Силвия Чолева

литературна критика, поезия

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

НА ЛИНИЯ

 

Силвия Чолева

 

Алиса се умори да седи без работа до сестра си на скамейката, тя беше надзърнала един-два пъти в книгата, която сестра й четеше, но там нямаше нито картинки, нито разговори.
„За какво ли е такава книга — си помисли Алиса — без картинки и без разговори?“

 

 

         Ако има книга, която да уморява при четене (като се изключат някои философски съчинения) това е книгата с много бележки. Може би на върха на класацията са древнокитайските текстове, върху които се е упражнавал да пише бележки всеки следващ техен тълкувател и така те са заприличали на камък на океанското дъно, обрасъл с безброй водорасли и миди, поради което вече не се вижда. За щастие, тези текстове все още привличат дълбоководни гмуркачи, почитатели на екстремните литературни удоволствия. Съизмерим по ограничен брой прочитания на основния текст е романът “Одисей” на Джеймс Джойс, в който бележките спокойно могат да бъдат отделен, често напълно самостоен текст. От което само се увеличават четенията на паратекстовете около романа – всъщност еднодневна разходка из Дъблин.

 

         Дали заглавието на първия сборник разкази на Александър Шпатов „Бележки под линия“ имаше задача да провокира рехавите читатели на българската литература? Да ги накара да се позачудят – разказите бележки под линия ли са или бележките под линия – разкази? Бележки под линия и неизвестен български автор не е ли съчетание, обречено на провал? Каква е тази безразсъдност у автора, която само крехката му възраст обяснява? Преди три години, когато тънката книжка излезе, отговори получиха всички, които я прочетоха, а те не бяха малко – сборникът имаше допечатка. Александър Шпатов беше намерил път до читателите си. И то – без да бъде член на движение в литературата, без да шуми около себе си. В кратките му разкази “от съседния блок” читателите усетиха прямотата, динамиката, откриха хумора, подплътен с необходимата доза тъга, огледаха се и познаха своя образ в огледалото – с пъпките и нафукания перчем (защото бяха млади), с намусения поглед (защото виждаха живота си тук и сега), с извинително вдигнати рамене (защото се виждаха как изглеждат отстрани, как ги виждат отвън). Но най-често читателите признаваха, че отдавна не са се смяли толкова, докато четат българска литература – може би най-сериозната литература, писана на Балканския полуостров, в Европа и по всичките земни кълбета… Вълнението им обаче не се предаде в същата степен на критиката, която академично пускаше по някоя усмивчица, колкото да каже, че разбира за какво става дума и да потупа младия автор по рамото. Мъчителното откъсване на българската литература от селото през 90-те най-после стана и Сашо Шпатов е един от малкото ни писатели, които пишат и се интересуват от града, от градския човек. Той отказа да следва и друга наша традиция – да се пише сложно, с много метафори, свръхсериозно и мрачно, без да може да се разкаже една проста история, да се удържи динамичен диалог. Макар да твърди сам, че важните за него автори са Георги Господинов, Алек Попов и Деян Енев, той спокойно може да се нареди до Кристин Димитрова, Палми Ранчев, ранния Стефан Кисьов или Момчил Николов.

 

         Междувременно авторът възмъжа, завърши Американския колеж в София, не напусна страната да търси щастие и издатели по чужди земи, а стана студент по право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и продължи да пише на български. Компютърът загряваше, кирилицата се изтри от клавиатурата, съвременната българска литература потриваше ръце. Новата книга чакаше своя предпечат и печат, чакаше читатели, чакаше критици. Когато се появи вторият сборник със заглавие „Разкази под линия“ всички решиха, че авторът прекалява. Бележки под линия има в много известни творби на много известни писатели, но разкази под линия? Ако импресионистите бяха зъболекари, а българските писатели имаха литературни агенти и сносен ПР, то втората книга на Шпатов щеше да има рекламна кампания със слоган: „За първи път български писател покорява света с разкази под линия! Четете разказите без заглавия на Александър Шпатов!“ и т.н.
         Но тъй като вече знае какво се крие зад лъскавите кулиси на рекламата, благодарение на френския писател Фредерик Бегбеде, българският писател Александър Шпатов смело остана в по-интимна позиция спрямо своите потенциални читатели, а именно – да разчита на обикновено четене на книгата си в подходяща за това среда: в градския транспорт, при гледане на риалити шоу пред телевизора, в късния следобед на плажа, екстравагантно – на стадиона, в някое случайно избрано заведение, пред компютъра, след купон… Което не значи да се чете невнимателно – четете не само разказите под линия, но и бележките над линията в началото – през Вазов и Стратиев, до Стоичков, и-мейли и академично изречение за доброто, злото и авторовия дискурс…

 

         С „Разкази под линия“ Шпатов не само спечели още читатели, направо фенове, но показа ясно, че така наречения „провал на втората книга“ е измислица на критиците и песимистите. В нея авторът задълбочи гледната си точка към света наоколо, излезе невредим и силен от подводното течение на случката, на всекидневното, на лесния финал, доближи се повече до “голямата” литература. Това, което беше истинската находка в първия сборник, тук вече доби плът и увереност. Краткостта е овладяна и в рамките на 2-3 страници ситуацията е наситена с повече дълбочина. Умението да се щрихират образите се е развило, героите са по-плътни. Динамичният диалог е изчистен и стегнат, езикът – на поколението на 25-годишните. Кинематографичността вече е запазената му марка. Краткостта - респектираща, заредена със смисъл, който не се натрапва. Темите – възможно в най-широк диапазон. Зад привидно познатите истории от всекидневния живот, които Шпатов разказва, дишат личните истории на всеки от нас, при това не случили се отдавна, а направо случващи се сега, в този миг. Това, че в малкото се оглежда голямото не е новост, нито откритие, но е трудно да направиш добра литература от мига, от случайното, от отлитащото без да го забележим, от маргиналното. И в същото време да не залитнеш в публицистика, в това да съветваш, да кориш, да назидаваш, а разказът да изглежда написан на един дъх, леко, да се чете така, но да ти остава в главата, да те преобръща, да го мислиш, точно както през бита, в който газиш всеки ден, си представяш друго.

 

         В книгата на Шпатов диша градският човек, супернередовният не само в транспорта, но и в живота си, тук са тези, които останаха и тези, които заминаха, тук са отхвърлените и успелите, тук са надеждите и провалите, тук е Киро, който живее в Утрехт, но е от София, Васко, който учи в Дортмунд, но е от Пловдив и Славчо, който живее в Австрия, но е от Силистра. Всички те, които си остават чужденци и Тук, и Там, защото „Виж, казва на един африканец от Замбия героят на Шпатов, аз съм от България, разбираш ли сега защо съм толкова зле?“, за да се окаже малко по-късно, че България има едно неоспоримо предимство - все пак е в Европа…

 

         В първия сборник „Бележки под линия“ има един разказ за българската традиция да люпиш семки и как изглежда тази традиция в очите на германеца. Смешен и тъжен разказ. В него героят трябва да бъде санкциониран, че плюе обелките по тротоара, но след обстойни обяснения и разходка из фолклорните ни обичаи, немският полицай също сяда на бордюра и почва да люпи семки, а героят, който седи до него се чуди как още не са ни приели в ЕС. Сега, когато вече сме не само приети, но и се опитваме да го „взривим“ отвътре, знаменателно звучи финалният разказ от „Разкази под линия“ – за брокера от Манхатън мистър Мартин и българското прасе. След като се връзва на идеята виртуално да отглежда прасе, Мартин е бесен, че трябва да долети до България, за да го заколи собственоръчно, защото всъщност идеята на играта www.realfarmer.com е да се върнем към живота на дедите си. Влюбеният като в домашен любимец във виртуалното си прасе брокер ще трябва да изиграе играта и да го заколи, за да се сети сред дима от пърленето, миризмата на кръв, прясно изпечени уши, вкуса на греяна ракия за своите родители, за близките си, за приятелите, с които отдавна не празнува Коледа. Може би у нас не е толкова чисто, подредено, отговарящо на стандартите за добър живот, но пък все още е истинско, а не виртуално, достатъчно умни и хитри сме, за да се съобразяват с нас, играта е в разгара си и макар победителите да са известни, знаем от опит, че сметките понякога се объркват, а знаем, че и в най-тъжната история има нещо смешно, което ни отлепя от калта. “Разкази под линия” е книга, която изпълва с ведрина, свежест и надежда, че българската литература нито е „под линия“, нито „над“ нея, защото продължава да е жива, да се пише и чете и да не отстъпва. И крайно време е да разберат всички какви ги върши!

 

 

 

---

 

Александър Шпатов. Разкази под линия. Изд. „Жанет-45“, Пл., 2008 г.

 

 

 

Съвместна публикация с вестник „Култура“!

 

 

Електронна публикация на 17. септември 2008 г.
Публикация във в. „Култура“, бр. 29 (2512), 04.09.2008 г.

©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]