До каменно бяла, червенокоса и зряла. Целомъдрено гледа встрани. Мама. Тя сякаш ме е родила в хижа. Сред совите, гаргите диви и вълците пеещи. Рисът е мой брат, а мечката - моя сестра. Съвършенство е мама. Среднощната цялост на татко. Косите й се веят - червенокоси, измити и лъскави. Пристъпва леко и плавно, по женски. Не крие угрозата и обичта си. Нехае за другите. Спи почти като врабчетата. Стряска се насън. Хуква по стълбите - търси ме. Търчи по двора - вика ме. Ходи замаяна, стенеща, изолирана, обичлива, истинска, недосегаема... Моята мама. Далечни са й неземните грижи. Не разбира тя думите. Обичливите хора не пишат поезия. Не боравят с думите, не се обясняват клиширано, не дават надежди фалшиви, обичат потайно и истински. Ходят в унес и понякога търсят подходящите думи. Да кажат, загатнат, покажат, но не и накажат с думи. Мама не ме е наказвала с думи. Пощадила е детството ми. В хижа ме е родила. Дала ми е име на богиня. Пуснала ме е на воля да ловувам. И аз не наказвам с думи - затова и мълча често. Мама ме научи, че думите имат нужда от пощата, както и хората. Светлолика е тя, червенокоса и истински моя. Перлен гердан е тялото и?. До каменно бяла е кожата ъ, очите й - заснежени облаци. А лицето й е тревога. Плаха и целомъдрена, мама се носи по двора. Протяга бяла шия към слънцето, чака дъжда. Поглежда лястовичките в стряхата - моето гнездо е вече другаде. Месечината е разблудна - мама я покрива със завивка. Луната е слисана - мама я гали с милувка. Утринта е уморена - мама й помага да се събуди. Нощта е свенлива - мама й казва да не се срамува. Нощите са като хората. Родени сме през нощта, за да се целуваме истински. Закачлива е мама. С благи усмивки, по женски, подпира света. Нехае за думите. Чувствам я строга и някак свенлива, противоречива, заразена с влюбване. Мама. Обичливите хора не пишат поезия.