Батко Стаменов е символ на една епоха, добре позната на моето поколение.
      Произляъл от народните низини, той получава полувисшето си образонавие за ръководител в художествената самодейност в прословутото ПИРКОХС, вербуван е за доносник на тайните служби от небезизвестния Мляков и се впуска в житейските бури на прага на знаменитите промени у нас на 10 ноември 1989 г.
      Стаменов има леля майка в лицето на любвеобилната Кира, редовно практикува онанизма , с мъка преживява прелестите на родната соцказарма, чете с настървение списание „Космос” и дори усвоява безупречно технологията на сър Хенри Джеймс „Цинко”, даваща му възможност за прекопиране и тиражиране на карти и картографски изображения с помощта на цинкографски клишета.
      Той е нашенският Кандид, водещ маргинално съществувание, докато неговият създател – писателят Владислав Тодоров – не решава да го натовари с особена и специфична функция – след т.н. демократични промени Батко Стаменов създава личен паралелен отдел на ДС – ПОЛ със собствена информационна мрежа, разрушаваща като опасен вирус системата по тайния контрол върху населението у нас.
      „Цинкограф” е новият роман на доктора на философските науки Владислав Тодоров, излязъл 4 години след големия му пробив „Дзифт”.
      Признавам си и аз очаквах с нетърпение книгата, но резултатът надмина и най-смелите ми очаквания.
      „Цинкограф” е едно от литературните събития в България през 2010 г.
      Това е едновременно роман – равносметка за съдбата на едно загубено поколение, живяло в разделна епоха и жестока, нагарчаща, черна сатиричина гротеска, през чието изкривено огледало се разкрива със задъхан ход убийсвения абсурд, в който живеем вече три десетилетия.
      Тодоров умело балансира между сатирата, мелодрамата и градивния критичен патос, създавайки и напрегнато по своя темпоритъм повествовавние с плашещи идейно – смислови обобщения, и стойностна и оригинална образна система, сред чийто карикатурни контури запомняме колоритните персонажи на Чамов, Кокалов, Мляков, Стефана Трибаджакова, Българана Кюспечева като над всички се открояват Батко и Йовка, пародийните съответници на Рик и Илза от легендарната мелодрама на Майкъл Къртис „Казабланка”(1942).
      Написан увлекателно и с взривоопасно темпо, „Цинкограф” е все пак ерудитско четиво.
      За да се оцени по достойнство и адекватно читателят трабва да свикне първо с авторския дискурс.
      Следва да има минимум философски познания, без които не може да осмисли и разтълкува важни авторови внушения.
      Трябва да притежава вкус към сатиричната острота и гротесково – абсурдния хумор.
      Да познава в детайли близкото минало на държавата ни – от края на XIX век, през годините на зрелия социализъм до началото на демократичните ни промени.
      В противен случай няма как да оцени обективно и по достойнство проникновено пресъздадената смърт на Стефан Стамболов или казарменото ежедневие с култовото присъствие на школника Божа Майка.
      Не може да усвои и преосмисли и целия идиотски абсурд на системата на тотален контрол и доносничество, характерен за късния социализъм, инфантилния възторг от възникването на неформалните интелектулани кръгове, безумията от зората на демокрацията, родили Града на истината и подпалването на Партийния дом през 1990 г., борбата за историческото иделогическо наследство между леви и десни, създали такива феномени като реактивния семенник на Тодор Живков и правото да си демократ, след като си обладател на показалеца на Стамболов...
      Не познавам друга книга, писана от съвременен български автор, толкова критична и свирепо – сатирична към грешките в нашето минало и настояще.
      Владислав Тодоров бичува детинските прегрешения на нашия народ, защото знае кой се възползва с користни цели от неговите наивни увлечения.
      ТАЙНИТЕ СЛУЖБИ!
      За пръв път в български роман е смъкнато булото на недосегаемост на родните специални служби отпреди и след началото на демократичния ни преход.
      Тодоров разкрива в дълбочина и със замах порочните практики и ресурсната несъстоятелност на репресивната ни машина, дала дефект и възможност на един редови бивш свой функционер да развие паралелна частна структура, превръщайки я в адска машина и в средство за лично обогатяване на принципа кради от крадеца и лъжи измамника в разградения държавен двор.
      Изпъстрен с културни препратки и акценти от класиката, „Цинкограф” е по своему точен коректив и морален стожер на уродливата ни действителност.
      По тази причина и романът няма хепи енд.
      Батко и Йовка тръгват за Казабланка, Стаменов печели на рулетка, но вместо да се превърне в Господаря на света като героя на Леонардо ди Каприо Джак от хита на Джеймс Камерън „Титаник”(1997) „Тялото му направи винт във въздуха и падна във водата.Витлото го загреба и го разби на каша. Лунната пътека стана кървавопенлива.”(с.284).
      Написан с вдъхновение, много болка и тъга, „Цинкограф” остава в съзнанието ни най-вече със знаковия образ на епохата – Батко Стаменов, напомнящ ми неговия гениален уродлив събрат по съдба Пилето от едноименния шедьовър на Уйлям Уортън от 1978 г.
      Аутсайдерът, излязъл от дъното и усвоил тайните на задкулисните машинации, в които страхът, шантажът, досиетата и конфиденциалната информация са атомната бомба за манипулации и измами, носещи пари и власт, без които не можем да си представим уродливия лик на безкрайния ни преход, смачкал ни със своята протяжност и несвършеност и убил мечтите ни за достоен, пълноценен и сносен живот.
      Какъвто не доживява в Казабланка и прословутият Батко Стаменов.

---

Владислав Тодоров. Цинкограф. Изд. „Фама“. София, 2010. Редактор: Мария Коева.