Мая Горчева

литературна критика

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на авторката

Рубриката се поддържа с конкурс на        Национален фонд „Култура“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тезей в балетна пачка или как се разказват митове днес   Мая Горчева              От мита за Минотавъра и Тезей в езика ни са останали доста изрази, оказали се много точни аналогии за днешното ни битие: виждаме нови лабиринти, изобретени от чиновническото плиткоумие, за които ни трябва отново спасителна нишка на Ариадна или крила като тези, които прави Дедал, архитекта на лабиринта. Трудно ще се досетим по тези следи във фразеологията за Крит от средата на второто хилядолетие преди новата ера, чийто повелител Минос митологията изпраща по-сетне за върховен съдник в царството на Хадес. Асоциациите ни се подхранват по-скоро от модерното превъплъщение на Човекобика, познато от рисунките на Пабло Пикасо. И ако споменът за критската цивилизация и нейните червено-охрени цветове и странни акробатически игри доста е избледнял, то хибридът минотавър с изписани на лицето животинска чудовищност, еротична стръв и уязвимост населява въображаемото на модерността. Оттук тръгват и новите му литературни контрапреображения в Астерион на Х.Л.Борхес или в безсловесен самотник от едноименната “балада” на Ф. Дюренмат. М. Юрсенар пък пита реторично в заглавие на своя пиеса: “Кой си няма свой собствен Минотавър?”          Романът, за който ще стане дума тук, принадлежи на друго време и на българския ни език. Той не идва след изнурителна литературна пропедевтика на митологическите препрочити, а носи само знанието от безстрастната увлекателна и понятна статия на “Старогръцки легенди и митове” (вероятно се касае за солидното томче на проф. Н.А.Кун, с първо издание на руски от 1922 г., преиздавана в превод на български до най-ново време). Прочетен през 1966-та от шестогодишно момиченце, разказът за мита се преплита с историята, която това пораснало момиченце наблюдава години по-късно, във времето на първия софийски мол, време, което ни е така болезнено познато със своята немитологичност, но за това ще стане реч по-насетне. От заглавието на романа пък разбираме, че фасциниращият митологичен образ се е преобразил в множество минотаври, и то “романтични”. Основният митологичен персонаж в книгата обаче е Прокруст, жестокият ханджия, разпъвал замръкналите при него на ложето, което им предлагал. Минотавърът и Прокуст са свързани с името на Тезей, който премахва и двамата (впрочем, и с бога Посейдон, чийто син е Прокруст, а бикът е изпратен на цар Минос от Посейдон). С цикъла за подвизите на атинския принц се добавят и нови митологични разкази и въвеждат останалите персонажи, които притеглят нови и нови: от Тезей към Аридна и Дионис, а оттам към вакхическите оргии и противообраза на Аполон и Орфей и Евридика. Разбира се, не всички деятели ще се появят, някои от епизодите са подминати, други пък са надълго разглеждани, но така е при всяко връщане към мита, който съдържа в себе си цялата митологическа памет и все остава необхванат и неразказан в целосттта си: скромната цел на всеки човешки разказ е единствено да го припомни. Но какви са каноните, по които се пише митологичен разказ днес?          Митът се стоварва върху съзнанието на днешния човек като страховита загадка и провокира както нови и нови образи на непослимото отвъд човешкото, така и обяснения с нови неведомости към психоаналитични дълбини. Както е общо място в литературната критика, митът би снабдил едно модерно повествование с онова, което липсва на реалното живеене, а именно изключителност, възвишеност. Защо той обикновено върви редом със смразяваща трагичност или страх е друг въпрос. Напоследък преразказването на митове се премести от обичайните си полета, а именно от критическите теоретизации или от фентъзито, в посока новата ниша, отворена с проекта “Световните митове” на шотланското издателство Кенънгейт (а името му Canongate бихме могли да преведем именно като “Двери на канона”). С идеята митологичният разказ да се свърже с нашите съвременни измерения на живеене, то е предложило на редица известни автори да си пробват перото в интерпретацията на стари митове (справка за вече публикуваните заглавия, както и за целите на проекта може да се види от съответния сайт в Уикипедия http://en.wikipedia.org/wiki/Canongate_Myth_Series; българският клон на проекта още не е добил достъпен електронен вид за непосветени като мен и ще се задоволя само да посоча известните ми издания: “Сабазий” от Кристин Димитрова (INK, 2007); “Тя е тук” от Елена Алекиева и тук разглежданата книга от Светлана Дичева – и двете издадени от “Колибри”). Първото заглавие на “Кенънгейт”, вече публикувано и на български, е Пелопониадата от Маргарет Атууд (“Одисеята на Пенелопа”, INK, 2006), която разказва за завръщането на Одисей през одисеята на Пенелопа, като променя акцентите в тълкуването на Одисеевия мит с податките от преразказа на Робърт Грейвс от книгата му “Гръцки митове”, издадена през 1955 и вече позната и в превод на български; познат отдавна е и романът му от 1930-те години “Аз, Клавдий”). Композицията на романа на Атууд следва античната драматургия и се състои от монолози на Пенелопа или песни на хора на 12-те й прислужници. Преобразяването на мита става първо, със замяна на третоличното повествование с първолични монолози и второ, митът се преразглежда със следователска педантичност, за да се открие ново свидетелство, валидно за съвременните правни норми, което да даде друг ход на делото, тоест на интерпретацията, и съответно да се изцеди от него ново трагично или злокобно обвинение – защото “Одисеята на Пенелопа” завършва с допитване до строго формалното решение на съда. Макар и освободен от бремето на обречеността, тъй или инак, отново разказът поема по добре познатия път към разбулването на долни и страховити помисли в митологическите деяния.          Тъкмо от романа на Атууд се е запалила по проекта и Светлана Дичева, както разказва в интервю (което може да се види в електронното издание public-republic: http://www.public-republic.com/magazine/2009/09/26493.php). Но тя, за щастие, не избира касандрово-злощастните превъплъщения на митологичното писане. Светлана Дичева тръгва по пътя на приближаването на митологичното с реалното въобразимо живеене, като намира един доста простичък, но невероятно продуктивен и увлекателен подход: не да разкаже мита през манталитета и преценките на съвременността, а да кръстоса баналната човешка история с мита, разказани обаче през един аз, който живее в детските си възхищение от митовете. Освен това умножава говорителите и така за мита говорят на езика на реално живеещите както различни митологични персонажи, така и деятелите от немитологичата случка. Впрочем, думата вземат не само деятелите, но и различни предмети от мита (сакрализирани след това) или понятия, които изиграват нещо от мита в реалното време на общността. Някои от тези говорители едва ли биха били упоменати, например Железния крак на Прокрустовото легло или Принципа, но пък едва ли бихме се усъмнили в наличността на всички тези безсловесни говорители – иначе просто митологичният разказ не би могъл да протече. Колкото до Магазина за месо без месо, където очевидно връзка с античния мит няма, той заема централно място в днешните митологии за близката ни история.          Минотавърът (от античния мит и преинтерпретацията на Пикасо) така плътно е завзел литературното въображаемо, че прякото му упоменаване или алюзия са откриваеми при огромно множество автори (като се тръгне от ренесансовите творби на Бокачо и Чосър), многобройни са и вариациите в интерпретацията му. Българоезичните автори щастливо са се изплъзвали от този литературен стереотип, до изключението на романа на Светлана Дичева. И затова ако мерим неговия принос в темата, но аршинът ще са именно небългароезичните интерпретации. В такава съпоставка романът за романтичните минотаври стои далеч от всякаква амбиция за цялостен разказ (и съответно демонстриране на разпада и невъзможността от голям разказ според случая): единствен предмет на разказването е възможността митът с хероите от асфоделените полета на Хадесовото царство да пресекат живота на смъртните. А когато делничното заговори за трагиката на митологичното, неминуемо ще го прекрои в бурлеска. Иначе светът на мита стои недосегнат, светът на хората също: нито божествата влияят върху света на хората, нито хората се подчиняват или страхуват от божествата. Всеки деятел от тези светове живее по своите воля, желания или ситуация, но те не спират да се коментират взаимно или срещат, дори в един момент си оказват съдействие. Един е само езикът, на който говорят и по който мислят и оценяват живеенето си.          Историята, събираща двата свята, е лаконично зададена в уводните думи и може да се проследи през монолозите (извънбрачна връзка и последвалото изнудване за скриването й). Не тази история обаче е определяща, след като монологичното изграждане прави важни както в драматургията по-скоро изразяването на състояния или споделянето на своите мисли и оценки, които пък имат за цел да разкрият съвсем немитолотичните деятели от едно реално живеене: банкерът, излетял с емоционалното торнадо на любовта извън брака, любимата и изнудвачката, също дъщеря му, която завързва близки отношения с Прокруст на фона на акварелния пейзаж на разместените митолотично и реално време на мола. Деятел е и момиченцето, което прави митологичните фигурки и от чиито възторг от “Старогръцките легенди и митове” идва разказът. В този формат на припомнената митология Светлана Дичева кръстосва много линии, като биографичната изглежда най-изненадваща, тъй като през нея в романа нахлува не само съвремеността, но и историята на близките десетилетия от шестгодишното детство на разказвачката насам. Най-напред чрез стресиращото неразбирателство в езиците: за шестгодишното момиче античните митове са ясни, но биха останали неразбираеми редица от изразите, пък и ситуациите в битието на банкера или комбинациите на изнудвачката. И в обратен ред, неразбираеми ще са днес обясненията, които може да даде един баща тогава с препратка към авторитета на Енгелс, както впрочем остават те и за момиченцото. Голямо е изумлението и на Магазина за месо, в който няма месо, от новите търговски асортименти (не че изборът при наличието на толкова много марки с нискокачествени стоки е станал по-възможен). И за времето тогава, и сега митовете са разбираеми. Променило се е само отношението или по-скоро говоренето за секса, както и сме придобили лекота, когато изпробваме (но дали избираме?) нещо ново (основно както опитваме нови храни, нови ресторанти или нови коли). Все в израз на своята освободеност персонажите излагат наяве всичко интимно и страстно обсъждат своята любов или разбирането с другия. Себе си те поставят не в митологичното абсолютно време, а в периметъра на най-близките си контакти, в които двигатели са техните привързаности и особено любовта. Твърде, твърде човешко до сантименталност се оказва живеенето, твърде уязвими дори митологичните херои. Разпаднал се в множетво лица, безобидният Минотавър убива свободното време в игра на карти с Евридика, която страда за това, че е превърната в жертва. Оттук започва и пренаписването на мита през бурлеската, ако въобще има основание да търсим подобен мотив: сред делничните занимания да се отмахне всяка патетика, а митологичните персонажи най-сетне да заживеят по мерките на човешките си влечения. И ако има разминаване в езиците, то е между двете времена в новата ни история и идва да очертае границата между света на Магазините без месо, когато се разказват вицове за Сталин и паметника на Пушкин, и този на мола, да отграничи мита за социалистическото благоденствие от холивудските героически митове.          Книгата на Светлана Дичева не разгражда, нито срива митове. Не ги и преподрежда, нито търси преднамереното противопоставяне с човешкия свят: тя говори за това, което е естествено състояние и в което споменът за митовете живее редом с немитолотичното желание за щастие, което се изразява в тъгата на Евридика по онези сополиви дечурлига, които би родила, вместо смъртта й да бъде увиковечена в прозренията на Орфей. Само в такъв смисъл на отказ от трагиката митът отново би запазил статута си на абсолютен модел, по който да мислим света и да формулираме изборите пред човека. Митът е така да се каже опитомен и погълнат в живеенето, а и в естествения говор на персонажите, впрочем еднакъв без силни стилистични разлики при всички монолози, независимо от мъжко-женската, митично-човешката или одушевено-неодушевената природа на говорителите. Така всъщност повествованието следва друг модел – този на езика днес, неизбежно съпроводен с днешния панмитологизиращ манталитет.          Езикът е основният деятел и безспорно блестящо постижение на авторката. Фразата е подредена според устната реч, която акцентира именно емоционално най-важното и която не търпи сложни кръгови конструкции. Такъв динамичен стил може да се свърже с журналистическата практика на Светлана Дичева, но той е белег и на редица нови творби, без да са монологично изградени. Такава фраза помага за “бързото четене”, но тя прави и повествованието по-прозрачно. Като следствие то ни най-малко не обеднява откъм подтексти. Напротив, многобройните асоциации сега се явяват видими и правят самото четене много по-интензивно, за сметка на бавното напредване през пренаселени със скрити цитати и подсказки статични пасажи. Както при този откъс от монолог на Прокруст, от който е “откраднато” заглавието по-горе: “Да ви призная, обичам легендите и митовете. Все едно виждам Тезей, облечен с балетна пачка! Тезей в килограм тюл и дантела – красота! Ето, така се чувствам, когато ми разказват легенди и митове. Така се почувствах и когато разбрах как “атинският герой” е изоставил изгората си на остров Наксос след удушаването на Минотавъра, превърнал я е в един ми ти Робинзон Крузо без Петкан и е запрашил по живо по здраво към нови подвизи! (с. 39). Читателят може само да се възхити от разнообразието на синтактични конструкции, чисто книжни редом до разговорни, и от стилистичната гъвкавост и неочаквани съчетания (Робизон Крузо на Наксос! – версия на Ариадна според след-просвещенския стереотип), да се отпусне изцяло в лекотата на фразата, която поглъща в забързания си ход най-разнокалибрени понятия и състояния.          В този монолог Прокруст гневно мърмори срещу “тъпанарите сантименталисти”. В гласа му долавям едновременно заяждане, недоволство и сразяване на противника с някакво знаене на нещата, което придружава нервното доста скоростно софийско говорене, което се е лее безпрепятствено с какви ли не препратки, но все взряно в нещо съвсем дребно от последното ни спречкване, сякаш изпънато между “не ме чуват” и “не виждат очевидното, което аз знам”. В крайна сметка, четенето на тази книга е удоволствие и заради чувството за дистацираност, която дава на четящия, от езика на персонажите и възможността да наблюдава отстрани живеенето и скритите мотиви. А самият Прокруст се отказва от припряността си в момента, когато един филм му вдъхва желание да свърши подвиг за спасяването на земята. В света на софийския мол и той най-сетне се влюбва и се нарежда в кохортата на сантименталистите, чиято всеотдайност прави света ни малко от малко хубав и със сигурност много по-интересен от този на митологията, поне за влюбените.          А манталитетът, който се провижда през припрените монолози, е този на знанието за митологията, но и за историческата изменчивост. Той се държи на дистанция с иронията си към “световната митологична съкровищница”, както и с неизтощимата си заядливост към околните. В запазения си периметър той обаче отхранва свои си сантиментални надежди, които привидността на работохолизма или пресметливият цинизъм едва ли могат да прикрият. Тъкмо тази крехкост на човешките стремления в този свят на хората, в който митовете и боговете никого не тревожат, лежи под повествованието и тя сразява. Сантименталното увлечение изглежда е призвано да спаси от лабиринта на нервното говорене и на припряното живеене с разлистили се банкноти по дърветата. Но то няма как да оцелее сред ловкостта на дебнещите изнудвачи, които ще превърнат в сделка и най-интимните моменти. Утопия ли е сантименталното щастие или винаги пропусната възможност? Или то идва също от въображението на шестгодишното момиченце, което чете старите митове? Противосилите на човешкото живеене между емоционалност и социални условности завихрят торнадото на тази блестящо написана книга, в която митологията се настанява насред живеенето ни. Но дали само това не е залогът това живеене да стане малко от малко интересно и смислено не само за влюбените? Толкова по-зле за живеенето, пък дали не и за митологията в литературните й преразкази днес. Или може би просто за претециозните ми очаквания за него. Впрочем, според скептичката Маргьорит Юрсенар Минотавърът май е измислен за да направи загадъчен и страховит, и в крайна сметка интересен лабиринта – метафората на собственото ни живеене.         ---        Светлана Дичева. Лабиринт за романтични минотаври. Изд. „Колибри”. София, 2009