Стилът „Петра Хулова“ – своеобразен Камп в чешката литература от ХХІ век

 

 

Лора ПЕЕВА

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

E-mail: loravalentino@gmail.com

 

Abstract: What is the common between Susan Sontag’s essay “Notes on Camp” and the contemporary Czech writer Petra Hůlová? Nowadays, can we talk about the esthetics of Camp as something relevant for the present state of modern society and modern literature, in particular, Czech one? What is recognisable and specific for Petra Hůlová that relates to Sontag’s vision of Camp and our notes on that. Is the postdigital world more connected with exaggeration and hyperstylization than ever before or we are yet to find out. In a world full of visual stimulations is form actually more important than content and what should the author aim to?

 

Keywords: Camp, Contemporary Czech Literature, Esthetics, Kitsch, Parody, Hyperbole, Stylisation

 

 

 

 „Много неща по света не са получили имена; и много неща, дори ако са били назовани, никога не са били описвани. Едно от тях е онази чувствителност – несъмнено модерна, един вариант на изтънчеността, но едва ли идентична с нея – която е позната под култовото название „Камп“. (Зонтаг 2018: 9)

 

С тези думи Сюзан Зонтаг започва своето популярно есе „Бележки за „Камп“ преди повече от половин век. Сигурно ще се запитате какво общо биха могли да имат точно това есе, посветено на един особен вид естетика, и романите на една съвременна чешка писателка?

Именно с отговора на този въпрос ще се занимаем в настоящия текст. За целта първо ще изведем някои от основните характеристики на въпросния Камп, за който говори Зонтаг в своето есе, а после ще ви запознаем с особеностите в творчеството на чешката писателка Петра Хулова, както и с определени специфики при самата авторка и медийното ѝ присъствие в контекста на най-новата чешка литература, за да видим как те кореспондират с идейната основа на въпросния Камп.

Според Зонтаг той е преди всичко чувствителност, усещане за нещата, коeто се наслаждава на изкуството, на стилизацията, на иронията и на преувеличението, повече отколкото на самото съдържание. Характерни донякъде за Кампа винаги са аполитичността му и връзката му с хомосексуалността дотолкова, доколкото тя е свързана с определено стереотипно свръхвъзприятие и свръхпроявление на отделни естетически перцепции. Природата на Кампа е силно свързана и с постмодернизма и неговите идеи и концепции. Той вижда нещата в кавички, защото нищо не е такова, каквото изглежда, а всичко има по-скоро перформативно значение и съответна допълнителна стойност, определяща се от заобикалящата среда. Кампът е близък и до кича в изкуството, отново видян през призмата на постмодернизма, и би могъл да бъде характеризиран като съзнателен кич. Кичът става особено актуален още през миналия век, но дефиницията му остава донякъде проблематична. Съществува и понятието „неокич“ (Moles 1971), което е пряко обвързано с културата на консумеризма и което пропагандира идеята, че изкуството не може да съществува без кича. Появата му е обвързана с появата на т.нар. градска или урбанистична култура, чиято постоянно променяща се динамика изостря нуждите на социума от бързо и леснодостъпно естетическо изживяване, което да удовлетворява растящия консуматорски глад. Затова и кичът винаги е асоцииран с липсата на дълбочина и с наивистичните сантиментални представи на масовия вкус.

В „Консуматорското общество“ Ж. Бодрияр обяснява как симулацията на кича е противопоставена на естетиката на красотата (Baudrillard 1998). По този начин тя създава редица пародийни постановки, а неокичът, пак според френския социолог, е свидетелство за категоричното утвърждаване на кича не просто като естетическа, но и като културна категория. Неокичът върви ръка за ръка с постмодернизма, обезценявайки уникалността на явленията, и посредством реториката на постоянното повторение се трансформира в алтернативен оригинал. Така се доближава и до т.нар. поп естетика, способна да трансформира всеки обект в „икона на изразходване“ (по формулата на Джон Макхейл), достигайки до трайно изменение на първоначалната идея чрез безбройни трансмутации (Mchale 1969). Споменавайки пародийния характер на явленията, обвързани с естетиката на кича, както и връзката им с постмодернизма, няма как да не отправим поглед и към идеите на Линда Хътчън (Hutcheon 1988), която казва, че най-голямата разлика между модернизма и постмодернизма е именно в осъзнаването на противоречивата природа на постмодернизма. Чрез иронията и буквалната игра с установените представи постмодернизмът и изконно пародийната му природа според Хътчън ни карат да си задаваме важни въпроси за оригиналността на дадено произведение (независимо за кое изкуство става дума), както и за култа, който изграждаме около даден артист или творец. Всички тези питания са пряко обвързани и с принципите на капиталистическото общество, дори с правото на собственост и с авторското право. Именно чрез пародията, присъща на постмодернизма, става ясна невъзможността човешката история да бъде разказана и предадена със стопроцентова достоверност. Индивидът няма как да запази неутралитет и да остане напълно обективен и неподвластен на различни идеологии независимо дали говори за литература, създава изкуство или пише история. Все по-трудно с времето, а днес вече и почти невъзможно, творците могат да претендират за пълна автономност на своите творения, която да може да се реализира без влиянието на масовата аудитория и пазара.

Кичът, в целия си блясък и образност, все пак може да бъде най-ясно видян и изследван предимно във визуалните изкуства и в музиката. По отношение на литературата обаче той донякъде остава неясна категория, трудна за дефиниране от една страна, но плодотворна откъм дискусии, от друга. Абстрахирайки се напълно от идеята за кича просто като проява на лош и твърде масово-комерсиален вкус, ще се насочим към представата за кича, която го свързва с Кампа. Двете понятия често биват използвани като синоними, но в действителност те представляват напълно различни по обем и смисъл категории. Общото помежду им е, че могат да се отнасят до различните изкуства, но докато кичът касае самото произведение, то Кампът се свързва преди всичко с начина на създаване и с маниера на представяне на въпросното произведение. В настоящия текст ще се водим предимно по есето на С. Зонтаг, макар и някои от тезите му да са противоречиви и дори дискредитирани впоследствие от други изследователи на темата, който често обвиняват Зонтаг в едностранчивост на твърденията и липса на разграничение между самобитния Камп и модния, преднамерен, Камп.

Основен принос на Кампа е смесването на високо и ниско, на привидно несъвместими регистри и естетически напластявания, които в крайна сметка формират качествено нова и различна чувствителност за света и явленията, която ние откриваме като присъща и характерно изразена и в романите на чешката писателка Петра Хулова. Анализирайки Кампа, социологът Андрю Рос казва, че Кампът носи едно особено освобождение от нормите на капитализма и консумеризма, преоткривайки отхвърленото от историята като проява на лош вкус, и придавайки му нова харизма (Ross 1989).

Към Кампа и неговите характеристики в настоящия текст ще се завръщаме паралено с анализа и представянето на романите на Петра Хулова. Все още недостатъчно преведена на български език[1], тя дебютира на чешката литературна сцена изключително млада, едва на двадесет и три години, през вече далечната 2002 г. и прави истинска сензация с романа „Помен за баба ми“, който печели и няколко от най-престижните литературни награди в Чехия. В специфичната ситуация след промените от 1989 г., в която се озовава най-новата чешка литература, с характерната и за други посттоталитарни литературни среди ориентация към пазарния успех на книгата и отслабващия публичен престиж на писателя, появата на П. Хулова е възприета като събитие. Според някои изследователи, като журналиста и философ Петър Фишер, дебютът на писателката е приет дори твърде безкритично. Копнежът по загубения престиж на литературата и по демиургичната природа на авторите от миналото поставя отведнъж все още младата тогава авторка в центъра на вниманието на читателите и критиката.

Когато говорим за творчеството на чешката писателка, и по-конкретно за романите ѝ[2], би било най-удобно да опитаме да изведем ясно основните особености и специфики на наратива в тях. Макар и сравнително често анализирана и изследвана от литературоведска гледна точка в родината си, чешката писателка остава енигма в много отношения, а в други – сякаш теорията и критиката нямат желание или не успяват да надскочат очевидното, за да покажат отличителното, различното и неподражаемото в текстовете на П. Хулова. Често пъти обвинявана в монотонност и безсюжетност на разказа, в недостъпност и дори тенденциозна елитарност, чешката писателка създава широк набор от текстове, които носят в себе си дълбоки и безкрайни възможности за интерпретация отвъд традиционните анализи. Романите на П. Хулова са уникална колекция от истории на и за маргинали, самотници, мислители и жертви на собствените си травматични изживявания, които могат да бъдат четени дори като един общ голям разказ. Персонажите й могат да разменят местата си в различните текстове без да губят смисъл, а съдбите им поставят на дневен ред много по-широк спектър от теми и проблеми, сред които са гледната точка на феминизма, проблемът за социалните неравенства и празноти, влиянието на виртуалното пространство върху психиката и света на хората, с техните табута и личностни деформации.

Самата Петра Хулова е пестелива, когато говори за себе си и за творенията си, но винаги пестеливо-категорична. Прословута формула за нейното писане като „3G psání[3], в което винаги фигурират т.нар. три г-ъта – специфична география, поколение и джендър проблематика[4], са не само ключ към всеки един от романите ѝ, но също така изисква от нас прецизност при определянето на основните им характеристики и специфики.

Ето защо опитахме да обобщим тезисно най-важните специфики в творчеството на П. Хулова, някои от които са и главни действащи лица в текстовете на писателката:

 

1. Езикът на чешката писателка е не просто изразно средство, а самостоен герой на романовия разказ. „Прозата и поезията се пишат наполовина от автора и наполовина от самия език.” (Кенър, Давенпорг 2020) Тези думи от “Търсещият ум” – писмата на Хю Кенър и Гай Давенпорт, могат да се отнесат като обобщение върху романите на П. Хулова, чийто голям принос е безспорно категоричността, с която авторката ни показва, че езикът е променяща се система. И като всеки жив организъм, той се намира в константно състояние на неизбежна трансформация. Именно заради майсторското боравене с езика П. Хулова е високо ценена от литературната критика и от своите читатели. Естественото смесване на езикови регистри, словотворчеството, жаргонната лексика и лекотата, с която тече разказът в речта на нейните герои, се превръщат в запазена марка за чешката писателка.

2. Героите – за тях вече споменахме, че обикновено са хора от социалната периферия, загубени и търсещи. Те обитават междинни пространства и охраняват сами отдавна изоставени позиции, неудобни за статуквото – безименна странна проститутка, майка алкохоличка, самотен и травмиран тийнейджър, превъзпитателка на мъже в дистопична институция и др.

3. Социалните табута и неудобните теми са вплетени в езика и поведението на героите, Петра Хулова засяга винаги най-актуалните теми, които често пъти биват избягвани и остават встрани от общественото внимание, защото са стигматизирани и непривлекателни за широка дискусия. Това е и още един от приносите на писателката, която не се страхува да сложи всичко на масата.

4. Като аутсайдер в литературната общност самата П. Хулова умишлено запазва дистанция по отношение на медийното си присъствие и по отношение на публичното си представяне и предпочита да изказва мнение само по важни за нея самата теми и проблеми с есета и статии на страниците на едни от най-реномираните чешки периодични издания, каквито са „Соувислости“ („Souvislosti“), „Тиден („Týden“), „Рефлекс“ („Reflex“), Респект („Respekt“), „Литерарни новини“ („Literární noviny“), „Диваделни новини“ (Divadelní noviny“). П. Хулова отрича принадлежността си към всякакви групи, въпреки и може би точно заради участието си в Съюза на чешките писатели след промените от 1989 г. С опит за политическа кариера от партията на зелените в Чехия, но без необходимостта от съмишленици и сподвижници, писателката е изтъкана от противоречия, но отстоява позицията си на аутсайдер в литературната общност. Авторката не приема повечето констатации на критиката, като се започне с връзката между нейните книги и т.нар. „женска литература” и „женско писане“, и споделя, че подобно групиране е не само неадекватно, но и напълно излишно, защото „една писателка пише за рибите, друга – за връзките, а трета – за смъртта, и единственото общо помежду им е биологичният им пол...“ (Toman 2013).

Посочените специфики в творческото и в публичния образ на Петра Хулова са неразривна част от техниките на общуването между писателката и нейните читатели, било то професионални или не, и отклонение от нейния модел на публично поведение не се наблюдава. Тези способи са и пъпната връв, чрез която Петра Хулова се свързва с Кампа, за който говори Сюзан Зонтаг в своето есе. И именно за тази връзка ще поговорим по-нататък.

Според Зонтаг Кампът предпочита някои форми на изкуството за сметка на други с оглед на факта, че притежава силно декоративна функция. Това би могло да бъде в противовес с връзката му с романите на Петра Хулова, но всъщност една от характерните им специфики се крие именно в тяхната декоративност. Предвид ограничения формат на статията ще предложим примери основно от един от романите на Петра Хулова („Пластмасов тристаен“ от 2015 г.), който е емблематичен за своята авторка и който притежава в най-голяма степен повечето характеристики, които биха могли да го отнесат към Кампа на Зонтаг. Обобщенията, които ще направим обаче в голяма степен биха били валидни за цялостното творчество на чешката писателка. „Пластмасов тристаен“ е разказ в първо лице, а главната героиня е безименна проститутка, чийто живот тече монотонно предимно в затвореното пространство на дома ѝ и в разбърканите ѝ мисли. Изобилие от непрекъснат поток на съзнанието, силно орнаментиран от нови жаргонни словоформи, чиято функция е по-скоро съсредоточена в очевидната стилизация на реч и герои, отколкото в съдържателната същност на разказа: „И тези четиринайсетгодишни секси женички, които могат да се изсмеят в лицето не само на старите и по-възрастните, но също на абсолютно съзрелите, едва навършили пълнолетие жени и често го правят, та тая сган трябва да бъде опазвана от жените, които страдат от самото им присъствие в обществото, защото цялото внимание е съсредоточено върху тях, въпреки че по-възрастната жена е точно прясно издухана с веялката и значи поне за пет минути напълно тип топ шик, само че пак няма късмет, а какво остава да се преструва, защото не е на пет, за да е така придирчиво себелюбива, а може да си намери и други интереси вместо това постоянно да се сравнява, да се облагородява и с всичко това постоянно да се душеизмъчва. Но какво да се прави, като може да се сере леко в тоалетната, когато ти се усмихне щастието, но да сереш върху такива неща като самата себе си, това никой не го мисли сериозно.“ (Хулова 2015). Действително, дори само по този цитат от текста на П. Хулова, бихме могли да направим нужния паралел със Сюзан Зонтаг, защото зад това привидно бръщолевене на главната героиня са скрити основните похвати и специфики, които ползва и притежава прозата на П. Хулова. Въпреки че създават впечатлението за несъвършенство на отделни елементи в текста, романите на П. Хулова предлагат неповторимо колоритна и силно емоционална дисекция на вътрешния свят на героите. Дисекция, напомняща вътрешните монолози със съвестта, които всеки от нас спорадично води, пресъздадени чрез авторовата свръхстилизация на речта в текста. Именно чрез нея чешката писателка успява да уплътни празнотите на сюжетно равнище и да създаде богат и самодостатъчен романов свят, превръщайки външната орнаментика във вътрешна дълбочина. Според Зонтаг Кампът е любов към преувеличението и определени маниеризми, към преувеличените и преобърнати характеристики на пола. Точно те са тема и в друг от романите на Петра Хулова „Кратка история на движението“ (Hůlová 2018), където в дистопична институция от бъдещето се превъзпитават порочни мъже.

„Кампът е определен способ за естетизиране. Това е един начин на виждане на света като естетически феномен. Този начин, начинът на Кампа, е в смисъла не на красотата, а в смисъла на степента на изкуственост, на стилизацията. Да се подчертава стила означава да се пренебрегва съдържанието…“ (Зонтаг 2018: 9-27) – твърдение, което можем напълно да съотнесем към естетиката в романите на Петра Хулова. Както вече споменахме, Кампът „вижда всичко в кавички“ (Зонтаг 2018: 14) предимно като ролева игра и експеримент, направен със страст заради особена чувствителност, която иска да бъде споделена, а не преднамерено нарочена да бъде или да не бъде Камп. На базата на тези твърдения в есето на Зонтаг, разбира се, ние не бихме могли да отгатнем до каква степен романите на чешката писателка са плод предимно на нейната различна чувствителност и до каква степен са усърдно замислени, за да обслужат конкретна ниша. Но няма как да отречем, че крайният резултат кореспондира идеално със спецификите на Кампа. „Онова, на което Камп-вкусът реагира, е „моменталният характер“... и, обратно, онова, което не го засяга, е развитието на характера... Това отношение към характера е ключов елемент от театрализацията на опита, въплътена в Камп-чувствителността. Там където има развитие на характера, Кампът бива смален.“ (Зонтаг 2018: 20-21) – своите герои П. Хулова използва именно по този начин, те биват представени едностранно, не търпят развитие и остават в романовото действие предимно като емоционални константи, обслужващи авторовия замисъл посредством разкриването чрез езика. Според Зонтаг Кампът не се интересува от разграничението добро – зло, а единствено добавя нова гледна точка към съществуващите, както прави и Петра Хулова в книгите си. Борейки джендър стереотипите (Hůlová 2019, Хулова 2015) и насадените табута (Hůlová 2014), чешката писателка се абстрахира от даването на оценки и разкрива различни интерпретации на действителността, която не е непременно добра или лоша, а по-скоро е многопластова и крие множество премълчани истини (темите за майчинството и женската сексуалност например: „Сама в моя тристаен се оправям простичко с пръсти“. (Хулова 2015: 49)).

Кампът цени иронията и сарказма за сметка на трагедията. Романите на П. Хулова са изтъкани именно с помощта на фината ирония и самоирония и дори човешката драма (Hůlová  2019) е предадена с хладна дистанцираност на фона на други злободневни събития. И ако Кампът е „любов към човешката природа“ (Зонтаг 2018: 27) в цялото ѝ несъвършено многообразие, то романите на Петра Хулова са апотеоз на този Камп, където различни неудачници биват старателно обгрижвани в изповедалнята на своите собствени разкази.      

Зонтаг казва, че „Откъснатостта е привилегия на елита; и както дендито е заместителят на аристократа от 19. век по въпроси на културата, така Кампът е съвременният дендизъм. Кампът е отговорът на проблема: как да бъдеш денди в епохата на масовата култура.” (Зонтаг 2018: 23) След дълги години на литературната сцена и толкова издадени романи, Петра Хулова все още си остава своеобразно „денди“ в литературните среди, контрапункт на масовата представа за литературен вкус и преднамерена усърдност при изграждането на медиен образ, който да обслужва предимно комерсиални цели. Докато съвременната чешка, а и не само чешка, литература се пълни с т.нар. от литературния историк Петър Билек „екскурзианти“ (Bílek 2019), то Петра Хулова вече е на литературната сцена, за да се задържи на нея. Точно както и Кампът от вече далечното минало не е загубил смисъл и давност, напротив, набира сили и трупа нови проявления в условията на непрекъснато променящата се градска и капиталистическа култура на консуматорското общество, от която за добро или зло, сме част и ние.

В заключение ще припомним как литературната култура на постдигиталната ера – в своя изключително широк обхват, предлага по атрактивен начин лесно и достъпно участие в различни творчески начинания. Тя е в пряка връзка с тенденциите в литературата след 1989 г. и настоящата ситуация поставя групата на професионалистите (не само авторите), въвлечени в литературния процес, включително издателства и специализирани издания и институции, донякъде в периферията на литературния живот за сметка на аматьорите и литературните дилетанти, които смело завземат ключови позиции, като по този начин предпоставят възпроизводството на Кампа. Масово, творчеството, било то литературно или не, може да види бял свят само чрез помощта на различните платформи в мрежата – блогове, влогове, онлайн групи, социални медии. Така целият процес на създаване и разпространение може да остане почти изцяло само под контрола на своя автор, а оценката се дава пряко от потребителите – читатели, слушатели, зрители, на принципа „пост-лайк“. Светът повече от всякога се превръща в естетически феномен под влияние на визуалната свръхстимулация, която се наблюдава през последните години, и ако същността на Кампа се състои в изкуствеността и стилизацията, то каква по-добра среда за разпространението му от симулакрума на виртуалното пространство.

Връзката между автор и читател също се променя динамично и общуването им е много по-близко и непосредствено от преди. Би могло да се каже, че читателят в постдигиталното общество не само има възможността за пряк контакт със създателя на произведението, но и постепенно се превръща във водещ маркетинг експерт, който определя извънлитературното битие на текста. Авторът следва да допусне, че в интерактивния свят на мрежата, той си партнира с читателя в общ проект.

Макар и съзнателно оставаща извън обсега на новите медии, Петра Хулова следи литературната ситуация и оставя текстовете си да живеят нов живот основно чрез читателите си в мрежата и извън нея, без намесата на вездесъщия автор, като разчита на нейния неподражаем мрачен Камп.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

 

Хулова, П. (2015): Пластмасов тристаен, София: ИК Персей.

Hůlová, P. (2014): Macocha, Praha: Torst.

Hůlová, P. (2018): Stručné dějiny hnutí, Praha: Torst.

Hůlová, P. (2019): Zlodějka mýho táty, Praha: Torst.

 

Зонтаг, С. (2018): Класическа световна есеистика. Тематичен сборник на списание Либерале преглед. „Бележки за Камп“, Берлин: Екстаз,.

Baudrillard, J. (1998): The Consumer Society. Myths and Structures. Sage Publications Ltd.

Dorfles, G. (1968): Kitsch. An Antology of Bad Taste, Milan: Gabrielle Mazotta publishers.

Fischer, P. (2006): Petra Hůlová, spisovatelka. Pod třicet / Portréty nové generace. Hospodářské noviny, č. 233, příl. Víkend, č. 48.

Hutcheon, L. (1980): Narcistic narrative. The metafictional paradox. Wilfrid Laurier university press.

Hutcheon, L. (1988): A Poetics of Postmodernism: History, Theory, Fiction. Routledge: London and New York.

Hutcheon, L. (2002): The politics of postmodernism. Routledge: London and New York.

Machala, L. (a kol.) (2015): Panorama české literatury (II) po roce 1989, s. 162.

Mchale, J. (1969): The Plastic Parthenon, in G. Dorfles (ed.), Kitsch. An Anthology of Bad Taste, London: Studio Vista, 1973, pp. 98-110.

Mecacci, A. (2018): Neokitsch. International lexicon of aesthetics. Spring 2018 Edition, DOI 10.7413/18258630019

Moles, A. (1971): Pyschologie du Kitsch. L’art de bonheur, Paris: Maison Mame.

Ross, A. (1989): No Respect: Intellectuals and Popular Culture. Routledge: New York, p. 145.

Sontag, S. (1964): Notes on Camp.

 

Кенър, Х., Давенпорт, Г. (2020): Из „Търсещият ум“ – писмата на Хю Кенър и Гай Давенпорт // Пеат некогаш. Под открито небе. 2020, брой 29. https://peatnekoga.com/issue-030/questioning-minds-2/ (16.06.2021 г.).

Bílek, P. (2019): Dekáda v české literatuře: Hodně balastu a málo velkých románů, vyniká Topol či Sidon // Aktualně.cz., Praha, 27.12.2019,  https://magazin.aktualne.cz/kultura/literatura/ceska-literatura-2010-2019/r~eacde10e28ca11ea8776ac1f6b220ee8/  (11.04.2021 г.).

Toman, M. (2013): Spisovatelka Petra Hůlová: Zaplaťpánbůh za ženská tabu // Salon, Praha, 4.10.2013, https://www.novinky.cz/kultura/salon/clanek/spisovatelka-petra-hulova-zaplatpanbuh-za-zenska-tabu-204763> (10.04.2021 г.)

[1] До 2021 г. на книжния пазар у нас има само два преведени от общо десетте романа на чешката писателка, които не са достатъчни да бъде добре позната на българската публика. Романите са „Помен за баба ми“ (2017) и „Пластмасов тристаен“ (2015).

[2] Освен романи Петра Хулова пише също така драми, пътеписи, есета и др.

[3] 3 G psaní (чеш.) – три Де писане; по-нататък в текста всички преводи от чешки и английски език в настоящия текст са в мой превод.

[4] Geografie, generace, gender (чеш.) – география, поколение, джендър.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 01. октомври 2021 г.

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!