Денка Кацарска

литературна критика

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на авторката

Рубриката се поддържа с конкурс на        Национален фонд „Култура“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„Мастиленият лабиринт“, където не можеш да се изгубиш, Людмила Филипова   Денка Кацарска                Защо не оставите литературата да си бъде просто литература... Питането е на герой от ранните романи на Стивън Кинг, герой, който иска да следва американска литература и вместо това попада в колежа сред хора, които искат да си играят на интелектуална гоненица... Защо литературата днес не иска да бъде само литература – сигурно защото нещо не й стига, за да направи и това.          Модерен жанр, почерпен, разбира се, от автора, любим на всички пенсионери и тийнейджъри, Дан Браун. Историята, поднесена по един неочакван начин, даже – българската история. Разбира се – богомилите, катарите, тамплиерите (къде без тях), ранният Христос и късният Орфей. И на фона на всичко това – постният диалог, в който изобилстват вестникарските реплики „... Но само защото днес Балканите са символ на мизерия и престъпност, не означава, че трябва да си затваряме очите пред категорични артефакти, свидетелстващи за първата напреднала човешка култура”... На кой му трябва това, така и не става ясно.          Толкова искрен и неподправен диалог между баща – професор и потиснатата му дъщеря – неуспяла интелектуалка, че чак фалшив.          Галерия от образи, както е модерно да се изрече, и да допълниш наум – един от друг по-постни.          Средно богат исторически справочник, за съжаление – исторически произведения, употребени в невероятна смесица, за да докажат теза, която може и да има своите поддръжници, но защо, защо трябва за пореден път да се внушава за великата ни цивилизация, защо пак нашите земи трябва да са в основата на човешката цивилизация и всичко това – за неясното послание „да се гордеем с нещо си”.          Абе хора, не може ли литературата да си бъде просто литература? Не може ли да не внушава, не може ли да не поучава и не може ли иначе симпатичната и все още с много хляб идея за популярното представяне на историята да не го удря на евтин патриотизъм и внушения за първата човешка цивилизация, разбира се – по нашите земи, къде другаде...          Ако историята беше ядрена физика, на никой нямаше да му хрумне даже и насън да я употребява с поредица от „многопластови”, както е модерно да се определя – изследвания, със смесица от професионално и профанско, с поредица от сериозна историческа литература и съмнителната й интерпретация. Историята предполага. Опитали са се хиляди, може би даже десетки хиляди автори. Успели са малцина. Не, защото е толкова велика, и защото е толкова сложно, а обратното – защото е толкова просто, че чак не е за вярване.          Историческите факти, артефакти, както често авторитетно се споменава в книгата, всъщност не са, за да се измъкнем от комплексирания и посредствен образ. Те съществуват независимо от нас. Коректният им прочит не е за да ги наложим в калъпа на 21-ия век, той е, за да влезем в обувките на тези хора, за да погледнем света през техните очи, за да осъзнаем, че техният ден от първия до последния час има стойността на нашия ден. Нито повече, нито по-малко. Това не е въпрос на пренебрежение, нито на надценяване, нито на подценяване, но не е и въпрос на употреба. Колкото и да се опитвам, не разбирам с каква цел, може би даже с добронамерена цел. Но употреба.          Не е достатъчно да вмъкнеш реалния образ на кореспондента на Българското радио в Москва такъв, какъвто е, за да доближиш желаното до вярното. Не е достатъчно да избереш модерния жанр, който привлича като магнит заради няколкото успели продукции на Холивуд. За съжаление, не е достатъчно и да употребиш елементи и фрагменти от богатата балканска история – чест поне, че не е българска, да ги поставиш в остатъците на Средновековна Франция, центъра на Москва и спомена от фашистка Германия, за да блеснат с оригиналната връзка за орфизма като основа на християнството. Връзка, прекрасно показна в ред научни трудове по палеобалканистика и тракология, които обаче за разлика от романа, остават недостъпни за обикновения читател. И няма да го накарат да ахне с поредицата от открития за връзки между иконография и символи. Няма.          И все пак – опитвам се да я харесам. Опитвам се да харесам образа на репортера Кирил, който трябва да е достоверен, може би наистина е достоверен, само че за съжаление и достоверният образ не е много за харесване, за да ми стане симпатичен недостоверният. Опитвам се да харесам възрастния професор – професионалист в сферата на своята наука, дъщеря му – прецаканата от живота интелектуалка Вера, с детство, минало в сянката на известния баща – историк. Трябва да са ми близки, трябва да ги харесам... Нали не е задължително да харесаме само положителните образи. Само че как да ги харесаш с нескопосаните диалози помежду им, с поредицата неадекватни действия и за капак на всичко – с убийствено достоверната смесица между реални образи (пак ми идва кореспондентът на Българското радио и убийствено точното описание на хотела към българското Посолство в Москва) и с възможната, но неубедителна смесица на култури, религии и символи.          Чета, гледам бележките в края на книгата, пак чета. „Мастиленият лабиринт” като че ли има сериозни претенции да е стъпил на сериозни исторически изследвания, да е нещо като историческо – художествена, а не художествено-историческа и не знам още каква литература. Знам, че трябва да прегърна възторжено тезата за орфизма в основата на християнството, орфизма, който се е зародил по нашите земи и – каква радост – тракийският певец Орфей е пребивавал в днешните български територии... Внушения, внушения... Как да не се гордееш с такива предшественици.          Само че ми писна да ми казват да се гордея с нещо. Да, разбира се, има прекрасен криминален елемент, има лек сюжет на трилър, какво му трябва на обикновения читател, освен действието да се развива бързо, да не е много объркано и да не скофтиш края на книгата. Или толкова сме се извратили в четенето, че нищо вече не може да ни хареса. А тук има още нещо – обещания за пароли, тайни думи, мастилен лабиринт... Дълбокомислени цитати предшестват всяка глава, едни сполучливи, други – не чак толкова (или пък – зависи от интелигентността на читателя, знам ли, на друг, освен на мен, може да му се видят много, много сполучливи).          Все пак – ако тази книга бъде започната, тя трябва да бъде довършена. С четеното, имам предвид. Не защото трябва да се гордеем с... вече стана ясно с какво. Не защото ще се обогатим с неподозирани идеи. Заради удоволствието, с което личи, че е написана. Заради желанието за майсторлъка, нещо, което все повече липсва от ежедневната ни работа. Заради интелектуалното усилие, както казват поредица от любими професори, да събереш в едно това, което не подлежи да бъде събрано.          Всеки има своите илюзии – ако илюзията на „Мастиленият лабиринт” е да се изгубиш в него, тя си остава най-ясният и прозрачен лабиринт, в който идеята прозира от първия ред. Това не пречи да стигнеш до последния.           ---        Людмила Филипова. Мастиленият лабиринт. Изд. „Сиела“. София, 2009