Мая Горчева

литературна критика

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на авторката

Рубриката се поддържа с конкурс на        Национален фонд „Култура“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Контрареволюция и змийчета. Какво се случва в новата книга на Виргиния Захариева   Мая Горчева            Събитието изглежда да е самият разказ на Аза, защото това е книга, която събира срещи, случки, детство и зрялост, пътешествия, себеанализи и рефлексии – и рецепти, в монолога на пишещото съзнание. Да я наречем с протеичното „роман“ в първо лице единствено число, който има за тема протичащото в аза криволичене на времена и пространства, на социални роли и желания, с бегли зарисовки около социална и прочие външна (историческа) среда. Иначе собствено повествованието я нарича „текст“, антиципирана е в самото „писане“ (или с желанието „да седна да пиша“). Вън от възможни названия, очевидно отново е налице жанрова рамка, моделирана по волята за невковаване в завършена форма, а в самото „писане“, но как такава невключеност в обратен ред също моделира разказващия/-ащата аз?          Като наратив, събитията се подреждат в две части, все около възрастта на пишещия/-ащата аз: случилото се някога в детството (или да бъдем по-точни, в настоящите спомени за преживяното през детството) и втора – до решенията и импулсите в 46-годишното битие на порасналото момиче. Между тях са разказани и много други преживелици, пътувания до всички континенти и всевъзможни все желани места: Лисабон, Осака, Ковачевица, Доминика, Виена... Е, и някои нежелани: talk show в Москва. Рамка на тези придвижвания в пространството, смяна на легла и храна (и лудници по терминалите, които аз с домоседските си страхове долавям) е изходът от несебърското детство („Изход“ е озаглавена предпоследната глава на първа част) до бамбуковите рисунки, дали не под сенките на Боянските секвои. Иначе казано, текстът е затворен между Излизане от детството и Влизане в калиграфията. А разгадаването на сюжета за пътуването на Аза между тези две точки е вече въпрос на читателската отзивчивост към текста. Впрочем, тъкмо в тези точки ли трябва да очакваме събитието или то е между-тях, тъкмо в пътуванията, в преображенията на ландшафти и неизтощими изтощаващи начинания? Или в споделените страхове и желания, в това чудо да имаш толкова ниско самочувствие, като правиш толкова много неща. Важни неща (с. 246)...          Изглежда, че доброто конструктивистко четене, което ще се напъне да провиди в реакциите на порасналото момиче страховете и нанесените удари на невръстното детство, е лош капан. Пък и времената между преди и сега съвсем не са различни, те се „опитват“ и взаимно „хранят“ с едни и същи рецепти, които текстът разконспириращо сервира. Но една от основните теми за настоящето на Аза се оказва самото писане: как то трябва да се случи и как става възможно, предавайки преживени случки; как писането подхранва Аза, а Азът ми предоставя необозримо множество случки от собствения си живот. Така с осмозата на писане-живеене се мотивира аз-повествованието с основания, далеч от жанрови очаквания и готови рецепти. Но пък скрити зад рецептите (литературно-класификационните в случая) ще видим вписването на несвойствени за романа текстови фрагменти: не толкова стиховете или афористично окръглените фрагменти, или записаните на листче страхове и напътствия (които са току лозунгови), а и тъй практичните рецепти. В този смисъл книгата като че не е роман, а прозаично въведение към стихове, и е роман, който строи повествование от монолози и повествователни епизоди, резюмирайки събития в мерена реч или отливайки ги в рецепта за ястия.          Събрани в малък рецептурник, в разказа същите тези рецепти се появяват в края на случката, приканващи да видим развръзката на епизода в умиротворителната вкусна трапеза. Като че готвенето скрива разрешаването за Аза и разкрива онова, което се нарича пълноценен ароматен живот на аза. Странно е също че търпението на готвенето контрастира с емоционалната напрегнатост на разказа, чиито настроения бързо изпадат в регистъра на болезненото с усъмняванията, че собственият ми живот е разруха (с.136). В контраст и с кръвта, избила от преживените наказания през детството, с подпухналите тела на мъртви делфини и дране на котки (защото една от гозбите е с котешко). А с благите аромати на бабината кухня пък се разнася утехата и парадоксално посланието за живота извън книгата.          Фойерверкът от форми, това сноване между изречено в словото и изживяно в някакво възможно реално случване, който впрочем няма как да изненада във времето след anything goes, обаче прави много занимателно търсенето на отговор на въпроса може ли да се избегне схемата на завръзка и развръзка с епилог, патент на романовото повествование? Водени от това любопитство към спазването на композиционните хватки на романа, ще отбележим, че детството втори път ще застане пред това Аз, но с една песничка за 9 зайци, запята под тропическото слънце на Доминика. Вече с любопитството на наивния читател се питам има ли зайци там, защото за тригодишната Иле и Тото не знам, но за мен, читателката, зайците са по-скоро картинка в книжка или герой от приказка, или животинче в клетка в зоологическата градина. Детската песничка е среща със способността да назоваваш нещата, които не познаваш и които затова изумяват недетето. Песничката, която е и заглавие на романа, отвежда към друг сюжет, в който отключващото събитие ще е срещата с абсолютната непрозрачност на 9-те зайци (и по същия модел: с непрозрачността на Рейнбоуа, на източни практики и пр., също на „лудия шапкар“ от Апартамента – един частен клуб някъде в София). Тази песничка микрофон не може да я запише, тя остава незаписана както гукането или говора на Иле. Просто тя няма как да влезе в друг режим вън от единствения си възможен свръхважен контекст на употреба, а именно като знак за ритуала на сутрешното спретване за децата.          По-насетне не узнаваме нищо за децата, но пък преображенията на Аза стават особено наситени. Забравена е тревогата от неписането и е намерена лекотата на изразяването (но не назоваването) в жеста на рисуване с туш, навярно очакваната форма на създаване, овладяна и себеразкриваща.          А създаване е и готвенето. В наръчника от 29 рецепти пишещият/-щата аз е отстъпил/-а ролята си на разказващ/-а, глаголите са най-често в неутралното трето лице за описание на процедурите. Парадоксално литературният текст произвежда и една практическа книга за домакинята. Като издателско решение, приложението, както и ръснатите пред отделните глави цветни петна на илюстрациите, не само напомнят за тази друга книга на вкусовете, но и хранят сетивата с изящни образи.          Ако се върнем към сюжетите на текста, готвенето обаче е минимизирано тъкмо в момента на интензифициране на писането – в дните без случки в къщата сред планината, когато Рисувам всеки ден по едно огледало. ... Постепенно почти не се храня, не пазарувам, не се преобличам. ... Ако ми трябва хляб, меся. Чопля картофи от градината и по някоя шушулка зелен боб (с.204). Следва рецепта за месенето на хляб. Все пак, добре е, че има засети картофи. Съвместими ли са обаче готвене и писане? Да е отговорът, що се отнася до очарователното битие на разказващия/-ата ги Аз. Но така ли ще отговорим, ако разгледаме по-наедро случващото се в романа и очертаем центровете на напрежение и символните полета в романовата схема.          Още една несигурност идва от разменените в епилога реплики между Тя и Той, които отпращат добре скроения интерпретативен сюжет към ново питане, но то вече не е литературно – а общуването? Защо в срещите липсва отварянето премоделиране на съзнанието, което оставя дири? Не са ли твърде обсебени героите, прекосили текста, от желанието за самодостатъчност, като автаркията на чопля картофи...? Всичко в тази книга е искрящо и увлекателно, постоянно подбуждащо да питаш. И да се радваш, ароматно упоен от разказа споделяне, ту нарцистично саморазголващ, ту дистанцирано диагностиращ. Та това е козът, на който залага аз-повествованието: установяване на много близка връзка с читателя, пренасяйки се на терена на биографично удоствоверени случки и споделен жизнен опит. Друга тема е потърсеното равновесие на речта с избухванията на метафори или самоирония, наместването на аза сред разноезичието и актуалността на фразеологизми от различни контексти, така както са събрани разножанрови масиви в единно аз-повествование. Защото другата норма на аз-повествованието е бляскавият стил, макар тъкмо това да е комай единствено надеждно свидетелство за индивидуалността на автора. И тъй като в аз-фикцията границите между автор/-ка и разказващия персонаж Аз са още по-несигурни, се питаме дали завършеността на словото не е основание да се усъмним в несигурностите, които Азът така словоохотливо споделя. В тези кратки читателски бележки пък желанието бе да съберем сериозността на жанрово обглеждане със споделената наслада от новата книга на Виргиния Захариева. Овладеният стил и наситеният разказ изглеждат норма за всяка новоизлизаща книга, може би трябва да очакваме те да проговорят и в трето лице.          Приятно четене!         ---        Виргиния Захариева. 9 зайци. Изд. „QM”. София, 2008