Той се завръща. Серийният убиец, разтърсил Америка преди 40 години и останал неразкрит, e при нас.
      Първо в книгата на Робърт Грейсмит, а след това и в дългоочаквания филм на Дейвид Финчър по оригиналната история на Дейвид Шайър и сценария на Джеймс Вандербит.
      Признавам си, че гледах киноспектакъла с напрегнато внимание.
      Не толкова заради криминалната история, която е сравнително позната. А най-вече, за да преценя дали Финчър ще запази нивото си на висококачествените мрачни трилъри, с които си създаде име още от времето на „Седем“ (1995) и „Играта“ (1997).
      Впечатлението ми след гледането на „Зодиак“ е противоречиво.
      От една страна впечатлява стремежа на постановчика - а това се отнася и за основната част на екипа му в лицето на оператора Харис Савайдъс и композиторите Рандъл Постър и Джордж Дракулиас - да бъдат максимално, дори маниакално точни и коректни при пресъздаването на историята, която и днес тормози следствените органи в САЩ като фактура, бит, поведение, начин на мислене, като атмосфера и разплитане на аферата стъпка по стъпка, седмица след седмица, месец след месец и година след година.
      От първото убийство на Зодиака през 1966 г. и първите му медийни изяви три години по-късно до последните разпити на свидетелите и очевидците през 1991 г. и развръзката на тази объркана и драматична история, настъпила в периода 2002-2004 г.
      В този аспект от работата си Финчър е максимално близко до пресъздадената епоха.
      Нещо повече - той създава представителна документална възстановка и на моменти зрителят се улавя в крачка, смятайки че гледа поредния епизод по „Дискавъри“.
      Това е добре, но в стремежа си да бъде възможно най-автентичен и достоверен, постановчикът изсушава откъм емоции повествованието на своята творба, а това е особено мъчително за филм, траещ 158 минути.
      За разлика от съпоставяната с него, заради горчиво-ироничните си препратки класика на Дон Сийгъл „Мръсният Хари“. (1971)
      И ако в пресътворяването на мрачната атмосфера от задния двор на Америка, пък бил той и ситуиран в Калифорния и основно в Сан Франциско, Финчър постига категоричен успех, навяващ спомени за „Седем“, то при пресъздаването на човешките драми и съдби работата му определено куца.
      И не защото избраните от него актьори не са добри и не дават максимума от себе си.
      Напротив - и при женските персонажи в лицето на Санди Кларк - Карол Фишер или Клое Севини - Мелани, а и при мъжките в лицето на Брайън Кокс - Мелвин Бели, Антъни Едуардс - инспектор Уйлям Армстронг, Елиас Котеас - сержант Джак Мулинакс, изпълненията са стегнати, концентрирано-мотивирани и на ниво.
      Издънката забелязваме при централните образи на Пол Ейвъри и инспектор Дейвид Тоски.
      Робърт Дауни-младши играе сякаш себе си като алкохолизирания разследващ журналист Ейвъри, но го интерпретира сухо, без живец и клиширано.
      Подобна изсушена и лишена от достатъчно емоции версия на инспектор Тоски е още по-натрапчиво лансирана от Марк Руфало.
      Единствено Джейк Джиленхал като художника Грейсмит е докрай амбициран и преследващ целта си с маниакална страст, която на моменти го довежда до границите на лудостта.
      Джиленхал наистина играе със страст и вдъхновение и създава поредния си силен образ в своята кариера.
      Така стигаме до серийния убиец, до Зодиака, който в разследването на художника Грейсмит-Джиленхал се оказва не Рик Маршъл, а Артър Лий Алън.
      Надеждата ми, че при идентификацията му Финчър ще повтори удивителния си и поразяващ ефект от въвеждането му, с който ни срази при представянето на Джон Доу в „Седем“ се оказа безпочвена.
      Първо - защото твърде късно зрителят разбира,че Артър е търсеният сериен убиец и второ, тъй като избраният артист Джон Каръл Линч напомня не хитър, зловещ и болен злодей, който може да изиграе филигранно един Кевин Спейси, а средностатистически дребен престъпник, с какъвто се сблъсква всеки от нас поне веднъж в годината.
      Така балансът на „Зодиак“ се оказва неочаквано разцентрован и вместо да се превърне в събитието на сезона, както беше със „Седем“ преди 12 години, той си остава един добре направен, но редови психотрилър на Финчър, родеещ се с подобни опуси и на други режисьори, пробващи жанра тази година, като например Джоуъл Шумахер и „Числото 23“.
      А това ме кара да съжалявам за изразходваните усилия от един от най-талантливите съвременни холивудски киномайстори.