"Do you remember the way?/ Do you know the grave?/ Do you know the name?/ My memory's a red hand digging through the lost events for evidence." Това е строфа от песента A sunset knife fight от A sunset panorama, последния студиен албум на шведската рок група Logh. Замечтавам се - "мога ли да ходя по вода?" - "насън тъй често гълтам огън..."... - ето как къртичината от няколко думички отключва толкова асоциации. Прибавете електрическа китара, тя звучи през тлеещите лампи на усилвателя и ви запокитва на утопичното "няма отговори, има промисъл". Картината се окръгля, вече може да се превърне във ваша космическа машина - тя ви зове от високоговорителите си с топъл, отчески глас: "welcome my son, welcome to the machine/ where have you been/ it's alright we know where you've been... ".
         Рок музиката обикновено носи директно послание, ангажира ни било с това да покажем среден пръст на Системата, било просто да почувстваме положителните вибрации и да отделим колкото се може повече позитивна пот (В рамките на културната индустрия хибридът от тези два варианта е и ефектен начин да се канализира свръхнапрежение). Възможността да проследим и да се насладим на формулите блус, рок'н'рол, фънк, пънк или на някакъв по-радикален и "метален" техен вариант затвърждава у нас и усещането, че сме присъствали на "истински" рок-концерт/ рок-събитие.
         Доколко рок музиката в България има и своето друго, нека условно го наречем експериментално лице, няма да проблематизирам тук. Но усещането, че с концерта на шведите Logh на 20 април в столичния клуб О! Шипка ни гостува една много странна формация, се подсилва и от контекста на родната музикална сцена. Терминът „индипендънт рок“ маркира едно доста обширно, неоплевено музикално поле, а това беше единствената предварителна информация за групата, която мернах в Мрежата минути преди обявеното начало. "Какво пък", помислих си, "западните индипендънт банди обикновено свирят със стилни, ретрокитари, използват лампови усилватели, на стената често окачат пано с източни мотиви - понякога и тази естетика е достатъчна."
         Вечерта на 20 април в препълненото мазе на О! Шипка концертът откри варненската група група Crowfish. Убедително и на един дъх изсвирен пънк-рок последно поколение. Многобройни ентусиазирани почитатели. За голямата част от публиката това е и гвоздеят на програмата.
          Пауза. Дъни метъл. Отлив на публика. Logh правят дълъг саундчек. Няма осезаем прилив... Ето го и дългоочакваният първи, отворен акорд. Резонира дълго. Кристална езерна повърхност. По нея започва да блещука мелодична линия. Някой е хвърлил плоско камъче, то прави жабешки подскоци, следим ги на забавен каданс. Цяла минута отминава. Това е инструменталът-opener String theory от A sunset panorama (Впоследствие, слушайки албума - трети поред дългосвирещ за групата, разпознавам повечето от пиесите. Явно музикантите чувстват последното си произведение като топос с обособено, "свое си" настроение и собствен, новооткрит език, които могат да бъдат съобщени само в концептуален пакет). С второто и трето парче ставаме свидетели на своеобразна градация - минималистичната китарна атмосфера се насища, нажежава (без агресивна поза) пространството, преминава през тунела на характерен рефрен, за да ни потопи отново в кротък унес. Тук ефектът на първоначална изненада и объркване сред публиката се отпадна; слушателите, които останаха вече имаха карта на пътуването и се бяха концентрирали върху него.
         Нека хвърлим един бърз поглед към сценичната лаборатория на Logh: китарите са три - те определят пейзажа във всеки отделен момент; чуваме ги как ротират поотделно в стереопространството (използван е много дилей-ефект) или пък се наслагват в едноглас. Усещането за безбрежие се подсилва и от дълго отзвучаващите тонове на баса, от деликатно изсвирените барабани. Но над всичко се откроява специфичният, чист и силен глас на Матиас Фриберг - Полярна звезда, указваща маршрутите на нашето вглъбяване. Чуйте само дискретния шепот-пеене в The big sleep! Като цяло концертното изпълнение притежава прецизността на студийния запис. Обратното също е вярно. A sunset panorama е записан за десет часа в стокхолмско студио от продуцента на The Hives, Пеле Гунерфелд. Непосредствено, живо присъствие, необременено от изискването да се наложи като комерсиален продукт. Критиката сравнява Logh с групи от същата географска ширина като исландците Sigur Ross, шотландците Mogwai, правят се паралели с Kid A на Radiohead. В О! Шипка на няколко пъти дочух да се споменават Placebo. На мен ми напомнят на медитативните пасажи при Sonic Youth - например пиесата им А Diamond sea... И още на филмова музика. С прецизността на кинематографа следим всяко движение, състояние. А състоянието тук можем най-общо да наречем меланхолия. Изолация, но и някакъв дискретен източник на светлина, даващ ни възможност да правим слънчеви зайчета. Мelancholy unshaped, ако цитираме Рудолф Арнхайм. Въобще Logh творят в дълбочина, което на места изисква дори лабораторно затваряне. Не мога да си представя и по-различна реакция от ръкопляскането между отделните парчета. Струва ми се, че този концерт можеше да се проведе и в Камерна зала България.
         „Hey, look at all those lights/ they serve to remind/ I cruised for miles along the seaside drive and when I arrived the world was lit/ I, I had my head in the sand/ At the back of the book where no one looks I keep a broken heart" (My teachers bed)?. Отново се връщам към лириката на Матиас Фриберг. На концерта тя долиташе до мен като отделни фрази или думи, които успявах да схвана и които събуждаха различни асоциации у мен. Но и сега, четейки ги, отново ме завладява усещането, че един фрагмент се сменя рязко с друг, че първият водовъртеж ме запокитва неусетно към следващите. Ако приемем, че съществува приемственост между рок музиката и жанра на античната лирика, то Logh се явяват подходящ пример за сполучилива хармония между музика и слово.
         И така, прибирайки се по нощните софийски улици, мощно наклепани с черните чаршафи на Бляк Сабат, благодаря на случайността, че ме отведе на концерт, който в Лондон през далечната '67 биха изнесли Пинк Флойд. Примерно.

05. май 2005 г.