Сине, отвори ми,
на словата скрити.
нося твойто име.
Сине, напиши ме,
Отвори вратите
нося твойто име.П. Дойнов, Бащата в мен
(Реч на юбилейното тържество по случай
5-годишнината от откриването на
лекарство срещу безсмъртието)
В малката част публикувани досега ръкописи на Пенчо Славейков се намират обширни планове за автобиография, точките от които са едва вербализирани, а в повечето случаи и незапочнати. Сбъдналите се наративни модули, запазени в тефтерчета, тетрадки или на “хвърчащи” листове, никога не са били споявани в монолитен разказ, заключен в коричното тяло на книга или в прокрустовото ложе на списание. Както и при Раковски, автобиографичното писмо на младия български модернист някак все не може да начене, задушавано от педантичните пунктове и техните разрояващи-пъпкуващи се разклоненията, които се явяват препятствия в едно задъхано от стартовото спринтиране повествование, необходимо при артикулирането с ясен синтаксис на всяка травматична идентичност (тук е нужно да се прецизира периметърът на “автобиографичното”, защото в теорията на литературознанието все още няма адекватна класификато рна решетка за нелегално вмъкналия с е жанр, но какво се крие под Пенчо-Славейковите заглавия Възпоменания или Спомени и бележки се оказва ирелевантно засега).
Оцелелите изречения, творени непосредствено след крехкото закрепване на здравето му, когато едва може да си служи с молив, макар и с цената на очевидно ужасни страдания, са изпълнени – по обясними причини – най-вече с носталгично-идилични спомени за Трявна и детинските не винаги невинни пакостничества, а по-късните късове от сюжета на Славейков, писани след Момини сълзи, включват задължително думи за брата Райко и болестта му, за бащата и бляновете по постигането му (още в 1890 г. са съчинени стиховете на симптоматично онасловената лирическа творба Предисловие: Ази по всичко съм бащин наследник. /Арх; 65/ ).
Прозаичните предговори към Моя дневник и Възпоменания от П. П. Славейков и Стихотворения на Райко Райков формулират подбудите за написването на автоповествованието, поради което те ще бъдат припомнени по-пространно. Преди пролога на Моя дневник се намира планът, по който той е творен, но не и завършен. В него са важни точките за Вазов и Кръстев: Охтичева муза (Кох фърли петалата и г. Вазов няма кой да го лекува) и Муле (Д-р ККК) /Арх; 87/ (Славейков сигурно има предвид д-р Кох (1843-1910), немски бактериолог, основоположник на микробиологията и откривател на бацила на туберкулозата и вибриона на холерата, за когото Вазовият приятел д-р Янкулов прави сказка през 1891 г., а поетът я отразява в “Денница”, въпреки че не ми е известно да се е ползвал от услугите му). След встъпващото заявление, че Най-гл упавий от дел във всяка една книга е предисловието, Славейков захваща пак морбидната тема: Секий век има своя болест – бол. на наший век е говоренето и от нея никой д-р не може ни излечи /Арх; 88/. Пасажът, посветен на Вазов не е развит в свързан текст, но и от простите изречения се разбира какво би разказал поетът: Старият скептик Шопенхауер казва, че няма поет без наклонност към лъжа. Литер. закони търпят полемиката. Литер. полемика е блудница. На моите врагове се ревне да любезничат с нея. Да им е просто./Арх; 90/ Телесната троповост в дебата Вазов – Славейков ще се обглежда по-късно, но в Моя дневник си съседстват две интересни изказвания, без които не може да се продължи нататък: Има една струна в лирата на Вазова -(нежността)- която болезнено трепти под неговите груби пръсти и другото: Крачка!… О, магйосна дума! В умът ми стават куп асоциации и еволюции на образи и положения. И аз трептя… може би и от страх. /Арх; 91/
С година по-ранните Възпоменания от П. П. Славейков имат дълго Предисловие, което ще се цитира в цялост, защото е не чак толкова популярно, а съдържа важни сегменти от автосюжета: През януари 1886 г., случайно аз намерих, в един вехт бащин ми тефтер, бележка кога съм роден. Тази находка извънредно ме възрадва, понеже до тогава не знаех точно денът на рождението си. Няколко дни наред аз се намирах под радостното нейно впечатление, и не знам как, в същий онзи ден ми румна да се заловя за описанието на своите възпоменания. Без да се вмислям в тази си внезапна идея, тойзи час я оттръснах от себе си и за дълго време още неможах освен с усмивка да си спомня, както за самата тази идея – тъй и за нейното възникване. “Кому ще бъдат интересни впечатленията на един дребен поет, си помислих аз? – За себе си аз ги помня, и излишно е да ги записвам”… Тогава аз гледах на себе си преимуществе но като на поет и мислех поетически за своите възпоминания… От тогава се мина доста време, много вода изтече. Неволята в която бях изпаднал не ми позволяваше да се заловя с друга по-сериозна работа освен поезията, и призракът на моето мрачно бъдеще, рисувано от мечтите ми, ме правеше да чувствувам моето и тъй нерадостно настояще още по-силно. Не рядко ме обхващаше отчаяние, и рой безумни мисли задяваха и тъй крайно раздразненото ми въображение. Лете както и да е бивах сравнително по-спокоен, можех да ходя, макар не без усилие, и да се наслаждавам от чистия свободен въздух – но сякога със страх очаквах есента. Есенем аз трябваше да стоя затворен в стаята си, нозете ми тогава положително се отказваха от онази малка услуга от която лете аз бивах доволен. Аз го помня твърде добре. Това бе през един мрачен октомврийски ден. Валеше ситен дъжд и беше доста студено – поне на краката ми, в които като че ли нещо тае тихо и мудно, като че ли дъждът вали не вънка негде, а именно вътре в нозете ми… Влажно бе и мрачно – а аз нямаше къде да се дяна. Дойде ми на ум че аз съм момък на възраст вече – тогава бях тъкмо на 23 години – може би не лишен от известни способности с които бих бил полезен… кому мога да бъда полезен със свойта физическа немощ, със свойта некадърност да пристъпя твърдо два разкрача… И друг път подобни мисли са ме смущавали и знаех какво значаха те! Меланхолията почваше с това да превзема на пристъп душата ми – и аз направих усилие да я отблъсна. Обвих се добре в широкото си дебело палто, седнах до отворения прозорец що гледаше в градината и се отпуснах във възпоменанията си… Често пъти това ме отвличаше. Тоз път някои събития и лица особено релефно прадстанаха отпреде ми и като че ли въпросително ме гледаха. Бързо като светкавица мина отпреде ми мисъл: “То се знае, животът на един дребен поет, сам по себе си, едва ли заслужава внимание… но оно ва що е видял и забележил той не ще бъде съвсем безинтересно. Малко са онези човеци, сред паплачта хора, на които животът е интересен и аз не съм от тях, аз съм напротив от ония, които са само свидетели на известни интересни неща вършени от други човеци – и защо да не разкажа аз за тези неща…” Таз мисъл по-после ми се показа доста ясна и убедителна – и ето на че аз се залових пак за идеята за записвание възпоменанията си. На тетрадката ми е бележено, че на 13 октомврий 1889 г. съм почнал да записвам това което по долу следва. П. Славейков. София. /Арх; 44-5/
Същинският текст, “истинските” възпоминания, също са много вълнуващи, въпреки че се подчиняват на автобиографичния канон и не начеват с Аз-а, а с родното място (изписано ту като село, ту като градец или град), което пред-хожда както родителите, така и наследника им, но разгъването на сюжета ще се цитира по-късно, защото сега само се натрупват количествено изреченията, обвързващи Болестта (и майчинството й спрямо поета2) и ръко-писния/творния автообраз на Славейков, припокриващ се с публичния, но не съвсем...
Вече на няколко пъти се напомняше първата фиксирана мистификация, запазена в два варианта, които се различават по малко, но симптоматични за избрания тук контекст неща – (авто)биографичната бележка на “издателя” П. Детелинов към Стихотворения на Райко Райков, т. І. Ето част от него: До десетата си година Райко е живял в родний си градец – а после се е скитал по разни училища в Б., без да е свършил пълен курс в някой от тях. Но той е владел една доста обширна начетеност, която в поетите като че ли заместя основателното образование. Освен това той е имал наставник един от великите всемирни учители – нещастието. (…) Аз се възпознах с него в 1884 год. в София, дето той живееше по него време при баща си. Спомнях го от училището в Ст. Загора, гдето другарувахме с него – той беше дребнав с къдрава коса и весел дух: но аз не можах да позная в София едновремешния си другар. Сега той беше висок приличен момък с замислен поглед. В ли цето и в погледа му имаше тих един отпечатък – отпечатък, който нещастието дава на човеш. лица. Той едва пристъпяше, подпираше се с тояга – нозете му бяха парализирани. (…) Медицинските средства не му помогнаха и той из ден в ден впадаше в дълбока и по-дълбока меланхолия. В неговите мисли беше зела вече връх смъртта на която той е посветил цял ред прелестни сонети написани през 1888. На ___1891 сутринта го намерили в стаята му мъртав. Види се в припадък на меланхолия той беше пронизал горещото си сърце със студения куршум на револвера. /Арх; 51-2/
Другата редакция има различен в механиките си суициден финал, еднакъв в романтичния си корен впрочем, както и цялото бълнуване-блян на болния страдалец: Медицинските средства не му помогнаха и той из ден в ден впадаше в по-дълбока и мрачна меланхолия. Мореше го безсъница. Дваха му морфиум за сън. В един припадък на меланхолия – най-силните у него биваха есенем – той се хванал за тоя спасителен лек, зел 5 пъти по-силна доза от обикновеното и заспал вечний сън… il mort за да възкръсне след смъртта./Арх; 54/ Предполагам, че ще се намерят апологети, които не биха се посвенили да набедят поета в обладаване на прорицателска одареност, защото и Пенчо Славейков не умира на български.3
Из ръкописите на модерниста са запазени и други спомени, в които се говори например за възпаление на белия дроб, счупване на крак, пневмония и т. н., но само веднъж Болестта е диагностицирана като тиф, което е коментирано от редактора С. Михайлова така: тук за пръв път съобщава, че боледуването му (…) било тиф. Заболяването и до края на живота му не е било установено. Лекарите от Пловдив му слагат диагноза “тиф с последствия”, при първото му лекуване във Виена през 1886 г. лекарите там определят диагноза “детски паралич”, с тази диагноза го лекуват и лекарите от Лайпциг и Берлин през 1892-98г. При първото си отиване в Париж през 1890, а и по-късно през 1905 г. французките лекари го лекуват от невроза и самовнушение, а когато през 1911 г. заминава в Италия, тамошните лекари му поставят диагноза “възпаление на обвивката на мозъка на гръбначния стълб и шипове” вследствие на силното простудяване като младеж. Коя от диагнозите е най-близка до истинското заболяване, не е известно, но нито едно от леченията не го е излекувало.
Както се вижда – отчайваща анамнеза. Всъщност, П. П. Славейков съобщава заболяването си, но само на проф. Алфред Йенсен, който му поискал автобиография: В 1884 се разболява, получава силна парализа на гръбначния мозък, което го прави неспособен да ходи; едвам през 86 захваща да става от леглото (Heines Matratzengruft) и да върви с чужда помощ. Всички лекари, darunter Notragel und Charcot, са му казвали, че не е възможно да оздравее. /VІІІ; 293/. На българския професор Славейков отговаря уклончиво: – Е, че отде да знам. Казаха ми, че от тифусна треска или тифус. В всеки случай ме повтори. /Арн; 23/ На следващия ден Арнаудов отново прави опит да научи диагнозата, но категорично му е отказано: когато мимоходом повдигнах въпроса за неговата болест, историята и следствията на която исках да узная, той махна с ръка и заяви, че е реш ил да не се в ръща повече на биографията си: това ровене в миналото му причинявало големи мъки. /Арн; 27/.
В същата анкета, взета от Арнаудов през 1911 г., има пункт, озаглавен от учения Халюцинации и разяснен пак от него така: Славейков смясваше тук тънкост на наблюдението и предметност на въображението с халюцинация. За да ми направи по-ясна мисълта си, той стана от стола пред масата, тръгна из стаята и махаше ръце, като имитираше вървежа на един познат софиянец. – Ко… Ка… краката му криви. ”Той се люлееше”, казва истинския поет. Всеки вижда кривите крака, но особеното ходене, люлеенето виждат само наблюдателните художници. /Арн; 31/. Медиците са описали по същия начин походката на болните от tabes dorsalis, които – като следствие от lues – имат и нарушения във вестибуларния апарат.4
Както е известно, лекарите в Париж (“столицата” на malum franciscum) отхвърлят категорично диагнозата на немските и българските си колеги и започват да третират поета като нервно болен. Славейков веднага с възторг съобщава на Мара Белчева откритието им и обобщава биографичната му важност с медицински дискурс: И тъй – аз не съм имал органическа никаква повреда. И всички доктори, които досега са ме диагнозирали като табетик или склеротик, са били повече, но не по-малко от невежи. /VІІІ; 50/ И в друго писмо: Да има някой бащин и майчин син, комуто да продадем бъдущия си паметник! Важното обаче, а не е чудно само то да ми остане печала от Париж, то е констатирането, че аз нямам (а сигурно не съм имал никаква) физиологическа повреда и че няма какво да се боя от бъдущето си повече от всякой друг жив и здрав човек. Voila tout. За мое то душевно съ стояние, това е най-доброто лекарство, което ще отнеса аз със себе си от Париж. Ако при това получа подобрение и физически… ех, сигурно бих получил, да бих имал средства. (…) В мене има упоритостта на добър българин (наследство от баща ми) – да понасям и пренасям. В подвига на баща ми – подкрепа му е била любовта към своя народ, в моя – освен тая, още и любовта към тебе, моя ненагледна сестро и другарко. /VІІІ; 57/.
Тези откъси са общо взето популярни, коментирани са не веднъж и можеха да не се припомнят чак толкова педантично, но това беше сторено, защото те най-автентично експлицират (поне за мен) две неща: първо, демистифицират мита за пловдивската пързалка (аз не съм имал органическа никаква повреда) и второ, дават възможна следа за дирене на диагнозата, чрез имплантирането на сегмент (наследство от баща ми; подвига на баща ми), който ще бъде лирически развит и дори буквално използван в абсолютния център на автоантологията На Острова на блажените (живеят в мене те, в мен, неговия син; две со подвизи увенчани чела). На другата официална версия – тифусната – не може да се довери никой, поради простия факт, че точно тази болест не може да се добие от ледена пърз алка, защото е инфекциозна и се пренася от въшки и кърлежи (възвратният тиф) или от бактерии в урината, фекалиите и слюнката (коремният тиф), а и двете форми не водят до парализи, но поради някои общи симптоми с tabes – силните стомашни болки например – се е получило публичното и ръкописното разминаване.5 Възможно е и с “тифус” да се е означавало, както пояснява Вазов на Шишманов /Ш; 63/, “тежка болест”, защото голямото зло, което води след себе си Освободителната война, е тифната епидемия в бежанските общности (“бумът” на венерическите болести е след Кримската).
В същия пакет френски писма до Мара Белчева има парче, посветено на един весел студент по медицина, с когото Славейков дели общ пансион и ежедневно общуване на трапезата: Той много внимателно ме изглежда, като подозира от какво ми е на краката и сещам го, че много му се ще да ме запита – не дали съм отгатнал какво казват устните му – а: дали право отгатва той що казват краката ми? /VІІІ; 61/. А те “говорят” наистина много за любопитния, направил си труда да сравни високо честотните описания на поетовата походка от спомените на съвременниците му с тази от медицинските учебници, в които са дадени анамнези, съвпадащи в детайли с казаното от роднините на гениалния страдалец. Тези горчиви аналогии доведоха до предположението, че Славейков не е боледувал от tabes dorsalis, както смятат българските доктори, а от Paralysis progressiva, к оято и за специалистите е трудно различ има от табеса.
Първите симптоми са следните: странни и постоянни сънища, трудности в говора, неправилно сричане, тремор на крайниците, устните и езика, трудности в четенето и писането, грешки в смятането, кататонни състояния, меланхолни идеи, апатия, припадъци, придружени със силно разстройство на съзнанието, понякога с температура, траещи късо време. За разлика от табеса, отбелязват учените, прогресивната парализа сравнително често се проявява като ювенилна форма при конгенитална инфекция. Винаги тя е късна проява на нелекуван конгенитален луес и се развива най-рано от 12- до 15-годишна възраст нататък. (…) Еволюцията може да бъде по-бавна. Друга особеност е, че тежките органични прояви на прогресивната парализа при ювенилните форми дълго време липсват, както е и при табопарализата.6 Диагностицирането е затруднено от случаи на невролуес под формата на псевдопарализа,7 какъвто е Пенчо-Славейковият, ако приемем твърдението на френските лекари.
В едно назидателно писмо до Кирил Христов Славейков окуражава по-младия си колега и приятел по това време така: Моите очи неведнъж са горени с джендем таш, моя гръбнак 107 пъти с нажежено желязо, сякой път на 50-60 пункта (…) Човека да тегли – та да крепне духом поета. /VІІІ; 217-8/. За тези процедури той пише и на брат си Иван /VІІІ; 13-4/, а другото име на въпросния “адски камък” (за Вазовия персонаж хаджи Ахил това е град в Индия!) е сребърен нитрат, с 2% -тов разтвор от който се лекува keratitis parenchymatosa s. lues congenita.8 В последвалото скарване, както е известно, Кирил Христов ще се въоръжи най-вече със соматична лексика и пръв ще се усъмни в апологетичните твърдения за Славейковото заболяване, изказани от д-р Кръстев още в Литературни и философски студии.
Пенчо Славейков се ражда на два пъти – веднъж като човек и след това като поет, – но все остава някакво объркващо двусмислие при точното фиксиране не само на датите, но дори и на годините. Както се разбра от цитираните предговори към автобиографичните му текстове, началната точка никак не е без значение за него, защото бележката на бащата се разминава съществено със спомена на майката, която, поради безкнижието си, не успяла да уведоми навреме Петко Славейков, подвизаващ се тогава в Цариград във веселата компания на Катерина Стойоолу и сестра й – за ужас и гавра на столичния “патриотичен” печат. Не може да се твърди категорично, че в нея се крие генеалогичното начало, въпреки дългото й обитаване на по навик мислените от българите като царството на венерическите болести9 влашки земи, но все пак тя се запознава с дядо Славейков през 1865 г., а двете най-малки деца, родени след тази година – Пенчо (1866) и Пена (1868), – умират сравнително млади и б олни: братът на 46, сестрата на 26 години. Втората “рожденна дата” – на поета Славейков – е също довела до неспирни спорове, защото Христо Славейков съобщава като вероятна 1882 г., Светослава Славейкова отбелязва 12 или 13 януари 1884, а Пенчо Славейков казва на М. Арнаудов, че е през същата година, но по Ивановден, т. е. 20 януари стар стил. Тук е приета последната единствено заради аналогизма: през 1884 г., но не по Ивановден, на Иван Вазов ще се случат важни за този сюжет неща, за които ще стане дума по-късно.
Всичко казано дотук е ново (но не и неизвестно) за нашата литературна наука, в чийто дискурс телесната тема (по-точно морбидната соматичност) бе табуирана по обясними причини – комунистическата културна формация, след т. нар. победа на 09. 09. 1944 г., предпочиташе да не дискутира човешкото тяло с болестите и пола му, защото в социалистическата утопия всички би трябвало да са млади, силни, здрави и… равни, а в капиталистическата Европа: болни, развратни и застаряващи. Припомнените биографични факти от битието на Пенчо Славейков винаги са присъствали като полуфолклорни флуиди в университетските кулоари, без да получат адекватен публичен достъп до високите етажи на критическото писмо. Пръв наруши мълчанието Н. Георгиев със студията си, посветена на слепотата в живота и творчеството на П. К. Яворов, в която той отделя няколко реда и на Пенчо Славейков, апелирайки към добросъвестно научно изследване на “ спънатия” стих и връзките му с артикула ционните трудности, които почти всички негови съвременници си спомнят и коментират.10 Не ми е известно досега някои от мнгобройните му ученици да е вербализирал това подхвърляне, а и задачата респектира с изискването за перфектна ерудиция в твърде различни области. В този сюжет, загърбвайки както това предложение за анализ, така и недобронамерените спекулации, ще се погледне през призмата на морбидната фигуралност, отложена в художествения и критическия дискурс на Пенчо Славейков, чрез който той до голяма степен косвено извайва и моделира определен автообраз, в дълбините на дебата му с Вазов и тогавашната изящна словесност. След това, пак от същата перспектива, ще се наблюдава другата високочестотна троповост в език (и мисленето за Езика) на Славейковите рецензии и статии – съестната, т. е. ще се тръгне от “манифестния” проект – Един стар херой – към ризоматичните му реализации и разроявания.
Преди това е редно да се довърши започнатото в предишния файл, посветен на автобиографията и българската метакритическа текстовост, защото всекиму се струва несъмнена връзката на болестта с живеенето и писането на Пенчо Славейков, но, оказва се, че точно той е най-яростният противник на подобно лесно “четене”, естествен резултат от неизброимите дискурсивни вариации на тази тема, фиксирани в разноредови жанрови масиви: стихове, проза и писма – публикувани и ръкописни.
Както е известно, Пенчо Славейков е един от най-самокритичните творци на родното ни слово; той неуморно преработва, преправя и редактира текстовете си, публикува малко от тях и още по-малко по два или повече пъти без изменения. Това твърдение е валидно най-вече за лириката му, но с известни уговорки то “работи” и за прозата – критическа и художествена, ако изобщо е възможно да бъде така разцепена, – към която също са запазени-прибавени варианти: (авто)биографичните очерци от На Острова на блажените са добър пример, но има и бележки за литературно-критическите статии по страниците на “Мисъл”, които евентуално поетът би имплантирал в самостоятелното им издание.
Съществува Славейково прозаическо произведение, което приживе се препечатва без промени два пъти – Олаф ван Гелдерн: в “Мисъл” през 1903 г. и като предговор на Епически песни от 1907 г. В стихотворната подборка (изключително педантична според запазените планове) автобиографичният текст е заел стратегическото начално място, заменяйки изтритото Автобиография от първия вариант през 1896 г. (всъщност Славейков изобщо не го брои, защото изданието от 1907 г. е обявено за първо, а библиофилското от 1902 г. не е било известно дори на Боян Пенев). Настоявам толкова много на тези при пръв поглед “подробности”, защото за седем години са се случили важни замени в автовизиите на ранния български модернист: Не с лира в ръка – а с тояга /VІ; 121/ е изтласкано и заглушено от централната теза на прозаическото самоизговаряне – “От всички досегашни негови творения вей н еприветния дъх на нерадостна концепция на живота, резултат на собствената му нерадостна съдба” – тъй казва един негов критик. И той може би е прав. Може би – макар че сам поета е на друго мнение. Ето какво бележи той в един от пътнишките си очерки, което прилича да е лична изровед: “ (…) Примера на русите е пример и за нас. Че и ние като тях имаме великото преимущество пред другите европейски народи: настоящето ни не е обвързано с миналото – и ний като тях няма защо да ангажираме за в бъдеще духът си с патологични измислици на разни декаденти на културата... (…) Божествений учителю, ти т ворецо на “Живи мощи”, чийто благороден образ е образа на моя спасител! Нима ужасната съдба на онзи полутруп, когото ти си възсъздал с такава омая, не е откровение за мен? Каква симпатия към човека лъхти от разказа ти за теглото на оная неволница, която дълги години не се е дигала от своя одър-гроб! А все пак нея, и в това състояние, обземат тихи възторзи и при най-дребните проявления на живота: пред дъхът на полските цветя, пред чуроликът на лястовичките. Поезията на уединението – ти я разкри на душата ми, поръси ме с живата вода на вяра, че ще се събуди за живот онзи, на когото и чужди и свои глидаха като на мъртвец. Светлината, която ти пръскаш над чуждата неволя, осветли моята – и прогони помрачението от егоистичните чувства, що затъмняваха погледа ми…” На онзи, който се изповядва с такива думи, имат ли основа да му натрапват “нерадостни концепции на живота”? А това натрапване го опровергават и самите му творения, съдбата на чиито херои, макар често и нерадостна, е възсъздадена тъй, че в нашето впечатление не остава ни сянка на ужас и гнетително чувство. Душевния кризис у ван Гелдерна, разведрен под влиянието на “Живи мощи” от Тургенев, се изостря и пречупва с помощта на Короленкова “Слепец Музикант”, оня злочестник, когото чуждата неволя възражда за живот, посветен на събуждане добри чувства в човешкото сърце. Но моето намерение тук не е да разправям за това, а само да отбележа неверността на един възглед за мирогледа (Lebensauffassung) на поета. Наистина, той разказва най-вече нерадостни събития из живота на разни неволници, но не към тяхната външна съдба е взрян погледа му, а към онзи мир на чувства, настроения и душевни кризиси, от които не лъхти тъмния дъх на отрицание, песимизъм. Това, както и болезнения анализ на “що става в душите” на хероите му, най-ясно показват грамадното влияние на руските пис атели върху нашия поет. /І; 178-9/
Редакторите на непълните Събрани съчинения не са открили въпросния критик и ми се струва, че е възможно да се породи съмнение относно автентиката на цитата (Славейков винаги посочва и страницата на изданието), който веднага заработва в режима на женското писмо от Немски поети… (другият вариант, по-малко вероятният, е да се визира д-р Кр. Кръстев, който знаем как започва очерка си в Литературни и философски студии през 1898 г.). Нека припомня, че обилно цитираният тук пасаж е използван от идеолога на “Мисъл” в манифестната студия-сказка Българската поезия от 1906 г., в която присъства аналогично позоваване, но този път по правилата: на френски и с бележка под линия. Коментарът към авторитетното [защото е чуждо] мнение добре илюстрира реторичния прицел на поета: Има пане герици, които си губят умът подир крака та на хората, а не се повзират малко в главата и сърцето им! Неволята си е неволя, и няма на този божи свят човек без каква да е неволя,- но тя не е вгорчивяла усмивката на устата ми, ни помрачила моя поглед. И аз често деля мегдан със самата веселост./V; 184/
Всеки познавач на поета и творчеството му би процитирал не по-малки като обем и важност примери за естетизации на болестното, изпъстрили сюжетите за Хайне и Ницше, но чрез тях и за самия Славейков (най-вече в На Острова на блажените). Същото колебание се констатира и в критическите му текстове, в които телесната троповост е твърде амбивалентна – ту като ругатня е морбидното (особено когато е насочено срещу българските поети и езико(в)еди), ту като ненормалност е здравото (Кирил-Христовото е класически пример). Лесно предсказуемо е, че тук ще се впрегне прастарото разделение на дух и тяло, модифицирано на дух или тяло, т. е. “здрав дух и болно тяло”, което е алофон на “млади, но болни”. Енандиоморфичното четене на “дух” е придърпало вече етимологично разбирането на худ-ожника – худой человек. Неговий живот е велики пости, в които той възвишава духът си в щета на тялото. /Арх;107/ (усвоява нето на в ъзрожденските навици в картинковостта на лошото – чорбаджия-“месечина” с внушително “чувство” и играта на блажене и постене – по-късно ще се посочи). Фигуралността на любими лексеми като: “вихър” (срещу тогавашната спарена атмосфера), “воля” (противопоставена, но и римувана с “неволя”), “пролет” (против “есен”) и “духовна мощ” (срещу “телесна немощ”), присъстващи с небивало висока честотност във всички жанрови форми, е най-видимото въплъщение на автообраза, което по-педантично и подробно ще стане обект на следващото говорене.
Този дискурсивен модул от сюжета за класика беше припомнен единствено заради връзките му с автобиографията, юбилея и литературната метатекстовост. Разноредовите “наративи” са неразчленимо вплетени, защото без уговорки Олаф ван Гелдерн се чете като автобиография, но и като (само)критика, а знайно е, че през 1906 г. Славейков празнува сребърна сватба с музата, но всъщност се касае за повторния му прощъпалник след неуспешното лекуване в Париж. По-продуктивно е да се разсъждава върху факта, че въпреки категоричното желание, отложено в цитираните пасажи от Българската поезия и Олаф ван Гелдерн, няма критически текст, който да не обговаря болестта на Славейков и съдбовните й сетнини, точно както няма изречения на български език, незнаещи за руската библиотека в живота на Патриарха. Разликата във възможността за бърза и алгоритмична четивност на автобиографичната инструкция е (за)дала усет за разминаване, довело до описаните “стран ични ефекти”, или, иначе казано, автоте леологиите раждат телеологичен метадискурс, а модерната ахрония симптоматично строи сюжета на литературната критика и историография не по свой образ и подобие, защото дисциплинарните й функции, които поддържат в крайна сметка всяка национална идентичност, не признават разклоняващите се пътеки – те боравят с отсечки.
И така, в Един стар херой Вазов страдаше от: невинната психическа болест, известна под име самозаблуда; липса на “цар в голове”, може би защото му липсва и глава; късогледство и нравствен кел, а неговите произведения миришат на пот и спарен кабинетен въздух. Болният модернист “открива” по-късно и други липси, недъзи и анормалности, които използва в дебата си с Вазов като дискредитиращо ругателство срещу художествените текстове и самото му живеене. Ето някои от тях: Но едва ли може да се пр иеме за истинско и твърдението му, че т ой е научил нещо от формата на стиха, от музиката на словото, първото у него е доста, и доста тромо, а второто – недъгаво.; извънредно недъгаво разправени. Такива са Сентомаш (достоен за другар на Епопея на забравените); Защото всички онези умни и “хубави” поети, на които липсва свой собствен дъх, са се родили по подражание на други: все едно, дали те са даровити и се зоват Хенри Лонгфело, или посредствени и се именуват Иван Вазов. (…) Змай, както по много други неща, и в това прилича на нашия Вазов. Те и двамина са типични представители на онзи род поети, чиито дребничък, макар и хубав талант, в немощ да създаде свое нещо – облизва чужди паници. (…) Но Змайовата посредственост като поет най-вече личи в неговите епико-ли рически песни. Те са истински брътвеж, досущ като г. Вазовите песни от тоя род (…) Разбира се да се търси у Змая, както у нашия Вазов, такъв език е комай смешно, той у него е правилен, гладък, както у всеки обикновен стихотворец, комуто единствена цел и наслада е само бъбреж. Език не вече прост,- а просташки. /ІV; 145, 157, 162, 163, 165/; А откогато г. Вазов се заоращисва с такива работи, каквито всякой затикни-дупка може да върши, неговата поезия из-пус-та-ля (…) случайни драсканици, недостойни за името на автора си.; (…) нещо като езика на г. Вазова у нас – беден откъм думи и изрази, анемичен, старомодно подстриган и причесан, тром, но надут, като всякой простак, комуто се е паднало да влезе и той между хората. /V; 51, 209/; А че някакви си литературни просеци или магарета, подобни на Вазова, щели това или онова да кажат,- това ме е грижа колкото за ряпа на Великден!; Стиховете в първия том са от лоши по-лоши, и само Вазов би могъл да препечатва такива глупости, без да го е еня за името му. /VІІІ; 27, 249/; Охтичева муза (Кох фърли петалата и г.Вазов няма кой да го лекува); Има една струна в лирата на Вазова -(нежността)- която болезнено трепти под неговите груби пръсти.; Тези негови думи ме накараха да обърна гръб и с характеристический жест, употребяван при подобен случай от сопотненците, да му покажа своята задница, т. е. лицето на Вазовата муза (поезия).; Според Мадам Стал най-велик човек е който пише най-много книги. И В[азов] бърза да пише много, и ги издава преди време, но злий шегобиец Хайне казва [че] порядъчна жена не ражда по-рано от 9 месеца после свад[бата].; И.[ван] В.[азов] е подобен на оная Сенекова слугиня, която изгубила зрението си, и без да проумей че е ослепяла, все настоявала че в къщи било тъмно.; Поетите и писателите са хамали. Най-грубите, мускулестите и най-глупавите носят най-голям товар – са най-плодовити. /Арх; 87, 91, 94, 96, 99/.
Има, струва ми се, някаква почти апофатична логика в реципрочността при изковаването на тези и подобни тям анамнези, защото понакуцващият поет обявява за троми стиховете на литературния си опонент; трудно пишещият Пенчо Славейков вижда чуждия текст като драсканици; изпускащият цели срички в гъгнивия си говор модернист счува Вазовата артикулация като брътвеж; дългоухият Ван Гелдерн припознава Иван Вазов в магаре; болният открива анемичност и немощ у противника си, но същевременно и ненормална плодовитост и мускулатура; използващият думи на ръба на неприличието, па понякога и през ръба11 атакува постъпките на врага като просташки и така нататък.
Същата симптоматика Славейков “открива” и у другите събратя по перо (включително и у П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Хр. Белчев, А. Константинов, П. К. Яворов, Кр. Кръстев): Критиката е златна юзда, която се туря само на благородни коне. Магаретата ги оглавяват с конопени юлари. Според чинът – и каяфетя.; О, мой отец, златокъдрий бог, сладкопойний Аполоне! С ясновиждащото око, което ти си ми дарил, аз виждам дългите уши на моите критици (ККК) с които ти си ги наградил /Арх; 94-6/; Онзи ден аз държах сказката си за нар песни (…) Аз бих самаря, да се сеща магарето.; /VІІІ; 25/; упражненията му в проза – ни по-добри, ни по-лоши от обикновените прозаични драскотини на добри лирически поети; Това д ето се драскоти сега и кръщава с хубави имена: роман, повест, разказ – то са упражнения на гуреливи ваксаджии при изкуството, които с плюнка искат да овлажнят въздуха. /ІІ; 27, 225/; нашите доморасли драскачи; в книгата на З. Стоянов не виждам нищо, освен смахнатите усилия на един кекавоумен драскач, който плеска каквото му дойде до уста /ІV; 97, 187/; Безмислени >мозъци са драскотили каквото им кефне и не по-малко бизмислените вестникари са печатали тия “плодове на родния гений”.; разни филолози и слабоумци драскачи /V; 158, 199/; ругателни форми на брътви се срещат още 30 пъти, бърбори 5, дрънка 11, бръщолеви 7; тромите му стихове; трома форма; тромите фигури; тромите изрази; стихът често крайно тром /ІV; 102, 110, 260, 327, 349/; Наистина, в младото все още може да се познаят наследствените черти на онова, що го е създавало, но няма в него първобитната тромавост и наивност, тъй хармонираща с тромавостта и наивността на мисълта у нашите предшественици.; Последния куплет завършва тромо цялата величествена картина. /V; 198, 231/; в недъгавата им композиция; смахнати измислици; Преди да стигне пълен разцвет, да стане изразителка на националния дух, всяка една от новите европейски литератури е прекарала епохи на недъгавост, на духовна немощ, на садене и присаждане посеви от чужда на своя почва. (…) За пример,- такова едно време, досадно за ония, които го съзнават, прекарва днес за днес българската литература; най-недъгави като поетически творения; Духовна недъгавост; недъгаво е разправена; тези думи и изрази са само измислици на недъгава фантазия; душевна недъгавост на онези, които цапат с тях бялата книга. /ІV; 98, 111, 161, 168, 171, 236, 241/; I>литературен недъгавец /V; 150/
Въпреки че са по принцип крайно число, изброяването на тези метафори може да продължи почти до безкрайност (в този “прав” палимпсест не бяха допуснати много от мислите за българските филолози). Вече е говорено за болестта в автовизиите на Славейков, из тези страници също бяха обилно цитирани по-непопулярните примери, за да се повтаря и противоположната моделност, в която здравото се явява ругателство, а морбидното се естетизира. По-продуктивно е да се приведе друг модул, който може би хвърля светлина върху горната пейоративна свръхупотреба. Имам предвид, разбира се, пасажа от Заратустра, от който ставя ясно защо телесно немощният поет толкова недолюбва духовната и соматичната ненормалност на Другия: И дирят те подкрепа на отрицанието си в една стара пословица “Здрав ум – в здраво тяло”, без да му мислят много, че пословиците – емпирическите истини – не са общи норми и основи за здрава мисъл и че колкото случаи има, дето емпирическите истини са приложими в живота, още повече има, дето случаите ги опровергават. Болест и здраве, това са медицински термини за означение на хиляди състояния, както за тъмно и светло, за ум и безумие. Между болните и безумците, между умопомрачените от избитък на ум и живот влиза толкова Нитче, колкото и Кант – и ако за минута можем си представи живота и света без творенията на тъй наречените болни и безумци, ще видим само едно пресушено море, една пустиня – без градините на истината и красотата. Това е една съвременна мода да се дири вред болест и безумие. И всяка празна чаша се счита в правото си да нарича безумна чашата, която прелива. Безумие има само там, дето по една или друга причина се отмести завинаги у човека граничната линия между нашето аз и външния свят, а не временните движения на тая демаркационна линия. У необикновения човек, необикновено възприемчив, тая е необикновено подвижна. /Зар; 88/
Българският модернист се противи срещу модното увлечение да се естетизира болестта, да се превръща в сегмент от текст – биографичен и художествен, преформатиращо екстраординерното (“истински” морбидното) в пазарна стока за масова употреба, а не в елитарен белег за одареност, който е, ако се перифразира, празнична храна, великденски кравай. Вплитането на тезата в студията си Заратустра е неслучаен акт за този сюжет, защото Ницше от 1882 г. е в лошо здравословно състояние, а през 1889 г. д-р Вилле дава диагнозата: Paralysis progressiva (преднамерено погледнато, редно е да се припомни и това, че автобиографията си Ecce Homo Ницше пише на 44 години, на колкото са били и Иван Вазов по времето на Иван Вазов. Биографически очерк, и Пенчо Славейков при “превода” на островната антология).
И все пак, катоптричният поглед в тялото и духа на другите не е чак толкова успокоителна маневра, която да осигури трайна и стабилна биографична идентичност, и затова Славейков аксиологизира по-сложен компенсаторен режим (също доволно стар и изпитан) – в много художествени и критически текстове той въвежда разцепването на “здрав дух и/срещу болни тяло и дух” чрез високочестотността на определен набор метафорични употреби: вихър, вятър, дъх и въз-дух (срещу спареното, неблаговонното), воля (противопоставена на, но и римувана с неволя), пролет (против есен) и духовна мощ (срещу телесна немощ).
Ето и конкретиките: една от нашите остървенени партии, за която всички недишащи спарената атмосфера на техния патриотизъм са невежи; взето на вересия, извадено из благовонните улеи на някоя от добре известните столични газети; мъгла в понятията на нашите социалисти /НВ; 441-3/; Излязъл от тая спарена атмосфера /Предг; 13/; И Якобсен се втурва като летен вихър в тая спарена атмосфера и освежава въздуха. /V; 209/; “Райко”: А от далеко есенний вятър вей; Чесън ти е баща, чесън – майка – от где на къде ти на ливанто да миришеш?; Писателите са ловджийски псета, най-лошата пор ода от която се намира в Бъл. Неспособни да подушат благородна дивеч, те лаят по врабците – но какво да душат горките, когато по нас има само врабци.; На охлузеното канцеларско мендерче бяха разхвърляни в художническа безредица няколко вратодушни томчета Novissima verba. …Стаята беше пълна с дим от пето качество тютюн, а моя приятел почна да декламира Химнът на българската литература: /Арх; 42, 95, 97, 105/; Тоя извор вони, че на дъното му с векове вече гният лешовете на добродетелите на миналото: обичта към ближния, смирението, милосърдието, скръбта и всички малки червейчета, които гъмжат и се хранят от тия лешове.; Това е вихър, че сам Заратустра, който говори това, е вихър. Вихър над застоялото море на живота, демократизираното море, морето на дребната риба, която плава по плиткото и която той изплисква на брега на нищожието. В едно време като днешното, в което всичко се социализира, нивелира, поевтинява, фабрицира и въздухът е пълен с миязмите на вестникарлък и пазарски доброчестини – един вихър е нужен да прочисти въздуха! И над отрицанията се чуе смехът на съзиданието. В живота не са тъй кални и вонливи улиците както душите – особено у нас, дето тая кал и тая воня са сгъстени до ужас и дето трябат експлозии, причинени не от бомби или газени тенекета, а от вихри, които да прочистят цялата широка пустиня на живота. /Зар; 82, 84/; “Ботев е пролет”, т. е. че епохата, предшествующа нему, е отживяла, увяхнала, изгнила, която трябвало да се замени с друга, нов дух да вейне, да дойде пролет, възраждание.; Една цяла епоха- “епоха кърмачка на велики хора”- се опияни от величието на тия в некотором роде херои, а смрадта от махмурлука на тая епоха още не се е изветрила.12 /ХБ 2/; И те каточели я распъват тая рамка, искат повече простор и свободен въздух! /ЛК; 2/; Ний няма защо да си пъхаме носът там, отгдето не всякога лъхти благовоние, развявано от всекидневния вятър на живота.; Гробища са тия две книги, разкошни гробища, над които тъмни кипариси хвърлят своите влажни сенки, под които човек може унесен в миналото, с тиха резигнация да си отдъхне минута-две, докле почувствува с миризмата на пресните пъстри цветя наоколо си тежкия специфичен дъх на гробищата. Тези две книги не са нищо друго освен Reisebildеr (пътни картини) в миналото, под кипарисните сенчести алеи на историята. Но този, който ги е писал, не се е лутал само по такива алеи – т ой най на драго сърце е ходил по живи пътища, грян от смехът на слънцето, дишащ свеж и свободен въздух. /ХХ; 27, 31/; нечистия въздух на литературната Източна Румелия; Едничкото здраво нещо в нея е копнежът за отиване на друг бряг, там, дето няма бурени и спарен въздух.; Не на сянката под неговите клоне растат и цъвтят цветята на културата, че там въздуха не е особено чист, а в тишината на самотността, както казва Гете; Заседанията на Академията стават на чист въздух и са един вид слънчеви бани: и действително умът и тялото на академиците имат настоятелна нужда от чист въздух.; нравствените и физически благовония на каналиите /V; 203, 204, 253, 342, 462/; По улиците врява, дома визити – вред муцуни… радостни, че дошел един ден да се облекат парадно и да дърдорят – да мърсят въздуха с душевната си пустота.; Детко, пращам ти едно антрефиле, поне отдалеч да помиришеш какъв е въздуха около ми: добре че не си тука – отблизо вони на такава ориенталщина! А на мене ми тряба, както знаеш, чист въздух – и за сърцето и за главата, особено сега. /VІІІ; 23, 87/
Може да се каже, че Пенчо Славейков страда от натраплива обсесия, свързана с миризмата и носа, която е изковала любимата му гавра с родните сополковци – чопленето или човъркането на носа: носът си пипнах – за да опитам да не би и той да е съществувал досега само като обйект въображаем! (…) и този, който си пипа носът, за да се увери, че той не съществува като обйект на въображение; той (не носът, а Пенчо) ще бъде здрав!!; Кой комуто ще да прощава, но аз не прощавам на времето, задето то е било жестоко към две творения на человешкий гений – това жестоко време е отчупило носовете на Venus de Milo и на Омира! Господи, ако с време ти станеш сил ен, недей прощава жестокостта на това време! Опитай силата си в гняв върху му! Тези два отчупени носа са репарирани, но боже мой как! Дано времето пак по-скоро ги отчупи! Особено носът на Омира, репариран от някой идиот французин.> Тънък, заострен нос, нос може би характерен за мутрата на някой съвременен лирически поет, но не и за епика. По-мек и тъп тряба да е носът на Омира, по-благодушен, по-karrtofelartig, подобен на Тургенева, на Толстоева нос (недей мисли, че аз пиша ода на носът си!). Тоя остър нос придава на Омира нещо хитро, болезнено не рвно, нещо съвсем чуждо за благия измъчен лик на божествения старец, създател на божествени свинопаси и свинеписни богове.; Мирише на старо време и на гръцки мухъл; Дълги коси, спуснати повече наляво край челото, дълъг нос, такъв, какъвто е имал в живота и който не може да се каже че украсява лицето му. Не знам дали тоя нос му е пречил приживе, но на статуята му пречи, впрочем тоя нос стърчи и в произведенията му – него той е пъхкал тъй дълбоко в душата си, в тмата й, че там спареният въздух на мистицизма убива скоро здравата миризма на действителния живот, към която по-напред тоя нос е бил тъй чувствителен! (…) Мен ме наду един смях и аз не се сдържах да не кажа на тоя идиот [Леже], че наистина носът на Гоголя не е влязъл още в митологията, н о той като професор може някак да го вкара там. (…) През другите дни той вече не замирисваше към мен (…) Помниш нашата неблаговонна пословица: всякому… на ливанто мирише!; не е хубав (т. е. не ми се харесва) носа на тоя Микеланжело, но… тъй тряба да бъде.; Аз помирисах розата и благоговейно си минах нататък… Палатина мирише на чемшир и лавър. (…) Божан е, за чудо мое, помирисал смисъла (само едина) на книгата ми. Но освен помирисване, не е сторил друго нищо. Онада берекет версим. На какво мирише София? Или носът ти е свикнал, та не одуша вонята й. /VІІІ; 49, 52, 89, 127-8, 229, 258/
Всичко положително в дискурса на Славейков може да бъде метонимично заменено с благоуханието, с хубавия въздух, с ясното небе, росното цвете и т. н.: През робското време, (…) за да дъхне свободен въздух, българинът се е прибирал полека-лека (…) към Балкана; Остри са звуковете на българския език, като върховете на нашите планини, (…) дето въздухът е ведър и се леко диша. /V; 84/; Творецът на Заратустра, който учи как се живее на чисти въздух и води към високите върхове, дето небето е ведро; При занятията си като професор по класическа филология Ни тче копне е за свободния въздух; И тоя копнеж за свободен въздух добива характерен и силен израз в “Произходът на трагедията”; Марк Аврелий е дохаждал близо до Нитче – до себе си – но Римската империя и длъжността му канторщик в нея са го дърпали назад от чистия въздух и възвишението на самотността.; а камо ли “Заратустра”, писаният на свободен въздух; Ухото у Нитче е майсторът, ухото и чистият въздух. Всяка една фраза у него е екскурзия на чист въздух /Зар; 72, 74, 75, 77, 86/; въздуха тука е превъзходен и другите дребни и едри условия са тъй също по-сгодни тук, отколкото къде да е на друго място!; Не зная кой рано отзарана е донесъл и сложил на масата ми една голяма китка люляки – и стр ува ми се, тя ще е виновница на моето днешно жизнерадостно настроение. Представи си, цял ден люляката дъха насреща ми своя ароматен дъх и ми говори за нещо младо, неотдавна преживяно, пречувствувано и спотаено нейде в душата ми. (…) Та искам да ти кажа, че днес без причина ми е ей тъй весело на душата, каточели утре ще ми е сватбата, или тая вечер ще заминавам за там, отдето във вчерашното си писмо се отрекох. Аллах, аллах! Какво може да направи с душата на един нацупен и непозволително брадясал български поет една китка люляки, т. е. дъхът й, т. е. споменът му за теб; Ах, как въздуха отвън е чист и приятен!; Отвън въздуха е свеж, под широколистия кестен, от морето вей тихо и отнася към града вонята от боклуците на скелята.; България, това е въздуха що дишем! / Това е словото, с което ние пишем; Въздуха е превъзходен, да го не разваляше газовия пърдеж на безчетни автомобили. /VІІІ; 37-9, 96, 100, 115, 270/; (…) онова, което дава цена и значение на поета – свой собствен, оригинален дъх. /ІV; 156/
Както лесно може да се предогади, самоироничните мисли в стил Хайне работят на същата честота: освен че неговите уши са май длъжки, Олаф ван Гелдерн се занимавал и с драскотене фейлетони, а хайневските си подражания Пенчо Славейков мисли през 1906 г. вече като недъгавчета или безсмислености, що съм драскотил преди това, когато още черешите бяха зелени /І; 174, 180; V; 264, 181/.
Модерното автомоделиране на приемлив и стабилизиращ биографичната идентичност образ – публичен и частен – е придърпало неусетно и библейския авторитет на старозаветното човешко зачатие от дъха на бога (Theos esti pneuma). Така може би се е стигнало и до прекомерните употреби в художествения и критическия му дискурс на словоформи, “боравещи” с духовността: дух, душа, дишам, въздух, дъх и др. (особено натрапващо е присъствието им в късни текстове като На Острова на блажените и Кървава песен). Обилието на духовност, а в студиите и на духовитост, е съвместено почти безпрепятствено (не без влиянието на Ницше, естествено) с преобръщането на новозаветното Beati pauperi spiritu, което усилва още повече колебанията около наслова на островната антология – веднъж по този паралел и втори път по меридиана на простонародната съестност (за нея ще стане дума в следващия файл): Нищ ий духом не може да влезе в царството на красотата. /Арх; 119/; С идеалът на бледоликия Назарянин “Блажени са нищите духом, защото тяхно е царството небесно” и той е съгласен, но обяснява че тяхното блаженство е защото – ще идат по дяволите! За тях е царството небесно, защото те не са за земята, за живота. (…) Християнството, с своето отрицание на живота, с химнопението си на нищите духом,– за нашия поет едва ли има нещо по умразно. И никой до сега не е употребявал тъй гнявно своята душевна мощ за разрушението на онова, което било ръжда за човека и подготвило негова душевен и телесен упадък. Той иска дори да ни принуди да повярваме че и доброто, което християнството е принесло на человечеството, и то е зло. Онзи горд дух, духът на античния мир – дори чиито останки само ни тъй възхищават – и духът на възражданието, вселен в първобитно-мощни натури: тоя дух е филтрът на душата на нашия поет.13 А телесната немощ е изтласкващо наваксала в текст духовната мощ – също обсесивна Славейкова синтагма.
В Пенчо-Славейковите визии съществува някаква почти буквална синонимизация на този свръхаксиологизиран ред: дъх – дух – въз-дух – душа – дишам – вдъх-новение (той може да се продължи и с физиологичния адекват на автомобилния газов пърдеж, който директорът на Библиотеката демонстрирал пред сащисания студент Чилингиров, тръпнещ в очакване да научи тайната на стихотворството). Няма достатъчно място, за да се онагледят с повече примери косвените замени на всеки един от членовете в мисленето на модерниста14 за художеството и хубавото. От друга страна, неблаговонието, нечистоплътността, разлагащото се, лешът, спареното и пр. са все метафорики за неестетичното или лошото, изписани най-често като ругателства, които п редставят българското като остаряващо т яло, застояло и незапочнало все още да се движи и променя, нуждаещо се спешно от рязък прелом, разруха или природно бедствие, за да оцелее и бъде изградено отначало по плана и волята на новите млади. Месианистично настроеният поет употребява троповост, силно колебаеща се между природното и културното, която е оксиморонно сбъдната в синтагмата планините на културата /II; 22/. Пак в На Острова на блажените са фиксирани и лъкатушенията в избора на радикалното решение за балканския ни застой – секирата или вихъра (с алофон експлозии от вихри). Последната лексема е с небивала честотност в целия текст “Славейков” и поради това може да се предположи, че тя е надделяла. Предимно “сухи” цифри ще се предложат като доказателственост, защото всеки опит за съвестно изреждане би задушил и бездруго оскъдните коментаторски слова, които имат тук амбицията да служат само като арматура.
Травматичните спънати стихове и вървеж (авто)идеологът на “Мисъл” компенсаторно подменя с полуприродните намеси на вихъра – като антипод на магаро-метафората, като несмущаван полет или мощно изригване на творчески енергии: Покорно моля да се съобразявате с моето въображение. То е вихрогон арабски жребец, който мене носи и когото аз едва сдържам. /Арх; 107/; Преметнах се на враний кон / и вихром полетях… // И сепнах се – недъжен сам / на одъра лежах. (Сън); Цял ден не ме оставя той на мира, / тоз дивен образ. Смелия херой / на вихрен конь, сред кървавия бой / лети, замахнал кървава секира (Херои). В мерената си реч Славейков вплита около 125 форми на вихър: 50 в т. ІІІ; 39 в т. І; 19 в т. VІ; 17 в т. ІІ, в който Боре Вихор е първият островен поет, а за централния лексемата е с висока фреквентност и семантика.15
Както е известно, името Иво Доля изговаря перфектно част от автосюжета на ранния български модернист, защото в “етиологията” му се съзира русизъм, който, калкиран, би артикулирал “двойника” като Съдб-ов или Неволин – на много места Славейков твърди, че орисницата му го е “произвела” в поет, тя го е “родила”, т. е. той е нейно притежание и фамилията трябва ясно да посочва това. Пенчо Славейков “чете” болестта си като наказание, агресия спрямо него, но никога не е преставал да се бори с нея: и в живота, и в творчеството. Копнежно-отвъдни стихове като симптоматично онасловеното Раздяла са в изобилие: Сдружи ни нас двама взаимна неволя / но ето разделя ни вече смъртта… / Лежат низ теглила на моята доля – / щастливце ти скри се с време под пръстта! /Арх; 140/, н о на тях се противопоставят текстове, в които духовната активност е способна да надделее над телесната немощ: Който има твърда воля, твърдо на нозе стои (Аманети, № 8). В сбирките си той употребява около 255 пъти форми на воля, разположени така: Епически песни 16, На Острова на блажените 100 и още 42 от т. VІ и 97 от Кървава песен. Фрапиращото количество все пак не о-значава почти нищо, без да е подплътено с примери от ключови Славейкови произведения, за които тук просто няма достатъчно място.
И така, макар и съвсем повърхностно, беше продължено попълването на травматичната за филологията ни страничка от наратива за физиологията на културното самосъзнание, посветена на морбилите и/на българския модернизъм.___
1 За тялото като “текст” на културата са изписани вече авторитетни слова от М. Бахтин, М. Фуко, Б. Богданов и др., но те тук присъстват само имплицитно, фоново. ^
2 В. Стефанов я изговаря като роди-телска, но аз държа на пределната буквализация на майчинската фигуралност, обвързала в брак Бащата и Болестта. Вж. С т е ф а н о в, В. цит. съч., с. 50. ^
3 С п а с о в, О. цит. съч., с. 134. ^
4 П о п о в, Л. Syphilis, В: Дерматология и венерология С. 1963, с. 616-694; 682 за tabes dorsalis. ^
5 Т а с к о в, Б., З о з и к о в, В. Инфекциозни болести С. 1973, с. 61-2. ^
6 П о п о в, Л. цит. съч.; с. 684. ^
7 За това пишат и руските учени Б а н щ и к о в, В. и Н е в з о р о в а, Т. В: Психиатрия М. 1969, с. 102-112. ^
8 Ж и в к о в, Е. Офталмология С. 1966, с. 143-4. ^
9 П е л е в а, И. Физиология на културното самосъзнание В: Четени текстове…; с. 36. ^
10 Г е о р г и е в, Н. Нови насоки на неисторизма в съвременното литературознание В: Анализационни наблюдения Шумен, 1993, с. 150. За да се промъкне студията в печата, авторът е поставил при първата публикация немарксистко литературознание, изтрито от цитирания тук сборник. ^
11 Б е л ч е в а, М. Бегли спомени В: Един живот С. 1995, с. 138-9. ^
12 Това изречение е коментирано и от Р у с к о в, И., който го съполага до Чардафоновото козе месо и Бай-Ганьовото предбаньово “благоухание”, за да изпъкне противопоставянето с българската емблематика на розовото масло. Вж. И винаги напред, и всякога надиря… (Риториката срещу поетиката в “Чардафон Великий”). В: Чардафон Великий., П-в, 1995, с. 266. ^
13 М и х а й л о в, К. цит. съч., с. 130-31. ^
14 Постмодернистът буквализира тази съотнесеност и изпушва класиците вж. Г о с п о д и н о в, Г. Техника на изпушването В: Българска христоматия С. 1995, с. 28. ^
15 Вж. Х р а н о в а, Ал. Литературно-историческият наратив “Баща ми в мен”. В: ЛВ 1996/23; с. 11, където за пръв път най-после бе отбелязано това. ^
Борис Ангелов "Дебатът Славейков - Вазов или идеологът на "Мисъл" срещу идеологът на нацията"