В следващите изречения ще се завърна при самото начало – Един стар херой – и останалите му реторически стратегии, за които стана дума вече: густативната и соматичната фигуралност, отложени в дискурсивните доктрини на Вазов и Славейков, продължаващи, но и значително изменящи завещаните им от Възраждането усети за собственото Слово и Другото тяло¹, за моето Тяло и Чуждия текст или, инначе казано, за физиологията на културното самосъзнание, превърната в сигурно оръжие за писателски спор и автоидеологическо моделиране. Върху тези страници ще се привиди сюжет в морбидната телесност и връзките й с болестната свръхупотреба на някои лексеми в дискурсите на Славейков и Вазов, които експлицират отношението им към Езика, художеството и историята му.
          В предишния файл бяха изписани твърде малко думи, принадлежащи на избраните тук актанти, което ще се коригира в тази глава, а цитатите ще бъдат не само от литературно-критическите им текстове, но и от лириката, прозата, писмата и архивите, изплели най-популярния интертекстуален дебат в българската литература от края на миналия и началото на нашия век.

 

¹ За тялото като “текст” на културата са изписани вече авторитетни слова от М. Бахтин, М. Фуко, Б. Богданов и др., но те тук присъстват само имплицитно, фоново. ^