Какво ни дава един поет, чиято триезична книга държим сега в ръцете си? Какво да очакваме от поетите изобщо - от тези плуващи във въздуха семенца от глухарчета, от тополи, ухания, все още непомирисани, цветове, все още непознати?
         Поетите, независимо къде пребивават в своето временно състояние, в междината на живота - отсам или отвъд, са винаги обитатели на своите си светове. Независимо къде живеят, преподават, отглеждат ориз, берат плодове, поправят оградата или пък извършват всякакви други неща, когато са пред листа хартия и пред компютъра, те се превръщат в едно цяло, в един глас, в аура, в енергия, която кореспондира, слива се, обменя се с други подобни на тях. От този процес произтича електричеството, мълнията, ядреният разпад, движението на облаците и небесните тела. Поради този процес човекът все още съхранява сетивата си, дълбочините си, детайлите на чувствата, милостта и екстаза. Поради това проумява и се докосва до възвишеното. Поетите са оправданието за несправедливостта и несъвършенствата, те са оправданието за съществуването на насилието, на унижението, на жестокостта. Тяхно е изкуплението и тяхна е наградата.

         Ана Мария Навалес, поетесата от Сарагоса, която българските читатели вече добре познават, представи на български своята нова книга с точното заглавие „Да пишеш живота“ в превод на Рада Панчовска.
         Защо пишем, как пишем, все още пишем ли? Разбираме ли живота, който пишем, намираме ли му обяснение чрез и в поезията? Всеки поет непрекъснато си задава тези и още безброй въпроси. С всеки ред отговаряме на тези въпроси. С пълното съзнание, че нашият език разбират малцина. Защото поезията може и да я има написана и преведена на два от най-говорените в света езици в момента, какъвто е случаят с „Да пишеш живота“ - испански и английски, и въпреки това да продължава да присъства сама-в-себе-си. За поезията не са нужни езици, а онзи единствен Език, на който проговарят поетите, на който се общува с естеството, език отвъд думите, артикулиран от малцина и разбиран от малцина.
         В този кръг на посветени, каквито считам и пишещите, и четящите поезия, стиховете на Ана Мария Навалес не са незабелязани. Няма как да не те досегнат.
         Те незабележимо и деликатно раняват с привидната си обикновеност в началото, а колкото повече стихотворението се изпълва със света, толкова деликатността на възприятието е пометено от необичаен, неочакван и често рязък обрат. Там, в алхимията на стиха са тишините и взривяването им. После настъпва финалът, който може да бъде оприличен с вървяща по улицата жена в цветна рокля, внезапно и неотвратимо изчезнала зад ъгъла. А ние оставаме само с усещането за нападалите цветчета от роклята й по паважа. Финал, който умисля, който добавя към нещата и тяхната същност, който просмуква с тревожност представите ни за самите нас. Там, в алхимията на стиха са тишините и взривяването им.
         Затворени в тези 15 стихотворения, които получават различни номерации във всяка стихосбирка, но не и имена-заглавия, провокациите към познатото и дълбоките прозрения в поезията на Ана Мария Навалес създават онази необходима температура, при която единствено можем да преодолеем отсамната тяга и да се изправим на пръсти, провиждайки отвъд видимото. Тогава и само тогава животът изглежда възможен, превърнат от поезията в друг живот - този, който прави поносима самотата, старостта, неразбирането, отвръщането на любовта, търсенето на верните думи, изкушението им.

„Тези думи без име,
които всеки ден се мъча да събудя,
са паметта на един миг,
изгубващ се в мъглата.“
XIV

Замайване е може би най-точната дума, когато четеш стиховете на Ана Мария Навалес. Замайване и ангелски дъх.

---

^*Текстът е четен на представянето на книгите на Ана Мария Навалес „Да пишеш живота“ и „Разкази от Блумсбъри“ (изд. „Проксима-РП“) на 21. май 2004 г. в Евро-българския културен център с личното участие на испанската писателка. (бел. ред.)