Александър Христов

рецензии

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

Рубриката се поддържа с конкурс на        Национален фонд „Култура“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Продължаващият роман на Тома Марков   Александър Христов     „Прилетит вдруг волшебник В голубом вертолете И бесплатно покажет кино, С днем рожденья поздравит И, наверно, оставит Мне в подарок пятьсот „эскимо.”   (из „Пусть бегут неуклюже...” текст:А. Тимофеевски; изпълнител: Крокодилът Гена)                Вземете един  Гардиън Ейнджъл, един Ейнджъл оф дет и един Ангел – шофьор на такси, смесете ги с дрога и алкохол (заедно с полагащите им се делири), после прибавете музика „на” и „със” вкус и ще получите една значителна част от последния роман на Тома Марков „Крокодилът Гений”, излязъл от печат в началото на 2010 г. За да се доближите още повече до рецептата, гарнирайте с прилично количество знайни и незнайни представители на българския ъндърграунд, като на места може  не много старателно да  завоалирате имената им.  Накрая примесете всичко с обилно количество неподправено чувство за хумор.                      „Крокодилът Гений” е всъщност продължение на романа „Майка”, излязъл съвсем наскоро. Централните персонажи в голямата си част са едни и същи. Сходен за двата текста е и езикът, който използва авторът – хаплив, ироничен, на места доста циничен.  Вторият роман отново е предназначен предимно за тесен кръг читатели, сякаш преднамерено писан за „камерна сцена”. До пълната палитра от смисли и закачки, вложени в произведенията, вероятно могат да се докоснат само определен брой хора, близки до приятелския кръг на автора. Може би заради това авторът е прибавил към края на първия си роман подробни бележки в стил „who is who”, представляващи духовити  разяснения относно персонажите и използваните имена. Към „Крокодилът Гений” такива бележки липсват, но, както вече стана дума, повече от персонажите се повтарят. Това използване на герои с точно определени прототипи, от една страна, наистина затваря текста, но от друга привнася много допълнителни   значения към всеки епизод. Книгата се превръща в един непрекъснат цитат, тълкуванията на всяка част могат да се умножат многократно, стига четящият да има необходимия ключ. Романът спокойно борави с литературни и музикални препратки, изпитва подготвеността на своя читател и му оставя солидно поле за размисли.  Из страниците на книгата изскача цяла армия представители на българския  и световен културен живот. Почти винаги говоренето за тях е осмиващо, силно иронично, а на моменти дори опустошително. Може би най-голяма милост авторът проявява към музикантите, а най-силно напада телевизионните водещи. Той не е пестелив на оценки и етикети, прилага ги без притеснение чрез своя главен персонаж.                      В центъра на „Крокодилът Гений” отново е поставен преуспяващия поет Макаронов (пояснения за това кой всъщност се крие зад този персонаж наистина не са нужни.*). Чрез неговите възприятия се пречупва целият роман. Героят-разказвач води читателя през текста, но този път, за разлика от романа „Майка”, чисто есеистични части почти не присъстват. Друга осезаема разлика  може да бъде открита и в това, че в рамките на  „Крокодилът Гений”  на Макаронов е отредена в много по-голяма степен ролята на творец. По този начин цялото произведение поставя въпроса за позицията на писателя в обществото. И отново гледната точна и подходът са силно иронични, дори кореспондиращи с автоиронията. Поетът Макаронов е представен като всеобщо-известен,  много богат - отвсякъде го посрещат заслужени и незаслужени хонорари, продуценти се опитват да извоюват неговото благоразположение по всякакъв начин. В този дух е реализирана и една от главните теми в романа – постигането на вечна известност за поета, неговото обезсмъртяване. Към това, впрочем, се насочват и много от другите герои, представители на родния културен живот. Така, в един по-дълбок план, авторът задава въпроса – възможна ли е приживе истинска популярност за един писател в България и дори възможна ли е тя изобщо? Смъртта в романа, въпреки че е изключително условна и театрална и, в духа на цялото произведение, комична, е представена като тясно, дори задължително,  свързана със съдбата на творческата личност.                      Въпреки че осъзнава неизбежността на смъртта, а може би и именно заради това, авторът на романа се отнася доста шеговито към нея. Като че ли я гледа в криво огледало и се надсмива над нелепата й външност. Вместо да бъде нещо плашещо и страшно,  тя се е превърнала в задължителна стъпка с карнавален характер, която трябва да направи всеки, който иска да е в добри отношения със своите продуценти. Макаронов гледа не само на смъртта с насмешка, всички злини в романа са представени  с чувство за хумор. Лудостта на някои от героите, например, прави впечатление до толкова до колкото се явява досадна пречка в изпълнението на техните задачи. Макаронов пише на челото си думата „луд”, само че наобратно, акт, който недвусмислено показва отношението му към сериозността на тези квалификация и обръща нейната посока. Той гледа на своите видения и на факта, че на моменти трудно може да различава реално от нереално, без особени притеснения. Наркотиците и алкохолът са изведени до равнище на скучно ежедневие. Никой от тези проблеми не успява да разклати съществено света на героя, той продължава да се обръща с цинична усмивка към всичко.                      Именно тази карнавална постановка на света е основният дух на романа. Неслучайно всичко в книгата е построено около организирането и провеждането на  грандиозния „Макаронов Фест”, в рамките на който трябва да свири групата, дала името на книгата – „Крокодилът Гений”. Без особена претенциозност може да се отбележи, че целият роман има един много широк и добре подбран музикален фон. Музиката, свиренето присъстват в много от епизодите. Те изострят проблемите, които предлага  текста, засилват атмосферата и допринасят към засилването на внушенията. Не може и да бъде друго – романът трябва разчита за внушения,  на „кон” и „под” текстови наслагвания, защото е писан от автор, чието име сме свикнали да свързваме преди всичко с поезията. Роман, написан от поет. Тук вече не може да се говори за „опит” в прозата, защото това е творба, написана след „опита”. Авторът вече е установил един прозаически стил на писане, който прилага и във втората си книга. Изказът му е много лек, изключително четивен и лишен от всякакви претенции за поетичност. Това ненасилствено писане е една от основните причини, поради които текстът звучи съвсем леко и премерено поетичен. Внимание заслужава и структурата на романа. В текста се редуват откъси с различна дължина и интензитет, което му придава една своеобразна ритмичност (книгата е разделена на шейсет и две кратки глави). Действието е олекотено до краен предел, без да се губи неговата последователност. Романът притежава и своя ясноразграничима рамкираност. Началото и краят се преливат, случващото се в тях е огледално. Така в целия роман витае усещане на непрекъснатост, за преповтаряща се цикличност. Всички тези елементи придават на книгата странен заряд, които успява да тушира циничността му и не й позволява да вземе връх.          Романът „Крокодилът Гений” наистина може да бъде определен като различен. Отхвърлянето му също е възможно, защото странностите в него са много. Една от тях е, че когато човек се опита да се сдобие с него, отвсякъде му подават детска книжка с приключенията на Крокодила Гена. Капсулираното му предназначение и хапливият език също могат да се окажат сериозни пречки, що се отнася  до популярността му. Също не бива да се пропуска и факта, че върху втория роман на автора осезаемо е надвиснала сянката на първия. „Крокодилът Гений” може да бъде възприеман основно като продължение. Експлоатирането на една и съща тема, заедно с относително слабата вариативност на сюжета, могат да се приемат като своеобразно изтощаване на основната идея. И все пак -  ако наистина се повярва на думите на Тома Марков, че е написал романа, защото са му се писали хубави изречения и е искал да покаже, че го може добре, то би могло да се приеме, че намерението му е успешно изпълнено.           ---     * В хода да романа Макаронов дори се сблъсква с персонажа на истинския Тома Марков и прекарва 28 часа в неговата клиника – способ, които представлява интересна, двойна мистификация. - бел. а. [горе]       Тома Марков. Тайният път на мастилото. Изд. „Ciela“. София, 2010