Авторът е сметнал за нужно да завърши предговора си, като сподели усещането за откривателство, което му е донесло написването на тази книга. Същото усещане ми даде прочитът й. Но сам по себе си този предговор за мен като читателка стои странно на първите страници. Всъщност много неща ми станаха ясни и си дойдоха на мястото, след като прочетох книгата (и попрочетох оттук-таме публикуваните коментари за нея). И все пак, струва ми се, че "следговорното" му поместване изглежда по-подходящо: тъй и тъй читателите от любопитство няма как да не надникнат първо откъм гърба на книгата. Та отново в този предговарящ дух се осмелявам да споделя благодарността си към автора - а знаем, днес нещо подобно като писмено споделяне на читателски възторзи е проява на лош вкус. Честно казано, "удвоени", какво говоря, утроени бяха моите размери за българската литература, след като я изчетох, макар както хубаво си го е признал авторът, "подозирах", че нещо такова някога ще бъде написано и издадено. Откритието не беше вълнуващо - професията ми е да чета книги, та човек претръпва, но определено беше вдъхновяващо. Не вярвах, колкото и силни подозрения да имах, че в историята на българската литература ще се нареди и подобна книга. Затова благодаря на автора й, че направи невероятното до подозрителност възможно. А книгата е невероятна на първо място, защото предполага неведомото за българския читател търпение и считаното за неуместно (по правило) ерудитство на писателя. Такива книги са антиграфомански и можем да извлечем от тях съвършената норма за изпробване на писането, на ръба на "безплодното трудолюбие". Така бавно се четат, ми се струва, комай само преводните книги от немскоезични автори - новелите на романтиците или романите на нобелистите им. Струва ми се, че тъкмо в тази точка изложеният в книгата текст може безспорно да се сдобие с романова жанрова характеристика. Иначе що е и как може да се съотнесе с бездънната теория на романа едва ли ще стане ясно от пресечената стрелба по страниците на елитната преса, още по-малко от осветленията на автора. Можем просто с безстрастието на литературната история да наблюдаваме (т. е. в позата, красноречиво означена в турския език като seyir etmek) трупането на мета-, пара- и чисто литературни факти, особено удобни за обследване и коментиране в неясната-кога-ще-настъпи българска литературна наука. Казано популярно, "Джобната енциклопедия..." е роман, колкото е/не е роман "Хазарският речник" на Милорад Павич [но кой е казал, че трябва да се изразяваме популярно? Само ще си навлечем присмехи ? la Ницше]. Пък и какво ли значение има, след като сме преживели книгата с упоителната протяжност на четенето й.
         В нея съвсем по романому разказват историите си Алесандро Ескалатор и д-р Игнаций Бърд, редом до тях изправят снага персонажи като Хенрих Агрипа с шпагата си, слугата Джон "(да не се бърка с Урода Джон)", отзивчивият игрив демон Гласия-Лаболас... Персонажите са многобройни и съответно трудно изброими, но ще отбележим cum grano salis, че женските персонажи са бледи - доста осезателно напомнящи ту минезингерския дух на рицарските времена, като триполитанската графиня, Дяволородицата, ту анекдотичното, като скоропостижно излязлата от повествованието след две-три упоменавания весела вдовица Бетси от Степни. Но ако преодолеем разсейващата многотия на индивидуалните житейски манталитети и биографии, изглежда, че трябва да съсредоточим усилията си към разгадаване на лицата, скрити под кодовите имена Алхимия, Астрология, и така до Чумата. Те не са упоменати в листата на материите, т. е. в съдържанието, напротив там стоят колективните неанонимни Алхимици, Астролози и прочие, но все пак и женско-родовите, дадени с членувана форма Кабалата и Чумата. Преозначаването в родовете и числата става ясно току на първите страници, но го разпознаваш едва след като си прочел няколкостотин от следващите. Там цитирайки нечия поучителна дефиниция авторът е издал тайната: Алхимията (и след това Астрологията, Гностицизмът, Демонологията, Мистицизмът, Розенкройцерианството, Тамплиерството, Херметизмът) "е изкуство, измислено от алхимиците" (и съответно от астролозите, гностиците, демонолозите, мистиците, розенкройцерите, тамплиерите, херметиците). Силно е изкушението да натоварим тези възможни за романово повествование лица с важната функция да скрият собствено романовото конципиране на повествованието и разстановката на персонажите. Лицата на романа са тъкмо тези Алхимия, Астрология и пр. до Чумата. Сюжетът - без експозиция и кулминация, но с развръзка, върви точно по прилежното проследяване на основните им "тези", оказали се огледално отразени, съзнателно или по съвпадение цитиращи се.
         В двете категории "сюжет" и "персонаж", които отнасяме към елементите на повествованието, можем да открием допирни точки, трудно уловими в българското им преопределяне съответно като "сюжет" и "субект" и много настойчиви в омонимнията им в други езици, като английското subject или френското sujet. Както пише в един Англо-български речник от 1998-1999 г., който ми е подръка, думата subject като съществително име може да се употреби в следните значения: 1. поданик [не по темата, но много остроумно]; 2. ез. подлог [отново не по темата, но литературно-теоретически осветляващо граматиката на разказа]; 3. тема, предмет (на разговор, книга, картина); сюжет [предполага се, и на джобна енциклопедия; подч. - м.]; 4. уч. предмет; дисциплина [таман за енциклопедия, ако позволите разговорния турцизъм]; 5. обект, предмет (на опит) [тук - на читателско размишление]; 6. пациент [предполагаем предмет на последващи размишления]; 7. лог. субект [явно също предполагаем предмет на последващи размишления; тук ще се възползваме от семантичната общност между субект и лице, личност; във френско-българските речници това значение е подчертано, без логико-философски импликации. Вина за сближаването на този субект-лице до литературната категория "персонаж" имат само някакви интуитивни читателски убеждения].
         Разбира се, тези интуитивни убеждения се крият и под разчитането на композицията на Енциклопедията като поредица епизоди, подредени в планомерното изкачване към кулминационния връх от Алхимиците до Мистиците, последвани от ретардиращите Розенкройцери и Тамплиери. Не мога да се освободя и от усещането, че Чумата няма как да не изпълнява функцията на развръзка, сигурно по най-елементарни нероманови асоциации. И ако такова сюжетиране бездруго е неуместно, защото издава склонността на читателското въображение да наглася текстовите дадености към очаквани схеми, то можем да се опрем на собствено личните биографии, на Алесандро Ескалатор или на Ignatius Birdus, чийто сюжет по презумция завършва със старостта и смъртта. Смърт няма за мистериите, но пък "субектите" им сами се загробяват, така да се каже. С последните запаси червена течност на вратата към тайния кабинет е изписан червен кръст, "една стъпка висок", и над него "с големи букви": "Господи, смили се над нас". Този кръст е изписан през 1517 година. Каква е тази милост на затварянето - и коварно предизвиканото от търговеца Флойд (чието черно име чак не искам да споменавам, както казва поетът) самовзривяване. Ето, че тази неизбежност на всяка енциклопедия - и изглежда на всеки човешки сътворен текст - да бележи времето на събитията си, отново волю-неволю издава още една тайна (този път няма да рискувам да си навлека недоумението на автора отде накъде ще надзъртам в тайните на книгата му: ще си призная, че тази тайна я прочетох аз и на това "откритие" книгата му дължи много за възторженото ми отношение, споделено по-горе). Ако се върнем назад в хронологията на "Енциклопеията", сякаш всички мистерии биват преоткрити и стават особено важни тъкмо век и половина до и около 16 в., след което са мълниеносно затрити, все по времето малко след Колумбовото откритие от 1492 г., в което влагали горещи очаквания за бързи облаги, без да си дават сметка какви беди ще довлече на многомилионното открито население и какви трансформации в нагласите на откривателите ще наложи. Може би през 1517-а вече са се досещали какво е открито. Макар времето да е било недостатъчно да "влязат в диалог" с индианската другост, то е стигнало да я изтикат в рудниците за скъпоценни метали, по недостъпните планнски чукари или маларичните джунгли. Къщата на алхимици, астролози, гностици, демони е била затворена.
         Всички sujets-лица на мистериите излагат стройни до математичност всеобесняващи и всеизчерпващи схеми, оказващи се предсказание за онзи нов ред, който обаче ще ги пропъди в селенията на анекдотичното ерудитство. Това, както научаваме по-късно от литературните сюжети на романтиците, се случва, след като излиза едиктът на княз Пафнуциус за въвеждането на Просвещението. След въдворяването на феите в Джинистан, където евентуално "под строг надзор" ще служат на просветената държава, ще започне титаничният труд по прокарване на просвещението, "тоест преди да изсечем горите, да напрвим реките плавателни, да засадим картофи [отмъкнати от Индиите - б. м.], акации и тополи, да подобрим училищата и селата, да научим младежта да пее утринните и вечерните си песни на два гласа, преди да прокараме шосетата и въдворим имунизацията..." (по Е. Т. Хофман, "Малкият Цахес, наречен Цинобър"). Какво друго, освен да въздъхнем с облекчение, че замислите на княз Пафнуциус и благородния му министър Андрес са проведени с подобаваща всеотдайност и днес се възползваме от плодовете, забравили ги в удобствата си.
         Ведрото разкатаване на просветителската разумност в тази Хофманова новела обаче става със свръхстарателното съблюдаване на йерархизираните порядки и изследователския плам на Птоломеус Филаделфус или завладяващите лекции на Мош Терпин. Не мога да се освободя най-сетне и от усещането, че "Джобната енциклопедия..." също е лежала сред фолиантите на д-р Проспер Алпанус, подредени по високите рафтове зад завесата, "целите в позлатени подвързии". Може би изящното оформление на книгата (макар и не с позлатена подвързия и не с размерите точно на фолиант) подхранва тази аналогия. Също усещането, че нейните герои всъщност са предвъплъщения на постмодерната начетеност, демонстрирана ту в съвършената систематичност на чина на демоните или еоните, ту в пипкавото излагане на неподозираната промишленост на всекидневните събития. Сигурно вина за това усещане носи заглавието "Разумният дискурс", на което се позовава разказвачът, като очевидно в превод тук думата трябва до обозначава "изложение", "реч" и кой знае каква друга форма на организираност на писмената реч. Или поради многото цитатни препратки към мистерийните практики, загатнати в литературни източници. По една дума е отделена за редица класически текстове на западноевропейската литература. При все че трябва да внимаваме с подобни догадки за паралелни литературни или културно-критични сюжети, както гласи предупреждението от с. 250 на книгата: "Но това са смътни огледала, обвити сякаш в пара, и за правилното разчитане на отражението ще е нужно добро тълкуване".
         И все пак, най-магнетичното приключение на тази книга - енциклопедия на езотерични практики, профанно романизиране или възгорчив памфлет? - ще е дебненето на замрежващите си и прекрачващи се в тази замреженост отграничителни бариери между стила на автора и стила на преведените автори, до нежеланието да различа затворените в кавички мъдри дискурси на мистериите от мъдрите им предговаряния и сентенциозните резюмета на автора-компилатор. Най-интригуващият сюжет, защото ми изглежда най-нерешимият. Ясен поне за автора, поне за времето на писане на книгата.

---

Милен Русков, „Джобна енциклопедия на мистериите“, 2005, ИК „Жанет-45“ и ИК „Стигмати“.