В края на 2022 година излезе „Литературата като съдба“, сборник в чест на 80-годишнината на проф. Симеон Янев, организиран от катедра „Българска литература“ на Факултета по славянски филологии, а Университетското издателство „Свети Климент Охридски“ успя да превърне изданието в полиграфско бижу. Съставителството и научата редакция са на професр Иван Иванов и гл. ас. д-р Надежда Стоянова, които са успели да съберат мащабен обем от текстове, представящи юбиляра в неговата академична, литературноисторическа, теоретична и редакторска дейност, но и спецификата и очарованието на неговото художествено творчество. Професор Янев е един от значимите изследователи на българската литература от различни историчеси периоди. Много трудно може да се направи обстоен обзор на приносите и многоообразието от книги и проекти, които продължавват да се множат и през новото хилядолеттие, затова съставителите са заложили на свободата на личния избор за рзличните участници, мнго от които са негови студенти, други са негови връстници или колеги, а има и съвсем млади участници, които не познават лично професор Янев, но са добре запознати с неговото творчество, което винаги е провокирало към много лично изживяване на литературата като съдба. Сборникът започава с посвещението от съставителите, които са синтезирали в няколко изречения значението на проф. Янев, с което ни въвеждат в сборника „За съвременната ни хуманитаристика професор Янев е създател на художествени светове и конструктор на литературоведски наративи. Учен, чиято ерудиция и задълбоченост припомнят и опазват просвещенските залози в разпиляната ни постмодерна епоха. Писател, улавящ в образи трагичните сентенции на нашето българско настояще. Изящен стилист и фин ироник, домогнал се до най-високите октави на родния ни език.“ (Иванов, Иван и Стоянова, Надежда 2022:11) Заявеното е разширено и потвърдено с конкретни доказателства, които са подредени в шест отделни части, представящи отношението към Симеон Янев, значението му за хуманитарния дебат от 21 век през призмата на различни исторически, идейно тематични и методологичеси перспективи. Първата глава е озаглавена „СИМЕОН ЯНЕВ – СЪТВОРИТЕЛЯТ“ и заедно с последната „СИМЕОН ЯНЕВ – УЧИТЕЛЯТ“ са може би най-интимно близките до човека, твореца и учителя. Останалите части от сборника са озагламвени: „БЪЛГАРСКИ ЛИТЕРАТУРНОИСТОРИЧЕСКИ СЮЖЕТИ“, „СЪВРЕМЕННИ НАРАТИВИ“, „КЛАСИЧЕСКИ НАРАТИВИ“, „ВЪПРОСИ НА ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ.“ Участниците са имали възможност да изразят уважението си към професор Янев с различни текстове, които отразяват личните научни и творчески интереси, но и такива, които директо или индиректно са свързани с изследователски и художествени приноси на юбиляра.
         Сборникът започва с текста на Светлана Стойчева „Симеон Янев – Сътворителят на Контексти“, в който е събран голям брой от аргументи и доказателства за значението на Симен Янев за родната хуманитаристика. Авторката подчертава „Целта му винаги е била да обхване обекта/обектите си във възможната им противоречива цялост, да реконструира неговата/тяхната „органика“, и то във възможния максимум. Това Симеон Янев постига чрез реконструиране на контекстите на литературата, равнозначно според мен на създаването им.“ (Стойчева, Светлана 2022:17)
         С ясното съзнание, че литературноисторическите контексти, които сътворява Симеон Янев, са прекалено много, което прави невъзможно събирането им в едно изследване, авторката задълбочено и систематично прониква в предизвикателствата и тайнствата на един сложен и противоречив, но и силно въздействащ диалог с литератулроведски и художествени традиции, кодирани в проектите на Симеон Янев от 60-те гоини на ХХ век до предизвикателствата на третото хилядолетие. Закономерно Светлана Стойчева започва да проследява процеса на създаване на контексти от ранните теоретични текстове на Симеон Янев, от „Традиции и жанр“ (1975), който се оказва базисно изследване върху структурата и поетиката на българския разказ, а след него се появяват и други значими изследвания от „Тенденции в съвременната проза“ (1977), „Българска детско-юношеска проза“ (1979), „Пародийното в литературата“(1989) до „Класично и съвременно“ (2016), и „Проза за прозата“ (2018), и разбира се шесттомния „Атлас на българската литература“ (2002–2010). Светлана Стойчева представя „Пародийното в литературата“, което е разделено на две части: първата е изцяло теоретична, която е приложена във втората част към българската литература, което е не само безспорен принос в родната литературоведска традиция, но и теортичен инструментариум за усвояване на постмодерните тенденции, които са все още неразпознавани в национален контекст през 80-те години. Светлана Стойчева прави важното заключение, че „Авторът на труда съзнава, че пародийното е от най-хлъзгавите литературни материи, трудно поддаващи се на типологизиране и моделиране. В любовта си към таксономията тук обаче си налага мярка – в търсенето на модели на пародийното в литературата се опитва да не забравя за същностния отпор на изкуството към всякакви модели“ (Стойчева, Светлана 2022:29). Обърнато е внимание на „Атласа“ на Симеон Янев, който е специфича литературна история, изградена на принципа на картографирането и провокира читателя за „реконструкция на първообраза“, влизайки в диалог с доминиращите през 21 век дебати за световната литература и новото позициониране на литературната история в епохата на глобализацията. Преди да достигне до най-интимната, съзидателна дейност на Симеон Янев, романът му „Биография на мъртвия век“, текстът припомня, че Симеон Янев е създател и дългогодишен главен редактор на списание „Литературата“, което и през третото хилядолетие продължава да е от малкото издания, посветени на литературата и мястото й в епохата на глобализацията. Достигайки до романа „Биографии на мъртвия век“ Светлана Стойчева се противопоставя на хипотезите за епическо повествование и защитава неговия постмодерен, пародийно-ироничен характер, за да завърши с важното обобщение. „Последните два тома като че са писани със съзнание за безмилостна саморазправа, финален акорд на Ироника, като последен опит за събуждане на инстинкта, който по думите на Ницше единствен може да съхрани и индивида, и нацията. Портретите на епохата са очертани и биографията на мъртвия век – завършена. Останалото е оставено в правомощията на читателя.“ (Стойчева, Светлана 2022:37)
         След задълбоченото и изчерпателно въведение в творчеството на Симеон Янев, литературно-историческо, теоретично, публицистично и художествено, изградено с непринуден афинитет и литературоведско и езиково майсторство от Светлана Стойченва, съставителите са поставили текста на Дора Колева „СИМЕОН ЯНЕВ: УЧАСТТА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ“, който добавя нови акценти в интерпретацията и препотвърждава значението на романите на Симеон Янев. Повечето изследователи четат романите на Симеон Янев през призмата на историческото и епическото, а преди да дам пример с текста на Иван Иванов, който определя романа като част от ранните постмодерни тенденции в Българсата литтература от последната четвърт на ХХ век, искам да представя текста „ПРОЧЕТЕНО КРАДЕШКОМ“ – ИНТИМНОСТТА НА ДНЕВНИКА“ на Росица Чернокожева, която ни среща с една от ранните книги на проф. Янев. Публикувана през 1973 г., книгата се състои от 26 разказа, в които са описани лудориите и приключенията на протагониста и двете му деца - Янчо и Елисавета. И ако се съгласим с Платон, че началото на философията е удивлението, то би могло да се съгласим и с Росица Чернокожева, че в началото на художественото творчество на Симеон Янев е въображението, още по-точно волното, детско въображение. Когато навън вали и августовското време се мръщи Янчо и Елисавета веднага прибягват към фантазията: „Децата са си деца навсякъде. Ето Симеон-Яневите палавници как се справят с нетърпението и метеорологията: „Татко – рече Янчо, – може ли да отидем в килера при палатката? Само малко ще попътуваме и веднага ще се върнем“ (Янев 1973: 9)“ (Чернокожева, Росица 2022:73)
         Според Росица Чернокожева този дневник на Симеон Янев е еднакво подходящ и за деца и за възрастни, важно е сърцето да е заквасено с вярата в чудеса и с подмладяващото чувство на мечтателност. Авторката подчертава още едно интересно свойство на книгата на Янев - да улавя, да лети на крилете му, но и да приковава читателя към времето: „Тези спомени имат върху възрастния читател малко амбивалентно влияние – хем ни е приятно да си спомним детските лудории, които сега децата ни повтарят, хем тези спомени сладостно-горчиво ни стисват за гърлото с невъзвратимостта си.“
         Росица Чернокожева вижда в разказите на проф. Янев съчетание на философски и психологически пластове, които израстват от искреното удивление на автора от тайната на живота, скрита в детските спомени. Тази ‘многопластовост и многотемие“ (Чернокожева, Росица 2022:72) кулминират в разказа „Стари спомени“, където Симеон Янев ни доверява: „Сега разбирам коварността на спомените. Започваш да ги разказваш възторжено и се чувстваш млад. А като свършиш, си остарял“ (Янев 1973: 74). (Чернокожева, Росица 2022:72)
         Росица Чернокожева обръща по-специално внимание на таланта на проф. Янев да изгражда една психоаналитична „синхроничност“ на спомените на детето в себе си и на собствените си деца. И сякаш майката на автора и жена му по-скоро регистрират приключенията на Янев с децата, за да могат пътешествениците да имат „твърда земя“, за да имат къде да се завърнат след фантазните си скокове във времето. Майката и съпругата на Янев удостоверяват чудото, което се е случило на вдетинените от въображение скиталци. „В „Прочетено крадешком“ Симеон Янев е създал едно много талантливо вплитане на неговите детски спомени сред ежедневните детски преживявания на децата си Янчо и Елисавета. Тук са и майката на писателя, и съпругата му.“ (Чернокожева, Росица 2022:72)
         Да, Симеон Янев не иска да порасне, той остава на страната на „младите“, в това деление, което не е по възрастов признак, а се измерва по скалата на мечтателността: „На пръв поглед като че завръзка е вечното двуборство между „стари и млади“, било то в битов или екзистенциално-творчески план, както в литературата и изкуството. Тук в този разказ отново изскача репликата, която понякога неусетно и „крадешком“ ни се изплъзва от устата: „А ние какви деца бяхме!“. (Чернокожева, Росица 2022:72)
         И все пак какво споява тези спомени от детството на Янев и въображаемите и истински пътешествия на автора с неговите собствени деца? За Росица Чернокожева отговрът е еднозначен и ясен: „Любов между членовете на семейството, любов към природата и приключенията, любов към неповторимото и неповтарящо се детство. И Симеон Янев неусетно и сладкодумно, с много прозрение и ненатрапливи послания, ни води в интимността на дневника си.“ (Чернокожева, Росица 2022:71)
         Любопитни и интригуващи са паралелите между романите на Симеон Янев и Мишел Уелбек - „Биографии на отрепки“ и „Подчинение“, които прави Георги Велев. Неговият текст е озаглавен „Изненадващи съвпадения между един френски и един български роман” и разглежда героите, стуктурата, и сюжета на написаното от Янев и Уелбек. Георги Велев започва своя текст с представяне на протагонистите на сравняваните романи. Да, наистина и Янев и Уелбек изграждат разказа си около съдбите на университетски преподаватели. Петканов преподава в ИНОП (Институт за начални и основни преподаватели), докато Франсоа е част от Сорбона ІІІ.
         Чрез описанието на Велев за живота на Франсоа стигаме до друг интересен факт: „един френски професор по литература, задоволен с всичко, но загубил охота за живот – лишен от приятели, неспособен да обича, ерген, поминаващ с отбраните си храни и изисканите си вина, затворен в проучвания на текстовете на френски писател от XIX век (Жорис-Карл Юисманс), на когото е посветил живота си.“ От текста по-горе разбираме, че Франсоа е специалист по творчеството на един от големите френски католически автори на 19 век - Юисманс, а пък Петканов пише романа на живота си за българския писател Йордан Йовков. Двама съвременни писатели, които пишат за своите литературни идоли. Но паралелите не свършват до тук.
         Друго интересно съвпадение, което изтъква Велев за романа на Уелбек е, че той го „населява с действителни лица от политическия и интелектуалния живот на днешна Франция; смесил е имената на Франсоа Оланд, Никола Саркози, Франсоа Байру и ред други министри и днешни политически водачи”. Същото може да се твърди и за романа на Симеон Янев: „Българският сюжет също смесва имена на действителни публични личности от прехода – политици и интелектуалци – едни със собствените си имена, други – лесно разпознаваеми.“
         Всички тези съвпадения са само прелюдия към най-интересните съответствия между двете книги. Те са по отношение на жизнената философия на двамата главни герои. Звучи като клише, но и двамата герои не могат да живеят без женска ласка и внимание. Опитът и на двамата протагонисти да живеят само за творчеството се оказва неуспешен. Както Георги Велев правилно отбелязва: „Опитът е неуспешен, а причината е жена, която отначало му изглежда маниакална, едва ли не луда, но впоследствие увлечен, той открива неприспособима към реалностите личност, много ранима, избягала в съзнанието си в Античността, където се изживява като дъщеря на вавилонски жрец, предопределена за енту – годеница на Бога. В личния им живот в романа Енту става собственото й име. Героят (Петканов) безпаметно се влюбва в нея.
         И тази жена обаче, подобно Мириам на Уелбек, емигрира – изчезва в призрачното си минало.“
         Божественото се проявява чрез женските образи и в „Подчинение“ и в „Биографии на отрепки“. И Мириам и Енту са тайнствени и загадъчни същества, оставащи непроницаеми и фантазни за мъжкия инстинкт, и разум.
         Неслучайно втората основна според мен тема - за екзистенциалния смисъл е отново свързана с жените в романите. Темата за смисъла е омотана като кълбо конци около темата за подчинението. В една своя върховно-проникновена реч Енту защитава подчинението на жената на мъжа, като твърди, че жената притежава мъжа, именно когато е притежавана. Нейната сила е в нейната слабост, казва възлюбената на Петканов. Разбира се, тезите на вавилонската жрица, по която се прехласва героят на Янев не могат да бъдат доказни на страниците на „Биографии на отрепки“, те са само мимоходом подхвърлени в многотемието на постмодерния текст.
         Но нека се върнем към „Подчинение“ и се опитаме да се замислим защо Уелбек е избрал именно такова заглавие за романа си. Може би пробив в тази загадка би бил този разговор между главния герой Франсоа и неговия колега Рьодиже: „Това е подчинението – промълви тихо Рьодиже. – Простата и изумителна идея, дотогава никога неизказвана с такава сила, че върхът на човешкото щастие е в пълното подчинение. Това е идея, която бих се поколебал да споделя с религиозните си сподвижници, защото вероятно ще я възприемат като богохулство, но аз мисля, че между пълното подчинение на жената на мъжа, такава, каквато я описва „Историята на О“, и подчинението на човека на Бога, такова каквото го описва ислямът, съществува връзка.“
         Философите на Платон управляват идеалната държава, а в романите на Уелбек и Янев, техните герои - Франсоа и Петканов се оказват въвлечени в една метафизична игра на живот и смърт, на фантазно-фикционалното и дребнаво-прагматичното, които често сменят местата си и трудно биват различени. Дори техните врагове и приятели, които са интелектуалци-езотерици и философи - боговидци, които отдавна са разбрали, че светът около тях е несъвършен и неконтролируем не могат да ги заместят в отредения им път на скиталци в космическия ход.
         И тук идва разликата според Георги Велев. За Симеон Янев човекът е „прозорецът на Бога“, докато за Уелбек бягството на човека от трансцедентното води към инстинкта на животното.
         И сякаш това противоречие не е толкова необговорено от гледна точка на философията. Нали за Ясперс човекът е същество, раздвоено между ангела и скота. Тази амплитуда е вечното движение и вечното неподчинение на човека, което трябва да бъде решено от косата на смъртта.
         Сред различните прочити на романовата тетралогия на Симеон Янев прави впечатление статията на Иван Иванов „Постмодерният роман на Симеон Янев – пътуване през времето и отвъд“, която е посветена на близостите и различията между първия роман „Биографии на писатели, генерали и трети лица“ от 1986 и „Биографии на отрепки“,2013, събрани в „Биографии на мъртвия век“, 2022 година, за да се проследи преминаването през истории и времена, които не гарантират единство в значенията, а изненадват и провокират. Иванов се противопоставя на някои тези, че този роман е „забележителен исторически епос“ или „епическа, но и интелектуална панорама на българския живот“ и настоява за неговия постмодерен характер. Иван Иванов припомня, че първият роман се появява във време, когато в България за постмодерна литература не се знае почти нищо, а романът на Янев определено е сред странящите от традициите и нормите на литературата от епохата на тоталитаризма. В книгата си „Белетристични предвестия на постмодерото“, (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2015) Иванов посочва, че Българсият белетристичен постмодеризъм от последната четвърт на ХХ век е заложен в романи на Георги Марковски, Йордан Радичков, Евгени Кузманов, Димитър Яръмов, Симеон Янев, а в статията си от сборника аргументира хетероглосната структура на романа и подчертава, че той „е изпълнен с цитати от политически речи на наши и чужди държавници, множество диалози, монолози, историографски хроники, които съжителстват с цитати от Библията и от художествени произведения, вестникарски статии, доклади, записки, молби, заявления. Използвани са различни езици като английски, френски, немски, а постмодерната авторова идентичност остава диалогична към поставяне на различни въпроси от литературознанието и базирайки се на фиктивното авторство, освобождава героите си от конвенционализираната нормативност. Подобно на Георги Марковски, а и на Йордан Радичков, авторът търси пряк диалог с читателя, като дава куража да се престъпват нормите „на онова, което всички приемат за добро в литературата, без да се запитат защо“. (Иванов, Иван 2022:63)
         Авторът посочва, че преминавайкки по следите на времето Симеон Янев достига до новото летоброене, започнало от 1989, годината на промяната, която според Иванов събира в „едно еуфорията на надеждата за избавление, но и тежестите на тоталитарното наследство.“ (Иванов, Иван 2022:65) В „Биографии на отрепки“ се появяват познати лица и наративни техники, които са важни за осмисляне на промените, които ще се окажат не толкова радикални и не толкова щастливи, а по-скоро противоречиви, травматични и неясни, а прокламираното ново начало според Иван Иванов е „родено от кресливите риторики за безчестието на вече изживяното, примесени с патетиката на безличното, но претенциозно настояще, което отключва пародийните енергии на повествованието, карнавалното и гротескното.“ (Иванов, Иван 2022:65) Симеон Янев продължава да проследява промените в новото време, започнали през 90-те и продължаващи през новото хилядолетие и използва потенциала на постмодерната метафикция като граничен дискурс между реалност и фикция, за да пародира тоталитарните стереотипи , но и покварата и безумието на новото време, „инфантилната подмяна, наивитета в опиянението от промяната и фалша в тържеството на демокрацията“ (Иванов, Иван 2022:66)
         В статията се посочва, че Симеон Янев прави препратка към Георги Марковски и романа му „Разказвачът и смъртта“, за да подчертае сходните пътища за изживяване на тоталитарното минало, достигайки до ироничната насмешка за едно желано, но непостижимо бъдеще, а в края на романа, изпълнил мисията си на постмодерен автор, който е съучастник на героите и играе с тях, скрива се от тях, но отново се връща, за да ги изправи пред съда на времето, да прехвърли повествователната нишка от биографията на Йовков в повествование за самия втор, който ще свидетелста от името на своя двойник. Едва открехнал вратите на автобиографичното, Симеон Янев завършва с философска равносметка „през лабиринтите на времето, за творческата мъка, за недовършеното, за сблъсъка на лудостта с разума, за прекрачените граници на реалността и поривите на мечтаното, на любовта, която съпровожда пътя и съгражда книгата, книгата на живота, която в характерен постмодерен стил остава незавършена, незатворена. Преминал през яростта и гнева, през изпитанията и тайнствата на живота, романът завършва с цитат от Кундера и помирение с хората и света, който трябвва да продължава да бъде живян и разбиран.“ (Иванов, Иван 2022:70)
         С ясното съзнание, че извън представените от мен в рецензията текстове остават много интересни и важни доказателсттва за въздействената сила на творчеството на професор Янев, смятам да завърша със статията на Надежа Стоянова „АТЛАСЪТ“ КАТО ЛИТЕРАТУРНОИСТОРИЧЕСКИ ПРОЕКТ“, която е посветена на един от значимите проекти на Симеон Янев, който далече надхвърля традициите на литературната история, за да се превърне в нещо много по-голямо от фактологически справочник, раззчертаваш параметрите на литературната продукция за период от 250 години (1740–1989). „Атласът“ проследява литературното минало, без да открива единен теоретичен и методологически инструментариум за преминаване през неравните маршрути на литературата през времето. Той отхвърля бремето на еднозачното, завършеното и достъпното и провокира гъвкава интепретативна перспетива към фактологичната достъпност и идеологическото многогласие. Много точно Надежда Стоянова подчертава, че „изданието онтологизира българската литература, но не просто през фактологичното посочване на наличността на текстовете, а през предпоставката за разнообразието от отношения, в които произведенията могат да влизат и които могат да бъдат разпознати тъкмо от бъдещите изследователи“ (Стоянова, Надежда 2022:120) Авторката настоява, че „Атласът“ предполага да бъде четен отвъд монолитното и конкретното, а в перспективите на многообрразието и различието като „трансцендетен хоризонт“ или коридор, през който се улавят многообразието от литературноисторически почеррци. Закономерно се достига до заключението, че „Симеон Янев с постмодерен и постмодернистичен толеранс предначертава „местата“ на сговаряне и/или оттласкване на гласовете от миналото и на онези от идното“ (Стоянова, Надежда 2022:131).
         Авторката преминава през проблематични теми, кодирани в хрониките за различните периоди, за да открои новото отношение към литературната история като синтез на ретроспективно моделиране и синхронно разгръщане, а томовете, свързани с литературата след 1944 година придобиват и нова функционалост. В случая се откроява, че Симеон Янев е използвал аргументирано и коректно периодиката, използвайки архив, непознат до момента за широката публика. Особено важно за проекта на Симеон Янев са неговите провидчески интенции, откриващи доминиращи за 21 век представи за литературната история отвъд корпуса на вездесъщите и завинаги канонизирани текстове, а преминаващи през променящи се културни контексти, което води до важното обобщение на Надежда Стоянова, че „Така „Атласът на българската литература“ се легитимира като един във висока степен постмодерен проект, за който онтологизацията на националната литература не се явява един веднъж завинаги завършен процес, а продукт на литературната история като практическа процедура на едновременно раздробяване на фактите и окрупняване на сюжетите и концептите съобразно перспективите на актуалността.“ (Стоянова, Надежда 2022:135)

---

Литературата като съдба. Сборник в чест на 80-годишнината на проф. Симеон Янев.

УИ „Св. Климент Охридски“. София, 2022 г.