При цялата сложност на дефинирането на модернизма като културно явление и на многостранните му проявления Далчевата поезия е извоювала мястото си на една от най-представителните и най-емблематични изяви на българския следвоенен модернизъм. Освен реформаторски амбиции (които характеризират модернистката менталност) Далчевото творчество притежава и една от най-знаковите черти на модернизма - засилената психична активност¹.
         В първата стихосбирка на поета „Прозорец“ (1926 г.) обаче, както и при други представители на авангарда, повлияни от диаболизма и сюрреализма, активността на лирическия субект се намира във фаза на дефлация², която се изразява в безчувственост спрямо засилената експресия на предметната образност. В отсъствието на Живот и в деперсонализацията на аза Далчев открива множество лирически сюжети, които разказват празнотата и абсурда на екзистенцията. В света на затворените художествени пространства и безсъбитийно време човекът е странно отстранен и не може да се разпознае дори в собствените си отражения – нито в огледалото, нито в портретите или оставените от самия него писмени знаци. Той се е разтворил в предметния свят до абсолютна безсубектност и не изпитва естествения ужас даже от усета за собствената си духовна смърт.
         За модерната нагласа тази празнота на съ-съществуване на хора и вещи е несъмнена загуба – нещо инфернално, създаващо объркване, страх. Затова някои модернисти срещу ужаса, породен от обладаната от Нищото човешка екзистенция, като защитна реакция въвеждат образи на свръхдействителността.
         В Далчевата поезия такива образи се откриват още в стихосбирката „Прозорец“, но са още по-характерни за следващите му книги. В „Ангелът на Шартър“(1934) се открояват фигурите на детето, дъжда, тревите, птиците, катедралите, църквичките, витражите. Те са предадени опростено, но зад привидната им обикновеност се крие екзистенциално присъствие, Живот. Пестелив при подчертаването на тяхната знаковост, както изисква абстракционизмът³, Далчев превръща формата им в смислов носител и по този начин максимално доближава изкуството до природата⁴.
         Според всички тези особености поезията на Далчев се причислява към проявите на модернизма, но от друга страна, наблюденията върху нейната рецепция показват, че тя е прекалено отворена и към съзнанието на съвременния постмодерен читател. Това лесно може да се регистрира чрез наличието на множеството изследвания, студии, статии от последните десетилетия, които са й посветени⁵. Логично обяснение на интереса към Далчев е това, че поетът бе почти напълно маргинализиран няколко десетилетия, което доведе до естествения стремеж към преоткриване на знаковото му за цял културен период творчество. Макар и верен, този извод страда от непълнота. Причините за интереса към творчеството на Далчев са повече и могат да бъдат свързани с някои от предчувствията му на постмодерните рецептивни нагласи.
         За разлика от модернизма, при който се проявява стремеж към достигане до метафизиката на нещата, водещата характеристика на постмодернисткото светоусещане⁶ е липсата на такъв изявен интерес и на експресивно страдание от разпада на идентичността. Постмодернистите по-скоро осъзнават този процес като естествен. Ако това, което се е случило с човешкото, е невъзможно да се промени или унищожи, то може и трябва да се преосмисли без наивност⁷ - затова една от водещите характеристики на новото изкуство е антиутопичността.
         Постмодернизмът в тази връзка може да бъде видян като игрово и иронично насочване към повърхностите без дълбочина, към откритите равнинни пространства без своя „вътрешност”, в които са разположени анархично и нейерархично всякакви знаци. Светът понякога е безсмислен колаж от еднакво водещи към нищото пътища и на това не може да се противостои – този нонсенс трябва да се приеме, и то без патос. Постмодернистите като цяло не признават патоса: те са поглеждат иронично към света, и към самите себе си⁸, като по този начин се спасяват от пошлостта. Те създават свят на разнообразни форми, еклектично вплитащ всякакви традиции, като участват в него, откривайки неочаквани форми на диалог и съ-съществуване, вдъхващ им по този начин нов, „втори” живот; свят, който е изключително витален. В него „цитирането, симулацията, реапроприацията - това не са просто термини на съвременното изкуство, а негова същност”⁹. Същност, която го прави адаптивно към цялостната постмодерна ситуация.
         Това от своя страна, както и свободният достъп до всякаква информация поради развитието на технологиите обаче води до отслабването на личната памет. Заради обезличения начин на съществуване в публичния живот водещ става култът към потреблението, при което азът не се нуждае от дълбинно опознаване/търсене на същността или уникалността на консумирания обект. В постмодерната съвременност се развива съвсем друг тип „чувствителност“, при която участието в процеса и потреблението са по-важни от съхранения резултат, от отпечатъка на емоционално интензивните преживявания върху паметта на човека.
         Във връзка с така детерминираните оразличителни характеристики на модернизма и постмодернизма стои въпросът: Къде се ситуира творчеството на Далчев? Въпрос, който има особено значение при осмислянето на поетическия свят на Далчев и на рецептивните нагласи, които „отключва”. За да му дадем отговор, ще интерпретираме стихотворението „Равнина” от стихосбирката „Ангелът на Шартър”. Изборът на текста е свързан отчасти със заглавието му – р а в н и н а, което алюзира отчетливо откритата, дезюнктивна форма на постмодернистичното изкуство, неговата „хоризонталност”. От друга страна, това е текст, който носи характерната за модернизма и за стихосбирката специфична психическа активност, която извлича от реалните, зрими обекти знаковата им същност и освобождава човека от властта на алиенацията, на изтичащото време и разпада на духовността. Не без значение за избора е и фактът, че стихотворението отсъства в метатекстовете на интерпретаторите на Далчевото творчество, което го прави свободно от предпоставени модернистични тези и предоставя „пространство“ да се усети максимално това, което го доближава до постмодерния човек.

Стихотворението „Равнина“ – нишките на смисъла

         „Равнина“ има специфичен лирически сюжет, при който погледът на субекта влиза във функцията на фотографска камера, „заснемаща“ и подбираща картини от равнинния пейзаж (неслучайно е избрана равнината с нейната откритост към видимото, случая, непатетичното) и попадналите в него образи. Този начин на търсене на същността и смисъла за постмодерния човек би бил безинтересен обаче, ако представлява обмислено в порядък изложение на картини, които съвършено и романтически-дълбинно предават връзката между макрокосмоса и микрокосмоса, природата и човека, вместо да се заложи на игровото им колажиране.
         В тази връзка първоначално „сюжетът“ на „Равнина“ може да се определи по-скоро като модернистичен – видим е стремежът на субекта да търси висшия смисъл в мистично-приказното, в пътуването към трансцендентното, вплело нишки в делничните измерения на съществуването. Смисълът обаче може да се постигне, ако паметта успее да съхрани образите/преживяванията, ако провокацията им е породила нов емоционален хоризонт.
         Но преживяванията в „Равнина“ трудно се вграждат в гънките на паметта, а споменът е лишен дори и от предметите, както е в другите стихотворения от стихосбирката „Прозорец“, където вещите изместват човека, тъй като за разлика от него са вечни. Субектът в „Равнина“ попада отначало във властта на визуализациите, но отказва „подреждането” им в напълно оплоскостената визия за света и после изгубва спомена за тях. Спомените от видените образи в „Равнина” не играят ролята на опори на идентичността - на значими „нишки”, които „изплитат” смислеността на живеенето, те „се разплитат”, без това да е подвластно на човешката воля. И точно тук откриваме конформистките постмодерни нагласи към „смъртния грях” на паметта: забравата. Защото „заплитането“ на смисъла и „разплитането” му в текста се оказва нонсенс, в който човекът участва – но отстранено, без патос, без да изпитва ужас от забравата, от изгубването на оригинала, от неяснотата.

Изплитането на смисъла - визуализацията

         Стихотворението в първите строфи търси смисъла на съществуването в открояването на няколко ярки спомена от пътя на субекта, които лесно се транспонират в друго, символично измерение. Тук подходът е напълно модернистичен. Такова активно преобразуване на действителността чрез създаването на фикционални образи в съзнанието на лирическия субект присъства в цялата Далчева поезия. Стихотворението „Прозорец“ е емблематично за начина им на конструиране - лирическият субект си създава/наблюдава картина, провокирана по сетивен път, в нея оживява приказен/архетипен (дори когато е представен като ежедневен) сюжет, лишен от конфликтност. Потъването в „другата” реалност е емоционално пътешествие, конструиране на приказка в съзнанието, носеща усещане за потъване в дълбинните измерения на света и постигане на пълна хармония. „Приказката“ извиква терапевтично насладата от докосването до иначе невъзможно ... И тъй като субектът в художествения текст не прави разлика между ярката визуализация и реалността, текстът изживява тази хармония като факт.
         В „Равнина” визуализирането обаче е „оразмерен“ процес, който има своя осъзната граница изцяло в миналото и не прескача в настоящето. При визуализацията Азът само регистрира образите от миналото, но не ги съпреживява дори когато вплита себе си в картината. Използването на глаголни форми от минало свършено време подсилва това внушение. Азът не открива смисъла от предишното си пребиваване в другата реалност. Тя е непостижима в настоящето и затова не води до катарзис. И не само защото е фикционална, а защото и във визуализацията няма нищо оригинално. Картините на външния „равнинен” свят са се превърнали в част от поточната линия на шлагерните образите без оригинал, които не са способни да оставят следи, отпечатъци. Визуализацията е била зрителска, липсвал е моментът на покоряване на практика и поради това субектът не е успял да набави липсите на съществуването си.

Кой визуализира?

         Каква е характеристиката на субекта в текста, очертават ли се границите на идентичността му?
         За да дадем отговор на този въпрос, трябва да обърнем внимание на необичайната за Далчев изцяло диалогична структура на стихотворението. Играта на въпроси и отговори е част от културното още от античността: тя изключва пасивността, като поражда въодушевеност, предпоставя взаимо-действие. Участващите субекти винаги имат значение – в диалога те открояват своето различие. В „Равнина“ обаче - типично за постмодернистичната неопределеност – участниците остават неидентифицирани. От едната страна е неясният образ на задаващия въпроси (нито възрастово, нито полово или по какъвто и да е друг признак е уточнен), а от другата – също толкова неопределеният отговарящ на питането. Възможните вариации кой с кого води диалога така стават неизчерпаеми и това задава неясния код на „играта”. В края на стихотворението този код е разчетен недвусмислено като вътрешен диалог, като реплика, отправена към самия себе си, като въпросът: „Какво видя?”, се преобразува в 1 л. ед. ч.: „Какво видях?”. В такъв случай – ако въпросите са към себе си - субектът трябва да е много активен психически, интензивно и целеустремено трябва да търси следите на отминалото време, защото диалогът се превръща в равносметка, в себепознание. Т.е. у субекта е заявен поривът към опознаване на себе си и то не само по сетивен път, а чрез съотнасяне на зоните на видимото, на емоциите към зоната на трайното, на паметта и чувствата. Този стремеж е типично модернистичен, но субектът се оказва недокрай провокиран от загадката на собствения си аз и му липсва волята да я разреши докрай. Себепознанието се оказва невъзможно поради блокиралата памет и субектът се отказва да извърви Едиповия път през страданието към истината за себе си.
         В „Равнина“ субектът е пленникът на образите, който не може да прекрачи в зоната на дълбинното, а остава прикован на повърхността, в равнината.

Образите по пътя на субекта - в плен на зримото

Кажи, какво видя по своя път/ из таз безкрайна равнина /…/ (Далчев)

Образите заменят писаното слово „като наше основно средство за тълкуване, разбиране и тестване на реалността“. (Фридман)

         Както в „Равнина”, така и за постмодерната нагласа е характерно, че човекът е в плен на образите, които преминават като потоци през него без преобразуване и без да остават следи. Животът е монтаж от нагледи. Инвазията на красивите гледки се отнася в пълна степен за стихотворението „Равнина“. Субектът представя картина от живота си, която е на границата между естественото състояние на природата и идилията. Картината е панорамна, образите в нея се открояват на аления фон (обозначен чрез аления вятър), който оптически въздейства стесняващо и играе ролята на своеобразна „рамка” на картината в съзнанието на героя. Аленото психофизически поражда усещане за топлина, психофизиологически за възбуда и символично за любов и страст¹⁰. Както при експресионистите, тук цветовете са чисти, активни и осезаеми, образите – обобщени или фрагментарни, но без излишни детайли, без тълкуване и с ярко архитектурно присъствие („големи мелнични криле” и „бяли църквици”). В това отношение стихотворението следва и някои от законите на постмодерното минималистичното изкуство – независимо от сложността на задачата, пространственото решение да е безупречно, като съчетава геометрични форми с несмесени цветове без допълнителни украси.
         Образите в „Равнина” привличат със своята ярка цветност и простота, откриват магията на приказното неземно съществуване, сътворяват идилията на природното, на любовта и топлотата, макар че не са трайни. Те лесно могат да бъдат припознати като символични знаци за четири възможни пътя към себепознание и постигане на вътрешна хармония чрез: вечното движение (внушено чрез образа на вятъра); вярата в утопията, (подсказана чрез мелничните криле, алюзиращи донкихотовското дръзновение); християнската умиротвореност (църквиците в далнината); съхраняването на детското възприятие (чрез образа на първото детско зъбче). Всички тези пътища за спасение от не-съществуването са познати от други Далчеви текстове и в „Равнина“ са безконфликтно съчетани. Еднакво водещи към целта са всички те – пътят на интуицията, вярата и наивно-детското. Тук Далчев отново е близък до съвременните рецептивни нагласи: философията на постмодернизма не позволява никаква йерархия между концепциите, тъй като всеки дискурс има право на съществуване и е обявена война на тоталитаризма на една-единствена идея. Независимо кой път ще поеме човекът, ще постигне целта – духовно ще се разкрепости и ще се снабди с търсената идентичност, ако успее да го извърви докрай, ако го вгради в паметта си. В стихотворението те са подредени така - първата картина „рисува” със семпли знаци един полски пейзаж, втората - мелницата, скътани селца на заден план и всичко това на червен фон, а в третата погледът се фокусира върху нов образ - на „една жена“.

Другият и оплоскостяването на света

         Обръщането към субекта е основна черта на модерността, а темата за Другия получава най-много и най-разнообразни форми в постмодерността. Копнежът по Другия е последната визуализация на героя от „Равнина“ – той е зададен чрез образа на енигматичната жена. В стиховете, свързани с нейния образ, преобладават въпросителните изречения, което насочва към интензивния процес на търсене на истината за Другия от лирическия субект и към желанието за себеопознаване чрез опознаване на другостта. Излизаща от мократа земя, забулена от паяжинни нишки, Другият - непознатата героиня - поражда въпроси, свързани с жестовете й, пътя й, същността й. Жената се слива с утринната роса – един образ на трансцендентната, божествена красота - и лека като пара се движи, сякаш преодолява гравитационните ограничения, без да става ясно дали иска да увлече субекта в своя собствен път. Нейните трудноразбираеми знаци могат да бъдат разчетени по различни начини: като поздрав-подтик към ново начало или като желание да предпази самата себе си от паяжината, обвързваща я с Другия.
         Тази полисемантична картина представя някакъв митичен свят, тя е феноменология на отвъдното, на тайнството на любовта, но само на пръв поглед. Всички детайли в нея отчетливо алюзират множество популярни литературни сюжети – от античността до Далчевото съвремие и така я лишават от индивидуалност, от съдбовна значимост за субекта. Тук откриваме характерната за постмодерните общества интертекстуалност. Картината е изградена на принципа на колажиране и „рециклиране” на познати митологични и литературни сюжети: героинята на Далчев би могла да се припознае в образа на езическата богиня Венера, която се ражда от морската пяна, а обвързаността й с паяжината връща към матриархалния метаморфозен мит за състезанието в тъкаческо изкуство между Атина и Арахна, където Арахна губи облога и е принудена да тъче паяжинни нишки до края на дните си. Лесно могат да се открият и други аналогии, свързани с митологията (напр. за мойрите - орисници), но има и отпратки към творчеството на Яворов и към други стихотворения на самия Далчев¹¹. Безусловната идентичност на Жената от „Равнина“ става под въпрос и това се експлицира чрез липсата на лесна асоциация с един-единствен образ. Жената е един изцяло постмодерен образ - римейк, носещ чертите на постмодерната сантименталност – резултат от заимстване, реинтерпретация, тиражиране, дописване на класически образци. Мултипликацията й от други текстове, серийността на образа й зачеркват и дискурса за съдбовността на общия път между нея и субекта. Образувалият се хипертекст трансформира сюжета от „линеен” в „многопосочен” и размива границите на единствения общ път, разтваря го по един постмодерен начин в алюзираната необозримост на мрежата от пътища.
         Идеята за ефимерността на връзката с Другия е подсилена точно чрез образа на мрежата¹², на паяжината. Героинята (едновременно като древна Арахна и постмодерна жена) тъче було от паяжини – ефимерни нишки от илюзии за възможната близост, но самата тя си остава в далечината... Жената от „Равнина“ е архетипна и съвременна едновременно, привлекателна и привличаща, но дистанцирана и непривлечена - тя нито покорява напълно, нито е покорена. Връзката с другия е невъзможна – затова тя липсва после и в спомена. Субектът не е успял да придобие дълбочина в прозренията си за себе си и за света, който остава плоскостен като екран, тъй като другостта не е разбрана, поради което не може да бъде запомнена.

Паметта

         Архивирането на спомените е снабдяване с идентичност, изписване на историята на собствения живот. При запомнянето човекът никога не се е справял сам. Той е споделял важната информация с Другия - т. нар. „външна памет“.  Но субектът в „Равнина“ няма с кого да споделя – това предполага сам да подбере значимите неща и да ги включи в устойчивия личностeн микрокосмос. Да филтрира знаците, към които ще проявява най-широк спектър от възможните човешки чувства, но никога безразличие. „Вглеждането” в спомените ще доведе до осмисляне на йерархиите на собствените ценности, до себепознание.
         При Далчев стремежът към себепознаване започва с опит да се подреди видяното, но приключва с изтриването му; започва с взиране в другостта, но завършва по постмодерен начин с игнорирането й. В стихотворението „Равнина“ са представени двете фази – първата е зрителската, в която Азът разлиства картините на визуализацията, и втората - на равносметката. В последната строфа, която предполага остойностяването на впечатленията в отговор на въпроса „Какво видях?”, субектът отрича абсолютно всичко - „Днес вече си не спомням”. Сякаш той изведнъж обладава всички грехове на забравата – блокирането, разсеяността, изгубването/потъмняването на образа и словото: „Отслабва и тъмнее паметта“. Впечатленията изгубват своята яркост в тъмното пространство на съзнанието, като напълно изчезват. Дори битка за тях в истинския смисъл няма - Азът не прави усилия да съхрани образите, сякаш не придава стойност на никого и нищо - дори на самия себе си. Именно този финал на стихотворението го разграничава от стихотворението “Ангелът на Шартър” и от много текстове, в които диренето при Далчев все пак е завършило с хармония.
         Оказва се, че хилядите неща, които виждат очите в началото, паметта с лекота е способна да заличи.
         Оказва се, че хилядите неща не са успели да се превърнат в детайли от собственото лице на субекта.
         Оказва се, че жестът на жената не е драматично изживян, ако изобщо е имал някакво значение.
         Така, в края на стихотворението Далчев се е доближил до Борхес, който приема за вярно твърдението на изобретателите на космическите кораби, че “основната характеристика на Вселената е празнотата”. Също като героя от „Утопията на един уморен човек“¹³ субектът от „Равнина“ би могъл да се нарече просто „Някой“, а любимата му завинаги ще остане „Ничия“ – просто една жена от всички.
         Животът, който се е конструирал от „картини“, подлежи на разпад и в крайна сметка се трансформира в празен екран. Напълно равнинен.
         Това е единственият „път“, който субектът вижда в края на стихотворението.
         Пътят на постмодерния човек...
         Остава само една възможност, която би могла да го извади от анонимността - да срещне другия, този, който задава въпросите, който „помни“ и чуждите спомени.
         А другият в случая би могъл да бъде само читателят, който е усвоил способността да „раздипля“ нишките в собствената си памет и може да възстановява и да търси смисъла на образите - на вятъра, на мелниците, на малките църквички в далечината. Този читател, който според Борхес е „истинският любимец на музите, по-загадъчен и необикновен даже и от добрите автори”¹⁴.

---

Бележки:

^*

РАВНИНА
Атанас Далчев

 

 

Тук пътищата спират във небето.
Кажи, какво видя по твоя път
из таз безкрайна равнина, където
на облаците сенките пасат?

 

- Аз срещнах вятъра със образ ален,
видях големи мелнични криле
и църквици в далечината, бяли
като зъбчето първо на дете.

 

Сред нивите, потънали в омара,
със утрото видях една жена.
Коя бе тя, тъй лека като пара,
излъхната от мократа земя?

 

И кимна ли ми? Може би склони лик,
за да отбегне в този миг крилат
една от тези паяжинни нишки,
които над полетата летят.

 

Денят бе дълъг и светът - огромен,
и аз минах край хиляди неща.
Какво видях? Днес вече си не спомням.
Отслабва и тъмнее паметта.

 

1936 г.

 

¹ Димитрова, Е. Модернизъм и интерпретация (литературен ракурс) Електронно списание LiterNet, 14.01.2012, № 1 (146) [горе]
² Пак там. [горе]
³ Едно от водещите модернистични направления в изкуството. [горе]
⁴ Тук образите съответстват на формулирания от Г. Аполинер принцип на естетиката на сюрреализма - новото изкуство „не трябва да е само фотографски натурализъм, но същевременно да бъде и природа” . Виж по темата и: Аврамов, Д. Култура и критика -Ч.III. : Българското изкуство и модернизмът. Съст. Вачева,А., Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2003. [горе]
⁵ Показателна затова е библиографията на литературната критика за творчеството на поета: https://www.rodina-bg.org/kritika/dalchev/Default.HTM [горе]
⁶ Както при модернизма, така и при постмодернизма липсва консенсус относно дефинирането му и има различни употреби на термина. [горе]
⁷ Еко, У. Името на розата. С.: Бард, 2002 [горе]
⁸ Hassan, Ihab. Postmodern American Fiction: A Norton Anthology, 1998 [горе]
⁹ Baudrillard, Jean. Simulacra and Simulation, University of Michigan Press, 1994 [горе]
¹⁰ Цойгнер, Герхард. Учение о цвете. М.: Литературы по строительству; 1971 г. [горе]
¹¹ В «Две хубави очи» мълчанието и забулването също присъстват отчетливо в непроницаемия образ на любимата-дете, а старите моми от едноименното Далчево стихотворение изтъкават нишката на собствения си, лишен от значими събития живот. [горе]
¹² Мрежата в нашето съвремие на високите технологии поражда съвсем други асоциации, които неочаквано съвсем безконфликтно се съчетават и с посланията на Далчевия текст. [горе]
¹³ Борхес, Хорхе Луис. Вавилонската библиотека. С.: Народна култура , 1989 [горе]
¹⁴ Пак там. [горе]

Използвана литература:

1. Борхес, Хорхе Луис. Вавилонската библиотека. С.: Народна култура , 1989
2. Бодрияр, Ж. Системата на предметите. С.: Лик, 2003
3. Брайнин-Пассек, В. О постмодернизме, кризисе восприятия и новой классике. // Новый мир искусства. — Санкт-Петербург, 2002
4. Делчев, Кр. Отслабването на личната памет в постмодерната технизирана съвременност и пресъхването на възвишените романтични чувства. В: Литературен клуб, www.litclub.bg , 07. ноември 2010.
5. Лиотар, Жан-Франсоа. Постмодерното обяснено за деца. С.: Критика и хуманизъм, 1993
6. Лиотар, Жан-Франсоа. Постмодерната ситуация, С.: Наука и Изкуство, 1996
7. Лиотар, Жан-Франсоа. Постмодерни поуки. С.: Критика и хуманизъм, 2002
8. Попова, Л. Образът – визия на манталитета на хипермодерния човек. https://www.bulgc18.com/Popova.htm, 20.05.2009
9. Стефанов, В. Българска литература ХХ век. С.: Анубис, 2003
10. Троев, П. Руският модернизъм: енциклопедичен речник. С.: Труд, 2004
11. Шевалие, Ж. и А. Геербрант. Речник на символите. С.: Петриков, 1997
12. Фридман, Л. Хоризонталното общество. С.: Весела Люцканова, 2002
13. Яворов, П. Подир сенките на облаците. С.: ИК “Захарий Стоянов”, 1999