Галина Д. Георгиева

литературна критика

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на авторката

Рубриката се поддържа с конкурс на        Национален фонд „Култура“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„Дзифт“ като конвенция и провокация   Галина Д. Георгиева                Авторът            Владислав Тодоров. Фигура провокативна, търсеща, декларативна, събрала и изразила стремежите на българската хуманитаристика от края на 80-те и началото на 90-те за пълноценен академичен живот и писане, но будеща напрежения тъкмо поради израза на тези стремежи. Фигура отрекла нуждата от литература, но появила се впоследствие като автор тъкмо на такава, фигура задала нов код на писане на културологични изследвания, но отказала се от тях и обявила се за „разтеоретизиране на предмета на хуманитарното знание“.1 Фигура, осъществила мечтата на българския учен за успешна реализация в чужбина, но изявяваща се там чрез преподаване на руска култура, руски политически идеи, еволюция на тероризма в руски вариант и пр.              Жанрът            Обявилият се за „черен роман“ „Дзифт“ се вписва както в българското, така и в американското литературно наследство – у нас зад силно политизираното име на Богомил Райнов стоят образцови творби на жанра, в САЩ черният роман се появява за първи път, а впоследствие и се утвърждава. Конвенционалните измерения на „Дзифт“ се наблюдават и по линията на „неизменните величини“ на черния роман, които той събира: „насилие, престъпление, най-често долно, безнравственост на героите“2 „Дзифт“ потапя в криминална история, забъркана от трима души, изпъстрена с насилие, цинизъм, предателство и липса на високи идеали. Фабулната схема предлага движение от „причината към следствието“ (друга важна характеристика на черния роман) – героят преживява (а читателят проследява) траекторията на последствията от първоначалното убийство (това на бижутера). Средата, в която се развива действието, е също основен изобразителен похват на жанра – тук тя е подчертана, изявена, въздействаща, експресивна. Циничният, хладен, лишен от всякакъв патос език и маниер на говорене и описание е друг жанров маркер, с който „Дзифт“ е украсил профила на почти всеки от персонажите си. Провокацията обаче идва от разминаване с друга жанрова особеност (ако се придържаме към Цветан Тодоров): „нито един черен роман не може да бъде представен под формата на мемоари; няма момент, в който повествователят да се обърне и да обхване с поглед миналите събития“.3 Историята на Молеца (главният персонаж) си позволява обратното, тя е история на припомнянето, на спомена, на обърнатия и обхващащ поглед, история, описана върху празен лист хартия, предсмъртна. Показанията като история. Историята като документ, като веществено свидетелство за невинност пред органите на властта. Личният разказ на историята като зов за оправдателна присъда (безсмислен, доколкото краят е непредотвратимо зададен някъде в началото на историята, „краят е в самото начало“, както четем в първите страници на романа). Похватът на разказаната, описана история (без да е изключение в историческия развой на черния роман) частично измества романа от чистата му жанрова внедреност и му придава допълнителен оттенък. Чрез него индиректно разказът признава своята литературност, направеност, историята се явява като написана, условна, реконструирана. Макар и спорадично е налице разминаване между фабула и сюжет. Честите ремарки на своеобразния „летописец“, Молеца задават „художествен“ елемент на „чистия“ криминален разказ. Те отчуждават, будят усещане за условност. Похватът е провокация към правдивостта, чистата действителност, правдоподобната изява на една епоха, основана върху условни кодове, конструирани символи, изместена събитийност. Социализмът – епоха, легитимираща се предимно чрез своите конструкти, условности, описания, метафори, естетика. „Комунизмът не предстои, той вече се състоя“4: в символи и метафори, в условни конструкти, превърнали се в „единствени средства за производство на смисъл“, състоя се като написан, като изречен в лозунгово-симулативни структури. Тези структури като че ли са единственият начин да се опише комунизма, според жеста на главния персонаж в „Дзифт“, те са единственият начин на случване на комунизма, според Вл. Тодоров (по „Адамов комплекс“).              Епохата            Описана през езика си, през клишетата, лозунгите, фигуративното, и може би тъкмо за това, често празно говорене. Светлата епоха на социализма, поднесена в мрачните краски на най-дългата нощ в годината – 21 декември, поднесена в застиналата тъмнина на черния роман. Светлината и безкраят на една епоха, повярвала си, че е зората и краят на историята, пародийно фиксирана в една нощ, в няколко часа на мрак и безвремие. Светлият устрем към бъдещето – в безспирния бяг на Молеца към неговата смърт. Идеята за справедливостта и закона на епохата в образа на майора, човекът на униформа, реда и честа – Плужека, реалният извършител на престъплението, ненаказаният престъпник.              Езикът            Цветущ, непресован, създаващ смисли и образи. Цитиращ, фрази, мисли, концепции, похвати, персонажи, автори – Фуко, Достоевски, Вазов, Вапцаров, Набоков (показанията на Молеца напомнят показанията на Хумберт Хумберт от “Лолита”, търсещи и собственото му оправдание), Платонов (не само с опита да се буквализират езиковите фигури на соц. епохата, но и с финала на историята, където мощно зейва гробът, който копаят и който изпълват със собствените си тела персонажите, по подобие финала на „Изкопът“). Подобна наситеност на цитати и алюзии вкарва „Дзифт“ в малкия контекст на българската литература и в големия контекст на световната, като го обвързва с редица образци на словесното наследство чрез отчетливи или флуидни валентности на интертекста. Езикът, обиграващ фигуратива на времето, насилващ ги до възможната му буквализация (наративност), пародиращ времето чрез собствения му език – е ли е това обаче „естествения“ език на персонажите? Извън намерението за „остранностяване“5 на техния живот и среда (в чиято полза работи езикът), остава уязвимо питане за адекватност между профил и реч на персонажа.              Филмът            „Дзифт“ като спойващото очакване за добро българско кино. Филмът по сценарий на Вл. Тодоров и под режисурата на Явор Гърдев вече обиколи престижните фестивали, увенча се с няколко награди и договори за разпространение в чужбина, а съвсем скоро ще се появи и у нас премиерно в кината Арена. „Дзифт“ е и първият български филм с трейлър, появил се предпремиерно и издържан в стандартите на трейлъропроизводството в Холивуд. „Дзифт“, издържан в черно-бели краски и направен, по обещанията на Гърдев, според филмовите кодове на жанра, има сериозния потенциал да се впише успешно в съвременната световна кино-тенденция, определена като нео-ноар и да се превърне в голямото ни филмово събитие след ’89-та.              „Дзифт” като общо и персонално            Дзифът – слепващото вещество на социалистическата картина, фактурата на свят, построен чрез говоренето в бъдеще време и застинал в него; дзифтът – съграждащата цялото единица, съграждаща тялото – на соц. епохата, на живота на персонажа, планиран (още в затвора), сдъвкан и изплют (на хартия). Дзифтът като еквивалент на кръвта – тя като условие за конструиране на „физически чисто комунално тяло“ („Адамов комплекс“), той като основата в конструкцията на една епоха. Дзифтът като единственият неизменен атрибут на Молеца сред водовъртежа от събития, смяна на епохи и режими, предателства. Дзифтът се разстила по артериите на града, кове бъдещето и спомена „на Хаоса из мрачните гърди“, дзифтът се дъвче, поема се навътре като последното желание преди смъртта.           ---     Бележки:   1 Виж Интервю на Георги Господинов с Владислав Тодоров във в. „Литературен Вестик“, брой 4, 29.01.2003. [горе] 2 Тук и по-долу в осмислянето на жанра на черния роман съм се опирала върху изследването на Цветан Тодоров „Типология на криминалния роман“, в: Поетика на прозата, София, Народна култура, 1985, с. 22. [горе] 3 Пак там, с. 21. [горе] 4 Тодоров, Вл. Адамов комплекс, ИК „Иван Вазов“, С., 1991, с. 14. [горе] 5 Един от възможните преводи на понятието на Шкловски „остранение“. [горе]     ---       Владислав Тодоров. Дзифт. Черен роман Изд. „Жанет-45”. Пловдив, 2006