Рубриката се поддържа с конкурс на
       Национален фонд „Култура“

„1.1. Дълго време бях разсъждавал върху много и различни неща и в течение на много дни усърдно бях изследвал самия себе си и моято благо и злото, което трябва да избягвам, когато някой ми заговори – аз самият ли бях, или някой друг отвън или отвътре – не зная: точно това много искам да разбера. И тъй ми рече:

 

Разумът: Хайде, представи си, че си открил нещо: на кого ще го повериш, за да продължиш нататък?

 

Августин: На паметта, естествено.

 

Р.: Толкова голяма ли е паметта ти, та може добре да съхрани всяко откритие на мисълта ти?

 

А.: Трудно е това, дори невъзможно.

 

Р.: Следователно трябва да записваш. Но какво ще правиш, ако здравословното ти състояние не позволява да се товариш с писане? А и подобни размишления не бива да се диктуват: те изискват пълно усамотение.

 

А.: Право казваш. Наистина не зная какво да правя.

 

Р.: Помоли се за здраве и помощ, с които да постигнеш желаното, сетне запиши тази молитва, та с твоето дело духа си да укрепиш. А после с няколко малки заключения накратко изложи онова, което откриваш. Засега не се старай да привличаш тълпи читатели: за малцината твои съграждани това ще бъде достатъчно.”

 

         Кой знае защо си спомних това начало на „Разговори със себе си” на Аврелий Августин, дочитайки във все по-нарастващо озадачение последната книга на Валери Стефанов „Някой отдолу…” … Съзнавам, че е напълно в реда на здравата логика мисълта „нерде зората на новозаветното време, нерде ХХІ век”, „нерде религиозно-философски разсъждения, нерде художествена литература”, но асоциацията беше факт. Игра на фриволна памет?! Деформирано олитературено съзнание?!... каквото и да е, факт е, че един текст отключи спомена за друг текст, едни думи спомниха други думи, а те завързаха нишки от мисли – разнопосочни, разнокалибрени, разбягващи се и все пак скланящи към едно: Себе-то. Пък и нали Човекът е обект колкото на философията, толкова и на изкуството…
         Покрай тях си помислих още веднъж, че Августин Блажени наистина е бил Блажен – Блажен с вярата си в „Бог, на вселената Създателя”, на когото е могъл да повери непосилната тежест на Разума-Памет: своето Себе. Шестнадесет века по-късно човеците (или поне част от тях) никога няма да имат това блаженство. Защото никога и на Никого няма да могат да поверят товара на Паметта - Паметта, която като едно депо, препълнено от своето съдържимо, започва да го връща в ред или в безпорядък, управляемо или неуправляемо, преднамерено или в пълна изненада и започва да управялява живота или … представата за него.
         Новата книга на Валери Стефанов, според мен, показва точно това – загубеното Блаженство, безпощадната Памет, онзи „Някой отдолу”, който командва мислите, подрежда думите, фигурира представите. „Някой отдолу…” може спокойно да се прочете и като „Някой отвътре…”. „Озърнах се да го видя, но не видях никого”, казва героинята за себе си в съня с двете езера – тепсията и огледалото. Разбира се, че няма да го види – та нали онзи Някой е винаги вътре в нея той винаги е онова „вътре-на”- – единственото сигурно притежание. В блажените „вътрешни” времена на минали външно исторически епохи този „някой отдолу” е съществувал като диаболичния Двойник, като неизтребимата Сянка, като мистичния Глас…, но каквото и да е било неговото име, той винаги шизофренно е раздвоявал човека, винаги е бил Другият. Днес той е загубил едното си име. Днес той се е превърнал в самия Аз. Без шизофренен рефлекс. Без разпиляване. Без усъмняване. Той вече не е Другият. Другият вече съм Аз. Аз като Друг мога да бъда всичко. Мога да бъда навсякъде.Мога да бъда всякога. : Във времената на приказките, на митологичните разкази, в десетките, стотици, хиляди… исторически, биографични, художествени времена…. В пространствата на приказните сюжети, на митологичните истории, на биографичните или художествени разкази. Дори в равнините на теоретичните конструкти, на научните теории. Мога да бъда Грета, Гретел, Гретхен, да бъда Червената шапцица, Вълкът, Принцесата, Спящата красавица или Синята брада... ... ... Мога да бъда всичко и всеки. Но всъщност съм само едно – Анализаторът, Антропологът сред племето!
         В този роман главният герой е Умът и неговите нескончаеми възможности да произвежда битие чрез паметта. Не „жената” и не „мъжът”, както изглежда на пръв поглед, не „мъжкото” и не „женското” в напрегната битка и противоборство помежду си за „символите на племето”, а именно Умът и Паметта – този „някой отдолу” (или „някой отвътре”), който е иззел функцията на бога-демиург, който създава не битие, а представи за битие, който гради чрез аналогии и съотнасяния. Който превърща самия живот в ситуация за анализ, наблюдение и разсъждение. Тук героите живеят така, както създават ситуациите („Водачите водят колите както живеят – припряно, предпазливо, хладнокръвно, лудо, отчайващо…”). Тук единственият модус на живеене е модусът „знам”. Човек вече не живее, той ЗНАЕ. ЗНАЕ дори незнанието - кой бърза да ни изправари по пътеката с карфиците или пък кой ни чака любезно в бабиното легло… Знае още и това, че знанието убива страха. Незнанието е слабост, смъртен страх, не-живот. Затова и тук няма само-личност, тук има образи, образи и идоли, и тяхното наблюдение и анализиране побеждава незнанието. Защото наблюдението е най-сигурното убежище. Анализът по аналогия е най-сигурният начин човек да изгради онтологична стабилност.
         Тук животът е представен като ребус. Както паметта, както и книгата. Тук не само се чува (слуша) музика (както ни уверява анантитулната страница на книгата), но се и чуват приказки – за Червената шапчица, за агнето и вълка, за вълка и седемте козлета, за Синята браза, за Хензел и Гретел, за Малечка-Палечка, за… … … Тук се спомнят книги, филми, митове – „Колекционерът”, „Мълчанието на агнетата”, за Фенрир Вълка, за Кронос и Уран, за Персей и Хермес, за Медуза, за мистичната Харпалике-Дива вълчица, за Лудата Грета... ... Защо Паметта вади тях, защо те „предписват” ситуацията живот? – Отговорът е един, но с много имена: Вълкът, Злото, Лудостта - мимикриращ, преобразяващ се, преобличащ се, менящ своите образи. „Не е лесно да си стар в този свят”, не е! – анализиращият ум е колкото разбулващ загадките, толкова и създаващ ги. Романът напомня с всяка своя страница на своя читател, че живее живот, в който е предварително предписан: живот, в който не действа автентично, а отговаряйки на някакви представи, предварително създадени и имплантирани някъде дълбоко в него, незнайно точно кога и от кого. Затова и тук ключовата дума е „приказка”: животът като приказка, човекът като приказка, Аз като приказка, Той като приказка, светът като приказка, знанието като приказка, мисленето като приказка, ... Паметта като приказка – приказка за самотата и лишението, за броденето и пътеките, за времето и за посоките, за сравнението, изследването и анализирането, приказка за помненето и забравата, за будуването и сънуването.
         Но това е и приказка за Болестта, за боледуването, за болния и болката, за пациента и лечителя, с опция за непрекъснато разменяне на местата. Защото Паметта-Знание знае, че въпреки аналогиите, създаващи сигурност, „в свят, където бродят милиони лъжливи образи, е лесно да си болен поет”, „в света на милионите образи е трудно да си здрав човек.” …

         И така под формата на криминална история с ерудитска лекота и приказна афористичност Валери Стефанов разказва приказката за страха и болката, за силата и смелостта, за борбата с другите, която всъщност не е нищо друго освен борба със самия себе си, с вълците на своята Памет и на своя Ум. В тепсията-огледало на тази приказка, се оглежда, мисля, цялата умозрителна онтологична нестабилност на съвременния знаещ човек, който завинаги е загубил блаженството на Августин Блажени в самата безутешност на знанието, че живее в свят на „огледала”, в които е обречен да оглежда себе си до безкрай без да знае себе си. Паметта – съветник и подсказвач, е безсилна да даде блаженството на единствения Отговор. Тя може само да заплита и връзва – въжени възли, хора, сюжети… Не се наемам да твърдя „какво е искал да каже авторът”, пък и най-вероятно то е различно от това, което „аз разбрах”, но едно е сигурно – тази творба е самото доказателство как четенето може да бъде енигматично приковаващо и за това да е „виновен” само текстът: Някой отдолу чака.

---

   Валери Стефанов. Някой отдолу... Изд. „Диоген”. София, 2008