О-тата в заглавието на новото Сфуматовско представление могат да поведат гледането му подобно поставени едно върху друго очила право към „съня на Гогол“, който сънуват Маргарита Младенова и Иван Добчев. Те не бива да се объркват с о-тата в името на Гогол или на търсачката google. Макар че защо не? Един ироничен прочит на тяхното събиране и наслагване спокойно може да разиграе съвременното движение из Гоголевия свят в тази кризисна и Гоголева година, в която се честват 200 години от рождението му. В случая обаче по-важното е, че те са 4 о-та, а четворката е основен елемент в структурата на спектакъла.
Четири са избраните фрагменти от произведения на Гогол. Персонажите се играят от четири жени и четирима мъже. На подиума, издигнат от Даниела Ляхова, има по четири квадратни отвора от двете страни... Този само на пръв поглед формален ход при следващото по-дълбоко гледане в „Сънят“ точно, просто и прекрасно въплъщава на визуално-сетивно ниво основния за Гогол огледален принцип на съсъществуване на двойните дъна на реалността, на по двойки оглеждащите се една в друга реалности. Всекидневната и сънната реалност на гоголевия „малък“ човек се оглеждат една в друга както сънят и кошмарът, мечтата и реалността, лудостта и нормалността. И в своето огледално приплъзване и разиграване те създават в крайна сметка фантасмагоричната реалност на гоголевата проза и драма, която Набоков поради това нарича „призрачна“. За Маргарита Младенова и Иван Добчев този човек съвсем не е „малък“, а по-скоро е сам голяма вселена - богат на прозрения за съвременния ни свят. Неговото самопреживяване, потъването му в разместващите се огледални реалности на сцената - между желания и (из)живения живот - могат да се видят като огледало на вътрешния свят на днешния човек.
Всяка от четворките мъжки и женски фигури е опора в идеалната геометрия на квадрата и симетрично удържат като мънички кариатиди фантасмагоричния свят на представлението. Геометричната му пространствена „хореография“ изящно подрежда в прозрачен разказ вариациите на тема „женитба“. Тя обединява избора на двамата режисьори на откъси от „Невски проспект“, „Иван Фьодорович Шпонка и неговата леля“, „Женитба“ и „Записки на лудия“, всички писани през 30-те години на ХІХ в. Но по-точно е да се каже, че чрез сюжетния мотив за женитбата авторите на спектакъла се занимават с темата за възможния само в съня щастлив живот, който пропада в нищото на космическата, екзистенциалната самотност на човека. В този смисъл протягането към щастието е само дългият жизнен път към провала. Така „Сънят на Гогол“ показва преобърнатия образ на успеха като мираж в пустинята на модерността.
Музикалната организация на драматургията на спектакъла е дълбоко сродна на Гоголевата - не само защото музиката има специално място в нея, но и защото сюжетът в произведенията на Гогол е обикновено вицов, анекдотичен. Някои изследователи на „Женитба“ например отбелязват, че единственото събитие, което се случва в пиесата, е скокът на Подкальосин през прозореца на финала.
В спектакъла няма драматургична кулминация, към която се движи действието. В него ритмично се наслагват реалностите и се разместват в пространството, оставяйки последното изречение, което чуваме, последният образ на лудия да потъне в тишината. Това е последното изречение от „Записките на лудия“ (впрочем в една от ранните версии със заглавие „Записките на един музикант“): „А знаете ли, че алжирският бей има под носа си пришка?“
В четири основни вектора в пространството се движи действието в спектакъла – в дълбочината на сцената, в дълбочина под подиума (с два големи, също симетрични отвора навътре и надолу), по хоризонтала от двете страни на подиума и по вертикала, в която симетрично съжителстват образите. По подиума в началото дефилират като в ревю-сън дамите на Петербург за мъжете в гоголеви шинели и изчезват по-късно в дъното на сцената като кошмара в червена светлина на Пискарьов, който избира опиума, тоест съня на женитбата, пред реалността на бардака. Встрани от подиума „пропадат“ сцените с терзанията на Агафя Тихоновна. От отворите в него изскача кученцето Меджи в „Записките“ или главите, които вижда Попришчин (Христо Петков). Така реалностите на съня/мечта и на кошмара/действителност се наслагват и пресичат огледално по хоризонтала и вертикала, разпъвайки пространството на сцената.
Осемте актьори показват персонажите си иронично-игрово. И колкото и да е трудно да се отдели някой от добрата осмица, все пак групата фигури, които играе Снежина Петрова (Василиса Кашпоровна, Фьокла Ивановна, кученцето Меджи и пр.) се открояват с чистотата на формата, с безпогрешния усет към движението между иронията, пародията и интензивността в представянето на собствената им обсесия.
Спектакълът изобщо се движи между драматично-ироничното с пародиен рисунък във формата – нещо твърде рядко и трудно постижимо при поставянето на Гогол. Особено „реалистичните“ сцени на „руския бит“ („Иван Фьодорович Шпонка“) или на всекидневните отношения са и визуално-музикално, и актьорски чудесно пестеливо пародирани. В костюмите на Даниела Ляхова колоритът, материята и контурът във всеки образ прекрасно играят с предметността и самостойното значение на дрехата в този свят.
Ясно е, че фантасмагоричният театър на Гогол е невъзможен без смешното. Никак не е лесно обаче да се избяга, особено в българската традиция, от „дълбокия психологизъм“, в който обикновено са играни гоголевите герои. „Сфумато“ показва в този смисъл един модерен театрален прочит на Гогол, а актьорите на този театър – друга съществена страна от своите възможности. В различни версии в отделните откъси те представят механичността, куклеността на героите си, но особено в откъса от „Женитба“ Цветан Алексиев (Подкольосин), Снежина Петрова (Фьокла) и Елена Димитрова (Агафя Тихоновна) постигат в чиста форма „кукления автоматизъм“ на персонажите, както много точно го определя М. С. Бушуева в изследването си за „Женитба“. С усещане за тъга, ирония, игра в абсурдната повтаряемост на движението към мечтаната среща насища този фрагмент музиката на Асен Аврамов.
„Сънят на Гогол“ е спектакъл в типичната за „Сфумато“ за двамата му режисьори аскетична поетичност и вдаденост в авторския свят. Те не държат на всяка цена на неочакваната гледна точка към Гогол, а на проникновеността й. Заради това спектакълът е така милосърден към човека в неговия, отново преобръщащ реалността ни, свят.
---
„ОООО – Сънят на Гогол“
По „Невски проспект“, „Иван Фьодорович Шпонка“, „Женитба“ и „Записки на лудия“ от Н. В. Гогол.
Режисура: Маргарита Младенова и Иван Добчев.
Сценография и костюми: Даниела Ляхова. Музика Асен Аврамов.
Участват: Снежина Петрова, Мирослава Гоговска, Елена Димитрова, Албена Георгиева, Христо Петков, Цветан Алексиев, Огнян Голев и Антонио Димитриевски.
Театрална работилница „Сфумато“
---
Свързани линкове:
Официален уеб сайт на театрална работилница „Сфумато“ - www.sfumato.info
„Студийно евангелие“, публикация в „Литературен клуб“ (бр. 134, юли 2009) по повод 20 години „Сфумато“
|