Заглавието на този проект за изследване е твърде условно и неточно поставено над следващите изречения, които имат единствено амбицията да встъпят в полето на металитературното говорене “през прозореца”, защото се опасяват, че чукат по портата на проблеми, традиционно мислени като ада за науките, занимаващи се с  историята и теорията на художеството. Всяко вглеждане в основата на коренището изважда наяве мъчителните въпроси за идентичността на “предмета”, “методологията” и “практиката”, очертавани по своему от поредното ново поколение пишещи и четящи хора, устремени сякаш чрез питанията си към смъртта и на метаавтора (тук нямам възможност и желание да се присъединя към мощното и модно визионерско говорене за близката точка на суициден крах, която неусетно се приближава чрез модерните мултимедийни продукти, напротив – взорът ми е към другата част на вектора-време).
          Зад глобалистките уговорки се крие имагинерната интенция за адекватна дискурсивна комуникация, скрепена чрез подписите в определени договорни съучастия. Насловът, при цялата извинителна в маниерността си пищност и интертекстуалност, не може да остане неразяснен: фамилиите на известните български творци на/в словото са символи от сто години насам на Литературата – началото й, формалното й обогатяване-набъбване, признаването й за институция, вътрешното й разрояване на спорещи направления, критическото й самоописание и стремеж за еднолично репрезентиране. Разгърнатите им определения разголват само дълбинната привързаност на критическия почерк към романовата моделна наративност и няма да се коментират (просто тъй се наименуват романите).
          Първата глава е фиксирана като “уводна”, защото инвентаризира брънките, които ще бъдат разнищвани и отново вплитани в един по-мащабен като обем и прицеленост проект, а тук е представена само половината свършена работа (по-слабата). Тази неуютна разцепеност е причината за посочването още в началото на повечето от пътеките, по които може да се тръгне при ризоматичното четене на Един стар херой. Рецензията съдържа конспектно началото на спора и институционалната причина за “скарването”, иззело задълго функциите на “скандал” в бедното (в сравнение с други литератури) откъм шумна естетическа разпра творческо братство на България. В този отрязък от сюжета почти шепнешком се твърди, че първият публично легитимиран литературен юбилей у нас – 25-годишнината на Иван-Вазовата текстовост – е събитието, което разполовява решително лагерите в художественото живеене у нас от края на миналия и началото на отмиращия вече век. Не е игнорирана “генетичната” обремененост на дебата (дори в заключението е буквализирана), а се настоява на мислене за Вазовия юбилей не като за повод, а като за много съществена от определена гледна точка причина на словесната война. За усилване на тази теза са привлечени два маргинални гласа, позицията на които им дава голяма темброва свобода в изказа: на езиковеда проф. Стефан Младенов и на англициста Владимир Трендафилов.
          Следващата глава е в две части – първата е съсредоточена над събитията и словата, свързани с 24 септември 1895 г., когато е “коронясана” българската литература в лицето на Иван Вазов, а модерната публичност на младото общество “придобива” официално символните капитали на художеството като валидизирана вече институция от западноевропейски тип. В този файл личи опит за “просмиване” на културната ситуация във форма, която може да се нарече и “артефактичен анализ”, ако се заеме терминологията на част от новата ни социология. Силните страни на сюжета са стремежът за скриване на автора зад богатата фактология и направата на дискурсивен конструкт (пак на базата на тогавашните гласове), който е почти самоочевиден в изводите си. Припомнени са конкретиките на дисциплинарните практики, около които се разполага литературният юбилей, а преди това е изведена реториката на медийните фигури, пожелали и осъществили празника на българската художествена словесност. Всичко това е свързано с перманентните спорове за не/наличието на автентична литературна “съкровищница” и оттам с основанията на историографията, която се предполага, че описва, каталогизира, съхранява, помни и почита свещения корпус от текстове – условие за възможност на науката за художеството. Използвани са авторитетните гласове на човеците от департамент Нова българистика към НБУ – София и най-вече на ръководителя му Ал. Кьосев.
          Към втората част може да се прибави едно pro domo sua, в което е вероятно да се признае, че началото на заниманията трябва да се дири в интереса към следосвобожденските автобиографии, чиито обем и брой принудително редуцираха до две имената от големия списък, гъсто изписан по онова време (1995 г.) с около 50 български фамилии, заплашително растящи при опита за добросъвестна архиварска работа. Вниманието (най-после) е насочено директно към определени текстове от пълните (не напълно!) Събрани съчинения на Иван Вазов и Пенчо Славейков – автобиографиите им. След мъгляви успоредявания при четенето на художествените и критическите дискурсивни практики, е предположена (всеки недоброжелателен поглед би подхвърлил и “предпоставена”) връзката-съучастие на разголените тук сюжетни структури в наратива за един (писателски) живот и “методологията” на литературната метатекстовост у нас, доближаващи се при направата си в известен смисъл до правилата на романовата романтика и моделност. Употребен е авторитетът на В. Стефанов, И. Пелева, Пиер Бурдийо, Жак Дерида, Пол де Ман, Ролан Барт, Доналд Верин и други верифициращи всяко писание имена.
          Третата глава сблъсква под твърде условното си наименование – Морбилите им – хетерогенни погледи към писмовността на дебата. Разделена е на четири симетрични части, в които се изследва битийната болест и не/възможността тя да се разкаже, да се (авто)биографизира – в Буквализмите на “Баща ми в мен” и Фатализмът на “Ана Каренина”; а в другите два файла се наблюдава “болестната” свръхупотреба на определени лексеми, които потенциално могат да артикулират усетите на Вазов и Славейков за Езика и оттам за тялото, вкуса и изящното художество. Цялата глава разчита повече на справки с медицински учебници, писма, архивни материали и спомени на съвременници, но не са забравени и думите на подбудителите за подобен прочит: Н. Георгиев, Б. Богданов, В. Стефанов, И. Пелева, А. Хранова, М. Бахтин и М. Фуко.
          Четвъртата глава е обявена за психоаналитично заключение, но няма нищо общо нито със задължителните финални обобщения, нито с инструментариума на психоанализата или т. нар. психоанализа на литературата. В първата половина се припомня значимостта на текста “Хайне” за българските класици, а във втората са изложени интуиции, според които Иван Вазов се явява “баща” на Пенчо Славейков. Цитирани са тълкувания на Г. Тиханов и текстове на Д. Осинин, А. Хранова, И. Пелева и М. Кирова.
          Лапидарната схема на страниците би изглеждала така: “деконструкция” на биографизма в литературната метатекстовост на български език и “реконструкция” на автобиографизма в литературната текстовост на Вазов и Славейков, оградени от войнствено начало и примирителен финал.
          Поради многократно напомняното желание за допир-общуване не с текст, а с арматурно построен пилотен проект за изследване, логично е да се предпочете отворен край без същински за-ключения или стройно изведени изводи – опасното им излагане на уязвими критики вероятно би задушило по-нататъшните илюзивни пориви по уютна и ненакърнима завършеност-окръгленост на писмото.