост по назрелите обществено-икономически процеси у нас, въпреки че в предговора си се застрахова предвидливо - "Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна", лансира демиургова прозорливост, но същевременно внимателно изплита атрактивната криминално-приключенска интрига, в която секса, надлъгването, убийствата и финансовите удари следват един след друг...
      Напрегнатият сюжет сякаш абсорбира цялата писателска енергия, та затова не е за чудене, че за сетен път диалогът му не е съвсем изчистен и ефективен, а при разкриване психологическата дълбочина на персонажите си Томов спира само до Дъбов и Али, разчитайки на читателската съпричастност при демаскирането на останалите автентични и реално съществуващи образи, за които всеки грамотен реципиент би се досетил, независимо дали става дума за Караколев - Иван Костов, Развигоров - Румен Петков, Турчина - Ахмед Доган, Юнал - Юнал Лютви или Гошо Гошев - Тошо Тошев.
      Като всеки нарцистичен субект и самият Томов се е автоизографисал зад загубилия илюзиите си писател С., дал ценния съвет на напористата журналистка Елеонора да стане пиар на Емил Дъбов...
      Много добре съзнавам качеството на предложения от Александър Томов продукт.
      Този роман, явяващ се брънка от поредицата "Новобогаташи", е доста под нивото на "Корупция" или на новелистичната повест "Здрач и печал".
      Това обаче е съзнателно търсено от Томов. Интелектуалец от висша класа като него, размишляващ блестящо за феномена на 21 век - Новото средновековие, съзнателно снизява критериите си за творческо дело и стил, слизайки до нивото на масовия читател.
      Поднасяйки му поредната скандална гангстерска история, покрай опита да събуди задрямалата му чест и съпротивителните му инстинкти, Томов желае най-вече да си продаде романа.
      Защото от това главно живее.
      Защото с Балзакова продуктивност трябва да напише и други такива дебели томове, защото е необходимо да присъства в общественото и културно пространство, а единственият му начин засега е като пуска на пазара своите рентабилни и конкурентни романи.
      За някои това е цинична и укорима стратегия, за други е пример за подражание.
      Александър Томов доказа, че може да се чете и продава и в годините на социализма, и през прехода, и след неговия край.
      Колко от неговите колеги могат да се похвалят с подобна щастлива участ?
      Аз се сещам само за Владо Даверов...

---

Александър Томов, „Мечът на групировката“, Издателство „Хермес“, Пловдив, 2007