(…) Приятелят – различен и еднакъв.
Със свои грижи и със собствен глас.
Но който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз.
С когото двойно на света живея,
но без да бъда тъмно раздвоен,
с когото общо, под една идея
върви несъвършеният ни ден…(…)

 

         („Есенно признание“, Георги Константинов)

         Още докато бе жив проф. Никола Георгиев, мир на праха му, но и след непрежалимата му кончина, сякаш по установено правило у нас, като най-адекватни стъпки за доближаване до истината все повече се налагат раздвоението и колебанието в твърденията и изводите. При това не само в литературознанието, разбира се...
         Неслучайно негови колеги в знак на уважение и признателност написаха в некролога In memoriam искрени признания за голямата му щедрост; за преподавателския му етос, който е удържал високи филологически залози, засрещал е литературознание и лингвистика, упорствал е в отстояването на мястото на литературата в бързо променящия се свят; за изключителната му способност, с която е споделял идеите си и е вдъхновявал другите; за непримиримия му ум, с който дръзко е подривал идеологическите клишета преди и след 1989 г.; за блестящите му лекции, чрез които той е възвисявал съзнанията на поколения студенти… Назовават го „майстор на живото слово“ и сигурно не само заради пословичната си скромност обаче той трудно щеше да се съгласи с подобна формулировка… Защото Никола Георгиев наистина владееше словото. И писменото, и устното слово той владееше – при това еднакво добре, като не допускаше то да му играе лоши шеги. За разлика от други… И често предупреждаваше, че езикът на човека е повече негов враг, отколкото приятел. Съдейки по себе си, той винаги смяташе, че казаното или написаното може да бъде и по-добре. Но че на тоя етап, в тоя момент и в зависимост от други обстоятелства думите са такива. А друг път могат да бъдат по-различни. И го доказа неведнъж с различните си анализи върху една и съща творба.
         Изключително критичен към себе си, пословично рядко българско въплъщение на характер и талант, той проявяваше към словото и литературата безгранично изследователско любопитство и това му носеше творческа радост в онези кратки мигове, наречени самота. В последните години от своя живот обаче професорът разполагаше с достатъчно време и беше изцяло отдаден на заниманията си. Напоследък разбираемо бързаше… (За щастие, архивът му вече е публично достояние. Той може да каже много за това, което авторът му приживе не успя… И за още немалко други важни неща може да свидетелства.). Все по-рядко говореше и публично. А мълчанието му казваше повече, отколкото думите. Защото беше обикновено многозначително…
         Когато пишеше, той ставаше много различен. Изражението на лицето му се променяше до неузнаваемост, очите му добиваха особена светлина и дълбочина, мисълта му ставаше друга. Гласът му издаваше някаква трудно проницаема, николагеоргиевска тайнственост; паузите зачестяваха; думите напрегнато и насечено назоваваха вече достигнати готови построения. Понякога плахо, друг път по-уверено те изразяваха идеите, от които или бързо се отказваше, или наум често се съпротивляваше още докато ги споделяше. Като ги изричаше на глас, той сякаш се опитваше още веднъж да се убеди дали са правилни. Сякаш като че ли и настойчиво искаше да получи отговори от събеседника си, едно толкова измамно усещане, което в хода на разговора бързо изчезваше. В такива мигове той беше истински щастлив и не криеше радостта си. И така правеше съпричастни тези, които допускаше близо до себе си. Това негово състояние беше естествено, топло и искрено. То заразяваше силно и приятно заразяваше.
         Наред обаче с тези и много други основателни признания в некролога неговите колеги наричат още професора „учител по съмнение и несигурност“, явно забравили заради тежката загуба, че Никола Георгиев не обичаше да бъде назоваван с каквито и да било определения. Както и да не бъде обвързван с която и да било школа или направление в литературознанието. Направили са го може би, защото добре знаят, че скепсисът беше неговото истинско Аз. И защото така е редно да се каже – професорът обаче държеше добрите думи да се изричат приживе, за да могат да бъдат чувани. Никола Георгиев държеше добрите думи, когато са наистина заслужени, да бъдат казвани и на висок глас, категорично. И искрено, от сърце се радваше на успехите на своите ученици, като не пропускаше повод да ги поздрави (и насърчи). Той смяташе още, че похвалните слова не бива да се превръщат в надгробни и беше безапелационно против да се изговарят или пишат, когато човек не е вече измежду живите. Сигурно не само заради това той щеше да прости на колегите си…
         (…Прави чест на издания като в. „К“ и „Литературен вестник“, които на свой ред отредиха заслужено място в памет на проф. Никола Георгиев. Предавания на БНТ и БНР сториха същото. Имаше и други медии, които го направиха. Спорадично се включи и Институтът за литература на БАН.).
         …Малцина са щастливците, които са могли още приживе да извървят толкова нелеки, болезнени стъпки в отстояването на собствените идеи. Идеи, без които българската литературна наука днес със сигурност нямаше да бъде същата. Защото той бе един от малкото, изградили огромни духовни пътища и магистрали в хуманитарното мислене на 20. и 21. в. Не само в съвременна, но и в утрешна България. Без да имаше съзнанието, че е неин строител. И по този начин върна надеждите за по-добри дни на мнозина, които отдавна ги бяха загубили. Нищо, че не беше любимец на съдбата. А може би и точно заради това… Защото защитата на човешкото достойнство има наистина изключително висока цена. Възможно най-високата. И той я плащаше смело, без да търси ресто… Плащаше я твърде често и така обезоръжаваше и обезкуражаваше недоброжелателите си, които не обичаха отказите му (и до края на живота му не му ги простиха!), винаги пословично твърди и категорични… И затова задълго запомнящи се. Той имаше ясна позиция за миналото, за настоящето, за бъдещето. И я отстояваше убедително и със страст. Без никакви увъртания. С характер. Както други не го могат… Позиция, която не се среща всеки ден! И която е извор на вдъхновение.
         Благодарим за безценните уроци, Учителю! И за искреното приятелство ти благодарим! Слава Богу, че то беше дълго. И през годините бе изпълнено с благодатно професионално сътрудничество. Не по-малко и заради това е нужно да ти благодарим: че ни показа не как да се гордеем, а как да се радваме! Не на собствените си успехи (?!), а на успехите на другите. И за премълчаните, и за непремълчаните истини, които ни държаха години нащрек, благодарим… От тях ще се учим, докато ни има. За всичко ти БЛАГОДАРИМ!
         За нас, неговите ученици, сега остава единственото (и немалко) утешение, че професорът продължава да живее с идеите, които ни завеща… Идеи, с които стават съпричастни и десетки млади хора всеки ден.
         Липсваш ни много, професоре. Дълго ще скърбим, приятелю. Вечна ти памет, Учителю!

Георги Георгиев

         За съжаление, темата в заглавието на статията не е от най-веселите, но би могла да развесели, макар за кратко, и най-тъжните… И ако случайно или не се случи това, значи написаното що-годе е постигнало целите си. Дано!
         Преди години в едно интервю за провинциален вестник („Марица“, 5 юли 2009 г.) Никола Георгиев предлага да се въведе понятието „евросерсем“, противоположно според него на „евроскептик“. Там той дава следното определение на тези, които смята за негови носители: „(…)Това са хора, излъгани и самозалъгващи се, че България може да види нещо добро(…)“. Неговите думи се оказаха за кой ли пореден път отново пророчески, макар още тогава някои, на които им беше угодно, незаслужено да ги определяха като евроскептични… Тяхна си работа. Видя се обаче колко са били прави в преценките си!
         Тук в памет на обичания от мнозина Никола Георгиев ще се опитаме накратко да поразсъждаваме за мястото и за ролята на евросерсемите и евросерсемщината в съвременната обществена и политическа ситуация в България. Ще проследим актуалността на проявленията на връзката „евроскептик/евросерсем“, от една страна, а от друга, ще се помъчим да очертаем, доколкото ни позволяват силите, трудно поддаващата се на описание и на анализ и наложила се днес нова (?!) опозиция „евросерсем / еврочешит“. Ще направим скромен опит и за предефиниция на еврочешитството като възможна силна алтернатива на евросерсемщината. Разликата в двете виждаме преди всичко като съвкупност от възгледи, морал, нравственост, светоотношение, начин на живот и пр. А покрай тяхното осмисляне волю-неволю ще стане дума и за някои други (тъжни) немаловажни черти от нашия национален бит и характерология, заради които (с право) сме си извоювали израза „достойни за уважение“.
         Два откъса от незабравимия за мнозина Алеков персонаж Бай Ганьо са илюстрация на случващото се не само тогава, но и днес, ярко доказателство за непроменящите се въпреки обстоятелствата предизборни и изборни български политически нрави:

         – Е, че зная ли аз… Каквото речеш, твоя милост – мъмли убитият духом Гуньо.
         – Ами че ти ум нямаш ли бе, серсем! Все аз ли ще ви оправям – вика почти просълзен от отчаяние бай Ганьо, – нейсе, хайде и тоя път да ви науча…

         (Алеко Константинов, „Бай Ганьо“)

         – Не ми иде на ум… Ха, чакай, не беше ли то на Серсем Пеца копелето, дето обра черквата?
         – Не е. Серсем-Пециното е онова там, дето лежи до хайдук Бонча, а пък туй е на Данко Харсъзина внуче. Бай Ганьо го прати тука да следи тези хаймани да не би да ги подлъжат другите. Страшен хайдучага! Нали той открадна онази вечер един сноп от техните бюлетини.

         (Алеко Константинов, „Бай Ганьо“)

         В най-представителния Речник на българския език, издание на БАН, срещу думата „серсем“ четем:

         СЕРСЕМ и СЕРСЕМИН, мн. серсѐми, м. (перс.). Разг. Глупак, тъпак.

         
         След откъса от 11-я разказ на „Бай Ганьо“, който и ние по-горе цитирахме, следва ощe един пример:
         – Куче си ти, Черкезов, куче си! Като че ли твоите серсеми не откриха първи огън, без да чакат ни пароли, ни дявол! (Вежинов)
         (Тъй като в него употребената дума „серсеми“ излиза извън рамките на политическото предизборно и изборно шарлатанство, изясняването на които е една от целите на статията ни, няма да се спираме на нейната употреба. Тук само ще допълним, че новата Павел–Вежинова характеристика на серсеми е образно казано „кучешка“, срв. „куче си ––> твоите серсеми“ и най-вероятно трябва да се разбира в смисъл на „жестоки серсеми“. Това подсказва неуклончиво цитатът. Думата „серсеми“ влиза в други политически употреби на едно друго време и в един по-различен свят.).
         И така, (дано не ни лъже паметта!) понятието „серсем“ се среща за първи път в литературата при Алеко Константинов, при това в своя най-адекватен контекст (защото е свързано с машинациите на „европееца“ Бай Ганьо в България). Интересна тук е неслучайната трансформация на нарицателното име в собствено Серсем, което може да се приеме като „личностна“ характеристика на един цял тип човешко поведение, което в България излиза наяве винаги по едно и също време – преди избори. Направо казано, употребената от Алеко дума „серсем“ е с явен и съзнателно сътворен от реалния живот политически контекст, защото „преследва“ определени цели, известно какви. Оказва се, че тя има и ще продължава да има своята непреходна актуалност. Известно защо. Времената се променят – но очевидно политическите нрави не! Кое тогава е онова нашенско качество, неизкоренимо и вечно? И в някогашния, и в днешния смисъл на тази дума (свързана с предизборни алъш-вериши) можем лесно да открием нещо много общо. И то е, че се обещава щедро… В това отношение е добре да припомним на тези, които са забравили, че у нас най-много се лъже преди избори и след лов… И както вече отдавна тук е прието за нормално (!?), това е достойно за уважение. И само тук, при нас, много рядко се налага употребата на неговия антоним „достойни за съжаление“. Нека ни е честито!
         Така е в литературата. И не само в нея…
         И тъй като в споменатото вече интервю става дума за една известна и твърде актуална за обществото ни опозиция от онова време („евроскептик/евросерсем“), е необходимо да припомним на по-младите от нас, че евроскептиците са хора, които поддържат идеите България да не бъде част от Европейския съюз. Те смятат, че влизането ни там не успя да донесе обещаните ползи, а тъкмо обратното. За разлика от еврооптимистите (синоним според Никола Георгиев на евросерсеми), които са на противоположното мнение. Последните статистически изследвания от известно време насам обаче недвусмислено показват, че делът на еврооптимистите у нас се увеличава за сметка на евроскептиците предимно и благодарение на Брекзита във Великобритания. Процес, повече неизбежен, отколкото логически обоснован… И тъй като спорът между евроскептици и еврооптимисти поне от десет години насам не е така актуален на обществената сцена, струва ни се, че той си остава по-скоро в плоскостта на изконната българска народопсихология – хитреци срещу наивници: кои имат по-голяма почва у нас? И ако беше така лесен и еднозначен днес отговорът, както може да се очаква в полза на първите, едва ли щеше да заинтересува някого. (Неслучайно казват, че навикът при хората е тяхна втора природа. При нас, в България, може и да е първа!). Още повече, че този процес слава Богу отдавна вече има в обществото ни някои наченки на обратните измерения… Дай, Боже! Пишем тези редове с надеждата да го доживеем все някога… Дано!
         Затова, ако правилно сме разбрали думите на професора от цитираното по-горе интервю, евросерсемите, които са хора, по-скоро наивни и лековерни, антипод на умни и с достойно поведение люде, ярко и категорично днес се противопоставят на една нова, добре забравена друга група хора, наречени от нас еврочешити (за тях малко по-късно, те и без това засега са само една незначителна част, от която за съжаление почти нищо /не/ зависи). Това противопоставяне между евросерсеми и еврочешити (за разлика от предимно политическото противопоставяне преди време еврооптимисти/евроскептици) според нас няма да има своята лесна и естествена преходност, тъй като е неотменна част от българския национален характер. (А той, добре знаем, е трудно променящ се… Въпреки немалкото исторически драми и без осмислянето на поуките от тях!).
         Ето някои всеизвестни основания за това. (Тук трябва да помолим Негово величество интелигентния читател за огромно снизхождение. Сигурно има защо. И предварително да му благодарим!).
         От отколешните ни обществени нрави (и от нещо друго, което от неудобство тук е по-добре да премълчим!) е ясно, че евросерсемите (предимно от алековски тип) винаги се опитват да държат здраво политическия кокал и да не го изпускат – те дори са готови на бой, само и само да останат на власт на всяка цена. При това, без да подбират своите методи и средства. Виждаме го най-вече преди избори: непроменимо, войнстващо, всеки път с упорстваща настойчивост и тъпота. Само инструментите за постигане на целите на евросерсемите са различни, разбира се. За такива хора келепирът стои в основата на всяко едно обществено добруване, каквото и да означава това… Те ще ви говорят за морал, а ще разбират лична изгода. Те ще се кълнят, че са носители на идеали, а ще имат предвид единствено и само собствените си интереси…
         Евросерсемите така са се сраснали с останалите, че ще е наистина трудно да ги разпознаете – държавните служители измежду тях например дълго ще ви обясняват навред и на шир колко предани са на народното дело, че по цели нощи не могат да заспят, мислейки как да го подобрят?! Нали и те божем от народната трапеза се хранят ката ден – нека, казано на чист български език, зер холан и те да си заслужат хляба… А ние, горкичките, предани на същото това дело, блажено ще примигваме на захаросаните им приказки, безрезервно ще им вярваме и ще искаме тези приказки никога да нямат край. Защото е казано и се знае, че са блажени вярващите и тяхно е царството небесно. Амин!
         За евросерсемите евросерсемщината е сигурен, добре пресметнат и уютен начин на живот, при това единствено правилният начин на живот. Тя е, така да се каже, иновативното лице на Бай – Ганьовата келепирщина, развила днес неподозирани измерения. Тя, знае се, по подобие на преносителя си, от край време притежава изключителната способност да се мултиплицира навсякъде и във всичко. И ако някой случайно или не се опита, както бе казал поетът, да ѝ сложи прът в колелата, сигурно е само едно – ще счупи своята ръка. По природа евросерсемщината е дълбоко вкоренено доморасло явление, трудно изкоренимо, защото е нашенско (а това означава, че оцелява и при най-неблагоприятните условия на живот!), което сигурно и безпрепятствено обаче от години си е пробило път не само в Стара Европа, но е покорило вече славно и Новия свят. Ха, да им е честито на американците! (За кой ли пореден път се оказва вярно Иван – Вазовото твърдение, че „и ний сме дали нещо на светът“. Думите на поета предизвикваха многозначителна усмивка у Никола Георгиев, тъй като той си имаше свое тълкувание за тях, много различно от конвенционалното, затова и твърде любопитно.). И никой, и нищо не могат да ѝ попречат, защото тя е всесилна и всемогъща – защото е българска… Такава, струва ни се, напоследък (?!) е актуалната обществена ситуация. И настроенията са такива… А както е тръгнало, едва ли скоро ще се промени.
         Ама ще попитате, до кога евросерсемщината ще продължава бруталния си ход? Ще смее ли някой безумен смелчага да ѝ противостои, преди да му отрежат заслужено главата? Мирувайте, за всичко си има време…
         Имаше и все още се намира кой по нашите мили географски ширини от време на време да ѝ показва острите си зъби, да ѝ скръцва с тях и случва се понякога тя да си подвие опашчицата и да се скрие някъде. Но не за дълго, разбира се. Неин достоен антипод са еврочешитите и техният начин на живот – еврочешитството (умни хора с достойно поведение, неколеничещи пред силните на деня; горди и независими; знаещи цената си и по условие задължително стоящи далече от политиката), доколкото по нашите земи са останали все още такива единични екземпляри.
         (Логично е човек да се запита как би изглеждало например това явление в полето на литературознанието? Там няколко десетилетия подред за разлика от обществения живот еврочешитството имаше своята водеща роля, като доказа за кой ли път, че добрите му идеи могат да постигнат и много добри резултати… И наистина, без да звучи пресилено, то се оказа епоха в българската литературна наука. В това отношение еврочешитството бе достоен пример и за политическата класа/?!/, където евросерсемщината си остана на челни позиции. Обяснимо защо!). Сигурно и заради това за еврочешитите казват, че са хора с особени, чудновати качества. Те са необикновени, странни, оригинални (РБЕ), но тук можем достойно да допълним това популярно определение: да не са ви в дома – защото, както е известно за други едни, такива хора челяд и къща не хранят…
         И ако позволите накрая един съвет – за онези, които ще кажат: не се отнася за мен. Не е лошо понякога доказаните и добре познати на обществото ни евросерсеми да се закичват с еврочешитството – това би бил добър и сравнително по-лесен начин да си набавят така дълго мечтаната положителна обществена репутацийка. И да изчистят поомазаното си именце. Сполай! Ама нейсе…