Основните проблеми, които се очертават при прочитa на втората стихосбирка на Александър Байтошев, са свързани с човечността, любовта, усетът за естественост. Авторът на стихотворенията е избрал определен специфичен и оригинален ъгъл, от който възможните фокус и акцент разкриват изключително силно и болезнено отделни моменти от реалния живот. Светът притежава от всичко, въпросът е кой има смелост да прекрачи стерилизираните прагове на собственото си съществуване и да погледне отвъд, в реалността. Думите, които е изнамерил поетът и съчетанията, в които ги е свързал, са синтезирани в кратки формули. Формули, които казват много повече с това, което не изричат. Те провокират, насочват. Смее ли някой да надзърне само с единия край на окото?

          Първото стихотворение „Вратите” е като пролог в театрално представление:

„Вратите са отворени -
влезте,
тук е за вас…

 

…Останете
по ръбовете на живота…

 

…На това място
няма да ви задават въпроси…”

          Всяка част от света (пустините, улиците, разрушените апартаменти и счупените пейки) е храм на света и подобно на театъра е бедна без своите зрители и актьори. Няма да се провежда разговор, за да няма лъжи. На преден план са изведени факти, зрителят-читател сам трябва да си направи изводите, както е в представленията в театъра на Брехт.
         Следват 45 стихотворения, разпределени в три части - „Кучета”, „Лампи” и „Тела”.
         В цикъла „Кучета” хора и кучета често са заедно и изпълняват едни и същи роли или са разменили ролите си. В „Бесните хора” кучетата са бесни, но изглежда, че хората са онези, които наистина са побеснели. Кучетата само крачат настръхнали и пазят намръщената си спътница - възрастна жена в опърпано облекло. Под честото им ръмжане зад зъбите в затворените усти се крие закана, която сякаш въздухът разнася: „Някой ще пострада!”, но е рано, а и не е нужно. Остава само заканата. Минаващите наблизо хора са облечени в костюми. Те са и актьори в своите театрални, нереални костюми (в живота, който сами са си нарисували) и зрители в своите официални костюми - свидетели на случващото се наоколо. Спътницата на кучетата е фигура, която по някакъв странен начин отключва представите на читателите и препраща към спомена за амбулантната търговка - майка Кураж. Така и по-нататък в „По ръба” от „Тела” тебеширеният кръг и кучето от фургона също са като алюзии към „Майка Кураж и нейните деца”, към заглавията на „ Аугсбургския/ Кавказкия тебеширен кръг” на Брехт и към „Човекът, който се смее” на Виктор Юго. Тази тематична линия се допълва от градът и улицата, които в не едно от стихотворенията на Байтошев, се грижат за бездомните и се превръщат в дом, възпитател, а често и във враг.
         Второто стихотворение едноименно на цикъла „Кучета” разкрива добродетелите на четириногите и тяхната интелигентност, които често са подценявани от хората. Наблюдателят ги оценява по достойнство, разкрива тяхната будност, мълчаливият им интелигентен стоицизъм пред болката, кроткото пресичане на пешеходната пътека, когато светофарът светва в зелено, бдението им с периферното зрение - обхващането на целия периметър. Обхващането на периметъра, което често е не само от погледа на кучето, но и от споделящия своите чувства и впечатления човек, по-нататък се усеща във всяко едно стихотворение. Нищо важно не е пропуснато от погледа. Мярата е точна.
         В „Бедни хора” говорещият споделя своята слабост от бедността, от нищетата, които го обкръжават. Препратката към творбите на Достоевски, които момичето от Философския [факултет] чете, е синтез в който се крият няколко пласта - нищета, лудост, набожност, престъпност, болезнени желания за издигане, пиянство, греховност и чистота. От Петокнижието на Достоевски, най-сходно до заглавието на стихосбирката е „Бесове”, но все пак читателят е оставен сам да отгатне какво чете момичето от Философския. Този момент, както изправянето на белезите по челата в „Под линиите на дъжда” от цикъла „Лампи”, както и няколко щриха от другите стихотворения, прекрачват линията на диаболичността, очертана от самотата и подобно на процепи в завесата зад сцената, оголват, разкриват отчасти нещо по-дълбоко и по-страшно. Сякаш завесата е маска, зад която се крие нещо демонично. Кучето, белегът, проклятието, лудостта, самотата, нищетата, хазартът, наркотикът, нощта, ледът - това са знаци на дълго стаяван и потискан гняв. Гняв, който може да бъде излекуван единствено с любов. Неслучайно и няколко от последните стихотворения са посветени на любовта. Връзката за обувка в „Кратко стихотворение за любовта” е освобождаване от присъстващата на няколко места в другите стихотворения връзка на усмирителна риза и на други видове вързопи, ограничаващи, спиращи, задушаващи, убиващи човека.
         Още в самото начало основният код е зададен - когато по-нататък четете за хора, можете да ги замените с кучета, но можете да ги оставите да си бъдат и хора. И обратното - когато четете за кучета, можете да ги замените с хора, но също така можете да ги оставите да си бъдат кучета.
         Усеща се тъгата на обикновения, незабелязан от изкуственото настояще човек. Хубавите костюми в „Костюми” и манекените на витрината от „Подминатите” (цикъла „Лампи”) са предмети, които не просто привличат вниманието, а са се превърнали във фетиши за съвременното общество. Интересна е ролята на витрината, която в своята стъклена прозрачност събира на едно място чертите на нормалния човек - пешеходец и контурите на бездушните фигури, служещи само за удобна „закачалка” на друг фетиш - костюм, халат или спортен екип. Макар и отделни, двете стихотворения са в тясна връзка, която уплътнява контрастите между двете крайности - човекът от плът и кръв и студените, пластмасови или метални кукли.

„Понякога ми се иска
да ги извикам в някой подлез
да им раздам по един зар
и да разчитат само на късмета си.”
(цитат от „Костюмите”, с. 22)

          Ето защо подобни обекти не заслужават вниманието на минувачът, който в „Подминатите” не носи костюм, а яке с цип. Те не могат да чувстват и не им се налага да мислят. Затова всичко им е лесно в светлината на прожекторите. Но и другите минувачи ги подминават, следователно не са особено интересни, нито пък толкова важни. Срещата през стъклото от една страна е някак затворена, интимна, видима и с това скрита за минувачите, а от друга е някаква равносметка, че докато смесва отражението си, невписвайки се сред тях, пешеходецът, рискува да е между подминатите от други, които „струват“ повече. Този контраст продължава, но в малко по-близък план в „Техният полубрат” от „Тела”. Тежко е „да играеш фигура”, опитвайки се да се впишеш сред други фигури сякаш няма нищо, а има толкова тежко и плътно мълчание, което подобно на пр(о/и)- зрачна витрина разсича и разделя тези естествени и принудени фигури. Студът от тунелите и заключението „аз съм направен от смола, а другите са стъклени” са силен и покъртителен финал. Смолата е кръвта на дървото, която устоява на удари и натиск. Нейните сокове невидимо освежават корените, стволът, клоните, част са от кората, от всяка дървесна клетка. Предпазва го от инфекции. В нея се крие тайната на душата на дървото. В сърцевината му е мека и топла, но навън, откъсната от него, е студена и втвърдена. Плътността и твърдостта й стават по-големи от тези на камъка. Докато стъклените фигури са чупливи и студени, изящни и бездушни. И някак разликата между нормалния човек и бездушните хора е като разликата между другите живи същества от планетата Земя и робуващият на изкуствени норми и моди човек, витаещ не в облаците, а в собствените си заблуди.
         Живеейки своя невинаги изпълнен с радости живот, кучетата са полубратя на венеца на творението - човекът, който си е присвоил ролята на техен съдник, често оставяйки ги в нищета на улицата. Но кой е по-голямо куче от кучето, когато е озлобен? Човекът. Ако обаче човекът се научи да бъде верен и да обича толкова силно, колкото кучето, то неговото щастие, би било истинско, защото ще се чувства истински. Как се лекува нараненото кучешко сърце? Като човешкото – с много любов, но искрено. Защото кучето е като малко дете. Усеща истинските хора и има изострен усет за реалността и фалша. Неслучайно, последната част от тази стихосбирка е посветена на любовта. Любовта, която може да измъкне човек от самотата, от нищетата, да му бъде вдъхновение и да го отведе, подобно на двойна черно-бяла спирала върху хартиен кръг, към небето. „Между думите” „Хипнотичен кръг”, „Спускане” и „Неподвижен дим” са обединени от темите за самотата и споделената любов. Самотата е в разсейването, когато думите застанат между хората, свикнали да общуват чрез сетивата си. А любовта кара човек да съзерцава („Неподвижен дим”), или още дълго да слиза по стълбите („Спускане”), търсейки приятното усещане от вече преживяното, в опит за удължаване, разтегляне на мига.
         Немалка е ролята на естетически усет на човекът, занимаващ се с изобразително изкуство в нахвърлянето на щрихите, контурите и по-плътните нюанси в представеното. Като изключим изображението върху корицата на първото, за сега, издание от 2015 година на ИК „Жанет 45”, в първите три заглавия на отделните части, след творбата - Пролог, „Кучета”; „Лампи” и „Тела” подсказват, че ролята на лампите е особена - те могат да осветляват различни места от кучетата и телата и подобно на витрината от „Подминатите” едновременно да ги свързва и разделя. Иначе лампите между отделните части на представлението са свързани с антракта. Читателят не разбира до края дали е поканен на театър, на цирк или на улично зрелище. Със сигурност обаче, лампите са в помощ на илюзиониста. Само че тук от цилиндъра и от кутиите, в които влизат хора, вместо зайчета, изскачат кучета и обратното, ако са влезли кучета- излизат хора. Защо „Тела”, вместо „Хора”. Защото под прожекторите не е сигурно, дали това са истински хора, или просто предмети, които нямат нищо общо с хората. Лампите в стиховете от частта, която озаглавяват са уличните лампи, под които се срещат кучета, бандити, хора, манекени, улични музиканти, джебчии, хазартни типове и други странни персонажи и предмети. Улични лампи, чиято светлина е едновременно фон, който се пречупва под определен ъгъл и фон на въртяща се витрина, на която са изложени различни стоки, или по-скоро теми, въпроси и проблеми за разрешаване. При Смирненски лирическият говорител проклина светлината на електричните глобуси, осветяващи улицата, която „всуе тъй празнично” блести. Байтошев е използвал друга функция на светлината - да оголва неприличната и грозна истина. При подобни заглавия читателят е провокиран да си зададе въпроса: „Къде са хората сред кучетата, лампите и телата?”, което пък на свой ред води до следващия въпрос: „Че къде е човешкото в отношенията тук, та да има хора?”.
         Човешка е болката, човешко е търсенето на отговори, на уют, топлина, разбиране и любов. Неслучайно всичко се движи „по ръба”, а стихотворението, чието заглавие е едноименно, е пропито с толкова топлина, обич и грижа. Кучето се грижи за фургона и държи на чехлите, които героят огорчено е изхвърлил след като е разбил ключалката. Сега той желае да отвърне на грижата, превързвайки лапите, преди кучето да започне да се движи по ръба.
         Едва ли всичко казано/написано дотук е достатъчно за тази книга. Едно обаче е сигурно, тя общува с читателя и думите й са малко, за да бъде запазена близостта, за да бъдат избегнати километрични разстояния - кратко, ясно, прецизно и реално. Многословието е разпиляване, а за истинските неща е нужна повече смелост, отколкото думи. При всеки нов прочит диалогът ще се задълбочава, въпросите ще натежават, а отговорите на свой ред няма да закъснеят.

---

   Александър Байтошев. Кучета. Издателство „Жанет-45”. Пловдив, 2015