В настоящия междутекстов анализ с оглед на поставената задача е почти неизбежно позоваването на характерната популяризация на междутекстовостта като анализ, извършена от Никола Георгиев в "Името на розата и на тютюна". За да може "ученикът да заговори" /Жак Дерида, "Cogito и история на лудостта"/ той трябва, струва ми се, да се ориентира към третия тип междутекстовост, диалогично-конструктивната, при която чрез съполагането на творбите в съзнанието на читателя той се стреми да постигне "нещо междинно и същевременно надредно, което прекрачва ограниченията, присъщи и на най-обхватните творби, и отива към извънсловесното и неизразимото". За дефинирането на този читател като познавателен субект, макар и то да е необходимо по-скоро при един философски ключ на интерпретацията, приемам ерудирания читател на Гадамер /"Истина и метод"/ и Яус /"Литературната история като провокация..."/. Настоящият опит обаче, в духа на междутекстовостта, не е ориентиран към това да слее съвременнически и съвременен хоризонт на очакване, а към съполагането на хоризонтите на епохата на постиндустриалното общество и виртуалната комуникация и на модерните епохи преди това. Става дума за "литераторското" четене на тези междутекстови отношения и едно постлитературно четене без претенции за чистота и редуцираност на понятието. Последното се опира от виртуалната комуникация, възприемана като подменяемост и изменчивост на знаковите режими и като такава, при която "световете" се възприемат по-скоро като моделирани отколкото като въобразени.
         „Хамлет“ и „Рибарски живот“ съчетават в себе си литературност и металитературност. Освен своята понижена от времето и от статута на класиката референциалност и изтъкването на поетическата функция на езика тези творби носят и едно друго отношение към литературата. Хамлет "цитира" съжденията на една диахронна литературна херменевтика като твърди, че същината на актьорската игра е да показва "на всяко време от историята - неговия верен отпечатък." Последвалата "късна слава" /Яус/ на пиесата допълнително подпомага нейната самолегитимация като стойностна литература, ориентирана спрямо изявено литературно съзнание, което е допълнително заявено чрез "специална" друга пиеса в пиесата.
         Подобна самолегитимация на своята литературност извършва и „Рибарски живот“ на ">Вапцаров. В стихотворението са представени два типа поезия - единият е във втора строфа след поезия, а другият - в пета и шеста строфа. Преди пета и шеста строфа няма означение за присъствието на втори "текст в текста" /Лотман/, но те са маркирани като съотнасящи се със втора строфа като нейно структурно подобие. Ако творбата работи със семантичен модел на поезията, включващ значенията "небе", "блясък" и "вятър", то се наблюдават следните съответствия: "Отгоре - изгряват звезди" и "бият смразените капки", "Небето - седефено свети" и "две риби във мрака сребреят", "кроткия бриз" и "студеният вятър ни хапе." Тази граматика на поезията реторически служи за разпознаване на стиховете от пета и шеста строфа също като пример за поезия и то поезия вярна към Живота /употребявам термините "граматика" и "реторика" като неопозитивни понятия в смисъла на Пол де Ман, "Алегории на четенето"/. Така и Вапцаровото стихотворение легитимира себе си чрез пример за литературен текст в текста.
         Условността на първият текст подчертава реалността на втория, пише Ю. Лотман в "Текст в текста" и подсказва, че този риторичен похват разколебава единния "литераторски" код на четене на творбата. Ако осъществим виртуализиращото полагане, че нашите два текста биха могли да се четат като не - непременно - художествени, бихме могли да разкрием някои иначе потиснати идеологизиращи дискурса аспекти. На първо място Вапцаровият текст има своята антипоетична рамка съставена от римуваните и поставени в разредка думи "поезия" и "неизвестност". Посред този радикален коментар върху невъзможността на поезията на тема "Рибарски живот" текстът цитира поезия, за да опримери тази невъзможност. Тук вече структурното подобие може да послужи като доказателство за девалвираността на поетическия дискурс, който не е смислопораждащ за сметка на формалното си разгръщане. В този дух текстът прави и радикалното разделение между две неразбираеми една за друга групи хора - тези, които се занимават с поезия, и тези, които се занимават с рибарство. Чрез разделението и чрез надлично-обобщителното "ти", което проблематизира човешката анонимност, стихотворението действа в операционния модус на идеологията "диференцияция" и "прочистване на врага" /Дж. Б. Томпсън, "Преосмисляйки идеологията"/.
         По-трудно е разкриването на идеологическия нелитературен потенциал на далеч по-неоспоримо "канонизираната" пиеса "Хамлет". Все пак достатъчно е да се обърне внимание на понижената знаковост на пантомимата в рамките на драмата. Тя изисква "друга", допълнителна компетентност от възприемателя. Поради несводимостта между словото и "езика на тялото" тя се оказва възможност за проникване на евфемистични и обсценни елементи в дискурса на трагедията през епохите.
         С това обещание завършва настоящият опит. Ако той е в нещо прекомерен, то моралното и политическо основансие за това е, че междутекстовия анализ изисква най-малко два анализа. Това "се прави", за да не може единият текст "агресивно" да намери другия, за да бъде подходящо дописан.

---

^*Георги Илиев е завършил Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. В момента е магистрант по Литературознание в СУ.