Подобно на Борис Делчев и Тончо Жечев е класически пример за потенциала и границите на официална реализация на подготвения и ерудиран марксистки литературовед и моралист.
      Заслугите му към българската литературна наука и критика спрямо осмислянето на национално-историческото и културно развитие и анализа на общокултурните и литературни идеи и техните тенденции в развой са безспорни. Но и ограничени.
      Тончо Жечев е майстор на афористичната фраза, на оригиналните обобщения ("Българският Одисей и истината за неговото завръщане"), на традиционно увлекателно написаните есеистични очерци, на нравоучителните беседи, лимитирани от патриархалния му морал и от усвоените марксистки постулати като комсомолски деятел (1947-1956) и московски аспирант (1959-1962), които той безуспешно се опитва да надмогне, ползвайки християнската етика и нравственост в прословутите си понеделнишки послания във вестник "24 часа".
      Тончо Жечев е наистина образец за пълноценно осъществяване на българския интелектуалец в условията на комунизма и демокрацията.
      Той защитава кандидатска дисертация в Москва на тема "Проблеми на съвременния български роман" и пак там става д.ф.н. с изследването си "Българското възраждане и проблемите на българската литература"(1977).
      Едновременно е професор по история на новата българска литература в Шуменския университет (1985-1990), член-кореспондент на БАН (1989), на президиума на ВАК (от 1990), зам.-председател на Съвета за развитие на духовните ценности на обществото (1974-1982), лектор в СУ (от 1991) и главен редактор на най-свидната си рожба - сп."Летописи"(1990-1998).
      В годините на социалистическото ни развитие прави силно впечатление още със закъснелия си, но зрял дебют "Съвременни образи и идеи" (1964), а се налага като един от най-добрите ни литературни историци с "Българският роман след Девети септември 1944 г." (1980) и с "Въведение в изучаването на новата българска литература" (1990), без да забравяме изповедния му "Критически дневник"(1987).
      Естествено най-голям успех и известност той добива с "Българският Великден или страстите български"(1975) - "събитие в литературния живот на България" (Иванка Монова, "Тончо Жечев", 1994), своеобразен микс от съкровен мемоар, историческа хроника с романови очертания и политико-моралистични есеистични внушения, насочващи към същностни виждания и търсения на своя автор.
      От дистанцията на изминалите години след излизането на тази книга аз не съм така възторжено настроен както нейните съвременници (вкл. Георги Марков в "Литературни есета", 1982-1990). По няколко причини.
      Не смятам,че заслугата на Жечев е точно и единствено в разкриване ролята на "цариградския кръг" в борбите за църковна независимост като важен етап от българското възраждане.
      Този въпрос е изследван скрупольозно от непосредствените участници в събитията-Тодор Бурмов в "Българо-гръцката църковна разпра" (1902). До него се докосва малко по-късно и Марко Балабанов с прекрасната си биография за Гаврил Кръстович (1914), за него обширно пише и патриарх Кирил в "Граф Игнатиев и българският черковен въпрос" (1958).
      Не прави чест на Жечев, че в най-представителното си проучване пропуска приноса на един от най-видните ни историографи Симеон Радев, разработил още през 1918 г. в "Македония и българското възраждане през 19 век" аналогични проблеми в свойствения му бляскав цизелиран маниер, спирайки повествованието си там, откъдето всъщност Жечев тръгва - акцията на 3 април 1860 г. в Цариград.
      Това за Радев е резонно, тъй като с тази манифестация всъщност набира сила свестяването на българщината по цяла Македония, докато при Жечев това е отправната точка и основата на последвалите колизии, триумфи и разочарования сред действащата българска общност в османската столица.
      Необяснимо е "отсъствието" на Симеон Радев от дългия библиографски списък в "Българският Великден", но при всички случаи пропускането му не е случайно и е красноречив белег на времето, който обаче авторът не е пожелал да изчисти в преизданията след 10 ноември 1989 г.
      За мен ценното в "Българският Великден и страстите български" е другаде - в патриархално-интимния подтик за написването й (главата, озаглавена по благоевски "Pro domo sua"), която отеква в епилога "Българският Одисей и истината за неговото забръщане", подтик, разкриващ християнския патос на Тончо Жечев, необходим му като коректив на социалистическото разсипване на българското село - "Къде отиде и отива всичко това?", пита прабаба му Дана ), в проникновеното експониране на нашенските разпри, на нетърпимостта и припряността сред най-видните ни водачи,на неизбежното разцепление между млади и стари, фили и фоби, на вродената ни зависимост от Високата порта и Русия, вследствие на което борбата действително завършва с горчив триумф-избор на Антим Първи за български екзарх на 16 февруари 1872 г. и обявяване на българската църква за схизматична на 16 септември с.г.
      Заслугата на Тончо Жечев е и в разбулване на мотивите, движили личности като Петко Славейков, Стоян Чомаков и Тодор Икономов в тази продължила повече от десетилетие драма, свеждаща се до наистина съборното и демократично устройство на църквата ни като първообраз на неосвободената все още българска държава.
      Друг е въпросът, че в тази насока изследвачът е можел да акцентира и на ранната политизация на черквата, която за нея след това (1880-1886-1888-1893 г.) има тежки последици, както и на амбивалентната роля на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев.
      Тончо Жечев пише знаменитата си творба с ясна морализаторска цел. Вътрешно той е смутен от ширещата се тогава интернационална (т.е.антибългарска ) инвазия у нас, от криенето на важни исторически факти, от липсата на примери за подражание.
      Той ги дири не сред действащите "герои" на съвременността му, а именно между изтъкнатите ни възрожденци.
      Такъв за него е основно Петко Славейков, "българският Одисей", създал след покрусата на църковната победа своя шедьовър "Изворът на белоногата"(1873), при което главата "Българският Одисей и истината за неговото завръщане" ражда отделна книга "Митът за Одисей" (1985), както "Pro domo sua" се превръща естествено в "Родно място" (1987) и особено парадоксалната и противоречива фигура на Тодор Икономов (1838-1892) - летописецът на "цариградския кръг", революционерът сред църковниците, консерваторът-либерал, своят сред чужди и чуждият сред свои.
      За това колко важна е за него личността, а и делото на Икономов, говори фактът за репродуцирането на очерка "Спомени, размисли и следосвобожденска съдба на един българин от Възраждането" в предговор към "Мемоари" на Тодор Икономов (1973), озаглавен неслучайно "Тодор Икономов в историята на българската обществена мисъл", за да прераснат двата текста обединени и обогатени в "Тодор Икономов (очерк из историята на българската обществена мисъл)", появил се през същата 1975 г.,когато излиза и "Българският Великден".
      Тодор Икономов привлича Жечев със своята ерудираност, честност, безкористност и неподкупност.
      Патриархално-марксисткият му морал съчувства на безсребърника и неприспособенеца Икономов, започнал с летящ старт участието си в политиката на 30 януари 1861 г. след пристигането си в Цариград като униатски съмишленик и завършил с полудяване, несполучлив опит за убийство и ненавременна смърт на 28 септември 1892 г. в Шумен.
      В живота му има бляскави примери на гражданска доблест - париране опита на валията Митхад паша за създаване на смесени българо-турски училища през септември 1867 г., Богоявленската акция на 5 януари 1872 г., административните му усилия като префект на Сливен и Бургас през 1879 г., работата му като вътрешен министър в служебния кабинет на епископ Климент (19 януари-24 март 1880 г.), като кмет на София (1880-1881), окръжен управител на Шумен (1881), член и председател на Държавния съвет (1 януари - 4 декември 1882) и министър на обществените сгради, земеделието и търговията при Драган Цанков (20 септември 1883-29 юни 1884), както и амбиция за модернизиране и практическо приспособяване на българското училище към изискванията на времето.
      За тази цел той издава "Нова българска читанка"(1867),"Читанка за приготвяне към граматиката"(1867), "Българска граматика"(1881)...
      Философските му възгледи, насочени към безкористно и отговорно служене на обществото, откриваме най-пълно развити в известните му статии "Силата на идеите"(1869) и "Една стъпка напред"(1872).
      Впечатленията си от църковните борби описва безхитростно и непосредствено в "Избирането на българский екзарх" (1872), а в популярните на времето "Писма от Сърбия"(1883) чрез паралелен анализ на политико-икономическата ситуация в двете страни осмисля в полемичен дух важния проблем за копирането на чуждите модели на развитие и необходимостта от избор на самостоятелно и самобитно съществуване.
      Не по-малко ценни като автентичен документален извор са неговите спомени-респектиращото духовно завещание "Последна дума", завършено на 25 декември 1887 г. и най-вече обширните "Мемоари", обхващащи периода от 1861 до 1889 г. и излезли посмъртно през 1897 г., в които кумирът на Жечев се разкрива като чепат и непривично горд характер, следващ мисията в живота си в служене на народа.
      Тончо Жечев е респектиран от личността на Тодор Икономов, "мъченик на своите идеи, жертва на политическите нрави", близък му е "неговият обществен идеализъм, неговият възрожденски патриотизъм и възрожденска служба на народа".
      Той е впечатлен от донкихотовските напъни на моралиста Икономов да бъде надпартиен, съединително звено между либерали и консерватори, "неудобен за всяка от съществуващите партии, търсен само когато трябва да се направи компромис, винаги удобен, защото е лек за изтласкване, след като една от страните хване положението в ръцете си. Пак търсен, когато на нещата трябва да се даде що-годе престиж, и освободен веднага, след като завоюваното трябва да се използва" - и същевременно - нужен "в социалистическа България"...
      В тези откровения на проф. Жечев има парадоксално-горчива истина, но те в своя преимуществено нравствен аспект не могат да разкрият феномена Икономов в неговата сложност.
      Вярно е най-вече, че "неговият характер беше неговата съдба", а нравът му е сложен, противоречив, двойнствен.
      Това има положително значение за човек, занимаващ се с публицистика, литература и преподаване, внасяйки и по-голяма доза критичен патос и привлекателна интимна откровеност в мемоарните му текстове.
      В политиката обаче и особено в българския й вариант-този път е не само безперспективен, той е направо гибелен.
      Той води до полуда и до изповеди като "Шуменът наредих добре, всичките държави наредих добре... Сега не може никой да се оплаче от каквито и да било притеснения... Реших се и се обявих за цар. Зарадваха се всички. Англия, Китай, Африка, Азия-навсякъде господствува сега пълна свобода..." (по свидетелство на най-добрия му приятел митрополит Климент в писмо до врачанския владика Константин от 24 юни 1892 г.)
      Това е така, защото в България действащият политик трябва да е партийно обвързан.
      Нито през 80-те-90-те години на 19 век, нито сега, желаещият възход общественик може да игнорира това съществено обстоятелство.
      В противен случай метаморфозата е мърморещ морализатор-критикар без реална възможност за позитивна промяна на социалните процеси.
      У нас е трудно да бъдеш и надпартиен. Примерът с Икономов е много показателен. Като образование, поведение, начин на мислене той е типичен консерватор. Като такъв се проявява най-вече в Учредителното събрание в Търново в знаменитата си реч от 27 март 1879 г., в която аргументирано защитава нуждата от Сенат в България.
      Нормално е в бъдеще той да расте в йерархията на Консервативната и Народната партия като техен идеолог и мъченик.
      Вероятно и по тази причина княз Батенберг го определя за председател на Държавния съвет, пръкналият се след преврата от 27 април 1881 г. роден вариант на Сенат.
      Икономов взема активно участие в тази консервативна утопия (подобно на биографа си сто години по-късно), без да страда от скрупули, че раждането й е грубо погазване на конституцията, за да избяга от нея след това, отвратен от нравите в двореца и обкръжението си.
      Явява се в ролята на помирител между либерали и консерватори, дори с тази цел участва в кабинета на Драган Цанков и когато трябва да бере плодовете на своя труд идва Съединението от 6 септември 1885 г. и контрапревратът срещу русофилската офицерска клика на Бендерев-Груев от 11 август 1886 г., осъществен с брилянтен политически такт от Стефан Стамболов, срещу когото Икономов се обявява решително против.
      Именно защото е консерватор-моралист и краен русофил, готов да търпи всяко вмешателство на царската власт у нас, независимо че-подобно на Димитър Маринов-много добре познава методите на действие на руските имперски чиновници от 1878-1879 г.
      Но той е слаб и лесно победим, защото действа индивидуално и зад него няма водеща политическа формация.
      Ако е бил партийно обвързан и уволнението му от Петко Каравелов през 1884 г. като член на комисията за чифлишките земи и съденето му от Стамболов пет години по-късно-след излизането на брошурата му "Где е спасенишето?" (1888) са щели да имат съвсем друг отзвук в средите на консерваторите.
      В това отношение неговата съдба е антипод на житейската участ на повечето от съвременниците му-Захарий Стоянов, Димитър Греков, Драган Цанков, Петко Славейков, Петко Каравелов...
      Всеки от тях-независимо от преживените бури и трагедии-се реализира в много по-пълна степен и има по-дълголетна и успешна кариера, именно защото е партийно обвързан и разчитащ на своите структури.
      Пътят на компромисите и фалшивата надпартийност води до разочарования, репресии и лудост (Икономов) и до тъжни прозрения за българските ни политически нрави, което не тормози изследвача Жечев да се интегрира във властта и преди 10 ноември (1979-1982) и след това-като шеф в БНТ (1998-2000).
      Затова той набляга на актуалната публицистика в "Болки от текущето"(1997), игнорирайки провала на остарялото като концепция списание "Летописи"(1998) и сериозните и солидни литературоведскии открития.
      Така се оказва, че най-прочутата книга на Тончо Жечев има за него и негативни последици,тласкайки го към публицистично-морализаторски търсения, към активна намеса в политическите стълкновения и дирене на примери за подражание (Икономов), които най-меко бихме определили като спорни.
      Вероятно в случая оказва влияние и комплексът на родното място.
      Шумен и шуменският край дават на българската политическа история поредица от противоречиви, нееднозначно възприети, а и направо одиозни фигури-Икономов, Васил Друмев (Климент ), Стоян Данев, Васил Коларов, Жельо Желев, Нейчо Неев, чийто отличителни черти, свързващи ги помежду си,са амбициозността, желанието за житейски просперитет, търсенето на популярност и признание-все в името на народа и отечеството-в повечето случаи имащи плачевни резултати за посочените политици,обвързани с руска (Икономов, Друмев, Данев) и съветска (Коларов) опека, с национални катастрофи (Стоян Данев) и жажда за силна президентска (Желев) и изпълнителна (Неев) власт.
      В началото на списъка е Тодор Икономов и до него благоразумно е спрял Тончо Жечев.
      За съжаление, в залеза на дните си - в историко-народоведческите си и литературни съчинения-той не се опита да обясни този негативен шуменски феномен в родната ни политика.
      А това би съответствало на ръста му като учен и общественик и и би компенсирало и допълнило липсата на втория том към капиталното дело на неговия живот - "Българският Великден или страстите български".

---

Библиография:

1. Тончо Жечев, "Българският Великден или страстите български", С., 1992 г.
2. Тончо Жечев,"Тодор Икономов",С., 1975 г.
3. Тодор Икономов, "Мемоари",С., 1973, подбор и редакция Тончо Жечев.
4. "Речник по нова българска литература 1878-1992", С.,1994, стр. 129-130,144-145.
5. "Съвременна българска енциклопедия", В.Търново,1995, том 5, стр. 602-604.
6. Георги Марков, "Литературни есета", Париж, 1982, С.,1990.