От гледна точка на своята структура романът "Бавността" е сложно наплетен текст. Един опит в полето на писмото, в който жестът на мимикрията, опусът на разпознаващото припознаване, обема в себе си реториката, чрез която се изказва идентичността на персонажа. Ето защо личността в романа не винаги е тъждествена на себе си. Тя трудно може да бъде дефинирана едностранно, тъй като самата концепция за човешкото се разбягва в множеството интерпретации, които самият текст предлага. Това е способствано и от усложнената нараторска позиция, която гравитира между панхронистичния тип разказ, пародийното и феноменологичната интерпретативна безплътност на идеята. В тези опуси смисълът се разпада на множество съставни части, които раэколебават всяка идентичност, правейки я поливалентна спрямо една тотализираща стратегия нарецепция.
         Ако можем да изградим концепт за устойчивата цялост на смисъла в Кундеровия роман, то ще е по линия на наративните стратегии, на скритата логическа структура, чрез която се експонира идентичността в текста. В тоэи аспект "Бавността" е по-скоро книга, която изследва човешкия опит, случайността и мимикрирането на смислите. Ако перифразираме една тема, характерна за цялостното творчество на Кундера, то проблемът отново препраща към лекотата и тежестта на собственото ни "Аз" Следващият важен въпрос, който поставя тази интерпретация, е доколко случайността мотивира стратегията за разказване в романа, както и в каква степен можем да говорим за идентичността на персонажите като за продукт на съвместяването на различни подстъпи към човешкия опит. Доколко бихме могли да привидим единство зад логическата разпокъсаност на писмото в романа.
         Преди всичко трябва да започнем с това, че "Бавността" е текст, който предизвиква разнородни интерпретации, защото в нейната структура се единяват множество топики, които се включват в сложни кохерентни отношения. В една нощ пред очите ни се разиграват редица събития, свързани едно с друго чрез похватите на темпоралната контаминация, както и чрез активната интерпретаторска позиция на нараторския глас. Нещо повече самата случайност на събитието се ситуира като интерпретация на човешкия статус в света. По този начин проблемът за личността се превреща в най-сложния конструкт, крепящ Кундеровия роман и затова не може да се релативизира в някаква устойчива херменетевтична практика, както и единна визия за човешкото. По-скоро идентичността е напластяване от различни констелации - от една страна на принципа на ехото като отглас на минали гласове и състояния, които продължават да мъждукат в настоящето на ситуацията, а от друга тя е съэаклятнически белязана с клеймото на случайно разгръщащата се ситуация. Струва ми се, че стратегията, която използва романът е тази. В нея идентичността е продукт на множество гласове, съшиващи собственото си тяло от чужди нарации, случайни ситуации и минали дебати и ревитализиращи се в акта нановото си случване.
         За Кундера човекът е същество, което се разгръща в ситуацията. Той може да носи следите на едно минало, но онова, което активизира фабулирането в романа е начинът, по който индивидът казва своето "съм" в неуловимостта намомента.
         Това ще бъде заявено от текста по много начини. Явно е, че пред себе си имаме сложна текстова ситуация, която мимикрира по-скоро пиеса, отколкото роман. Пред очите ни персонажите проиграват различни сюжети - от еротичния фарс към комическата бутафория и монологично-метафизичните интерпретации. Цялото време на романа е белязано от това смешение, което се изразява в накъсаността на логическото, в непрекъснатата смяна на топиките и в сговарянето на разнотипни ситуации.
         "Бавността" започва ex abrupto с желанието на разказвача и неговата съпруга да прекарат нощта в старинен замък, превърнат вхотел. Тази ситуация отприщва потока на нараторската активност, чрез който пътуването се потапя в меланхоличния дебат за бавността на миналото и скоростта на настоящето. Тази тема ще бъде и първата вътрешна интерпретаторска рамка на текста. Тя е и позицията, от която се отключва цяла серия от разкази вътре в романа, подредени на прнципа на булото. Положени един в друг така, че при всяко едно повдигане на покривалото да открием, че зад него има още едно. Още в началото си книгата ще зададе този жест на идентичността като жест на мимикрията, посредством въвеждането на жената на наратора:
         "Вера, жена ми, каза:"На всеки петнадесет минути по пътищата на Франция загива човек"
         Вече виждаме как идентичността се пропуква още в самото зачатие на текста. Маркиращият акт на назоваване, личното име но Вера, е факт на това раздвояване във фикциалността. Той отбелязва двойното разбулване на идентичността - имплицирайки самоличността на автора, скрита под нараторската маска. Това е и тактика за допълнително усложняване на структурата на творбата, защото функционира като договореност, която авторът сключва със своя читател. Насетне всяка романова личност ще бъде подложена на подобно раэколебаване, а читателят ще прояви допълнителна мнителност по отношение на това, което ще се разиграе пред очите му. Той ще бъде склонен да припознава персонажите един в друг, лишавайки ги от твърд личностен статус. По този начин всеки индивид в текста вече е поданик на две държави и идентичността му е разколебана. Склонни сме да виждаме зад маската на фикцията една иронична, ако не и скептична топография на действителността, на нашата реалност - тази, която стои отвъд текста. Спогодбата, която сключваме, трябва да регламентира това непрекъснато разколебаване на фикцията, като и удвояването на булата в жеста на мимикрията. Насетне за нас всяко случване ще се интерферира и ние непрекъснато ще се съмняваме, както в неговата реалност, така и в сериозността му. Целият текст ще се наплете от подобен род случвания. Героите на Вивиян Дьонон ( " Без утре"), въведени още във втора глава, ще придобият същия двоен статут. От една страна ще бъдат персонажи в чужд роман, използван като метакод, който да служи на итерпретацията на наратора, своеобразна втора рамка в рецепцията на повествованието. От друга страна, те ще бъдат участници в една нова история, изцяло продукт на " Бавността ". Същото ще се случи и със самия автор на " Без утре ". Той ще фигурира в Кундеровия роман с две имена - псевдоним, който нараторът ще направи опит да преведе, и с истинското си име. Тази двойна съположеност ще владее до край романа. Тя ще бъде и жестът, който ще подложи на разколебаване всяка идентичност в текста, разполагайки я между собствената й реалност и жеста на мимикрията. Около това ще се конкретизира и проблематиката на личността у Кундера. Венсан ще изказва себе си чрез размислите на своя наставник Понтьовен, ще припознае себе си в липсващия учител. Личността му ще се приплъзне и ще се положи в самата липса на идентичност - отвъд себе си. Нейните желания ще мимикрират в Понтьовен. Имакулата ще бъде само двойник на журналистката, разказваща за любовта си към Кисинджър. Нейната личност ще се сведе до илюстрация на идолопоклоничеството, до стремежа да излезеш на сцената .
Сетне книгата ще заговори за политическите танцьори, чрез което Берк - шаржираният образ на играча, в който е влюбена Имакулата, иронично ще разподоби Кисинджър, а заедно с него и историята на журналистката. Можем да обобщим, че целият разказ на " Бавността " е непрекъснато обговаряне на мимикрическото пространство.
         Вярно, персонажите на Кундера се разгръщат в определени ситуации, но те винаги са осмислени в жеста на ироническото припознаване. Мимикрията не само единява ситуативните ядра и привидно различните персонажни схеми, но и работи в посоката на бутафоризирането на цялата сериозност на интерпретациите в книгата. Това е явно заявено в двадесет и шеста глава, която е самата средина на книгата и функционира като семантичен център. Тя може да бъде видяна като вътрешен, ироничен прочит на самата наративна стратегия на текста, защото в мимикрията деиствителността се карнавализира, става пародийна. По този начин различните смисли се смесват и това разрояване извежда на преден план бездната, която разделя реалност от смисъл и така равнопоставя интерпретацията с нейната невъзможност. Илюстрация са думите на Вера, отправени към съпруга й (наратора) в двадесет и шеста глава: " Често си ми казвал, че един ден искаш да напишеш роман, в който няма нито една сериозна дума. Една Голяма Глупост За Собствено Удоволствие. Боя се да не е настъпил този момент. Искам да те предупредя: внимавай."
         Ето това е и личната интерпретация, която нараторът изпраща на своя читател, вид договореност...
         И все пак карнавализацията носи удоволствие. Най-малкото в насладата да избягаш от всеки чужд прочит, да разрушиш валидността на интерпретацията, която не е твоя. "Бавността" предлага възможност за това. Текстът на романа ще завърши с обръщтение към читателя: "Моля те, приятелю, бъди щастлив. Имам смътното усештане, че в способността ти да бъдеш щастлив се съдържа единствената ни надежда."
         В крайна сметка удоволствието се случва, а насладата от самия прочит трудно може да бъде карнавализирана.