"Но не е ли срамно да се иска връщането на заем с ораторски периоди? Или да се възбуждат силни чувства, когато се говори за капчук?..."
Квинтилиан, "Обучението на оратора", VІІ книга, трета глава
"... ама нашето по-великодушно излезе..."
Иван Вазов, "Под игото", ч. І, гл. ХІХ

         Интерпретацията на Вазовата повест кръжи около две теми: съграждането на образ на чичовското - едновременен и противоположен на "хъшовското". И от друга страна - люшканията на литературния изказ, отношението човек-слово-свят (Галин Тиханов). Според Светослав Тодоров същински герой на повестта е словото. И в действителност, от критическите наблюдения можем да извлечем един собствен "сюжет" на повсеместния словесен "хаос" (В. Генкова): Снежана Зарева открива в повестта "ясна опозиция" на художественото с нехудожественото; Симеон Янев съзира през пародийната система на творбата "начало на нова художествена условност".
         Изцяло извън идиосинкразиите на литературното, Светослав Тодоров, изпробвайки "средствата на индуктивната логика", тълкува повестта през говоренето - смисълът на това говорене "се съдържа в самото му провеждане, в изричането на думите". То определя антропологическото измерение: "Говоренето е начинът, по който чичото успява да реализира себе си като герой". Няма сюжет - има "измисляне" от "чичовците" на "произволен проблем", в чието преодоляване те се впускат - и то словесно. Същинското действие е говоренето, и то непреходното затворено в себе си говорене.
         Как се снаждат живеене и "езикова анархия" (Симеон Янев), как се "онасловява" опитът на Вазовите човеци? И оттук - какви "политики на човешкото" (Валери Стефанов) се кръстосват с политиките на текста? Тези въпроси налагат една чисто риторична схема на разчитане на повестта - със съответна цел и кауза, която се отстоява, в пресечната точка между действие и словесно въплъщение на действието.
         Жители на една империя, словесно, с разказите и дебатите си, чичовците кръстосват и другите световни империи и държави: Русия (единствената за Мичо Бейзадето); Американските щати ("...бъди американец, благородно", наставляла Хаджи Смион), но със съзнанието, че "от язик до язик разлика има". Техните представи си присвояват "другия" и същевременно отчитат отделеността на "другия", току опровергавайки еснафската невъзможност да се възприеме другото (въпреки добре известното твърдение на Ролан Барт, че дребният буржоа не може да си представи другия (Барт 1991: 86). Потопени в съня на своята родна империя, неизменна от векове, чичовците жадно се вслушват във вещанията за бъдещето; копнеят за сензационни събития, които ще преобразят живота им. Тяхно притежание е безкрайно географско пространство, движат се свободно и в културното, и в литературното пространство сред предсказания и случайно и откъслечно доловени вестникарски новини и чужди разкази. Но към "безбрежното пространство" чичовците се отнасят не пряко, а "само чрез посредството на словото": "Действителността възкръсва за [тях] в своята вторична ословесеност" (Тиханов 1994). "Произвеждането на текстовете" е "път за учленяване на света, за неговото опознаване". Ако разгледаме словото в първичния му смисъл, преди обозначаването и произвеждането на смисли или на познание, то е действие - то е заявяване на автентично човешкото присъствие сред света и сред другите. Словото никога не е лишено от интенция и от цел - то е активност. Така интерпретацията може да преобърне отношението от онасловяване (и субекта от "поглъщан") в активното "изговаряне" и "поглъщане" на света (и на субекта - в "изговарящ" и "поглъщащ"), а това ще рече да потърси агресивните попълзновения на деятеля слово и риторичното изобретение на "словесната вторичност".
         Риторичното рамкиране на прочита се пресича и с ясните указания на текста за риторичната обученост на персонажите. А какво е представлявал "урокът по риторика", научаваме от анекдота за Хаджи Енчу, "вечният епитроп". Героите са охотни за речи: от висотата на "един голям камък, който наричаха "Волът". Публиката предлага теми: за греха на Адама и Ева; за победений Никифор; за малкия пост, дето иде; за свободата. В крайна сметка, "с една театрална поза", "тържествено-високопарно, в тона на оная епоха", се държи реч за свободата, също изпъстрена с подходящи чуждоезикови цитати. Върху принципите на риторското красноречие е изградена защитната реч на "Фарлам" пред кьошка; от византийската дипломатичност черпи своето хитроумие и Хаджи Смион; чисто сензационно и риторически Мичо Бейзадето подготвя изумлението на приятелите си от огромна Русия върху картата в училище.

I - риторическото образование и риториката на комизма

         Средствата, използвани при описанието на персонажа, изпълняват изискванията на риторичните "периоди" (навярно такива, каквито ги преподават в школото). Те разкриват една необятна асоциативност, почерпана от митологическия и библейския, както и от географския фонд на класическото знание. Родният възрожденски персонаж застава пред нас с величието на първообраза чрез сравнения като: "...горната част на главата му и днес има подобие на някоя Сахара" (за Варлаам); "Ораторът все стоеше прав на камъка, вкаменен и недвижим като древната Галатея..."; "г-н Фратю като един африкански ураган...". Персонажите са уподобени с иконописни образи: Варлаам, "смирен, целомъдрен, женен и гайтанджия" - на св. Иван Коприваря; Селямсъза: "... почти Голиат, но вместо древния костюм на филистимеца носеше огромна рунтава шапка, дълъг шаячен кожух, червен осемнайсетлактен пояс, черни потури с късо дъно, с вечно разкопчани крачоли..."; Мирончо: "... беше на 44 години, хубавелек, песнопоец, ерген и страшно обичаше тъпаните и въсточния въпрос". (Ала за да не сметнем тези описания за книжни и школски, те са придружени от разговорни възклицания, които винаги призовават на помощ някой от светите застъпници: "А кавга беше, свети архидяконе Стефане!"; Или "боже господи, какъв крилат"; "Свети Хараламби! Какъв Селямсъз"; "Свети пръв Трифоне Зарезане, какво съвпадение!" - Селямсъза смърка емфие така, "както направи френският пълководец на Аустерлиц").
         Това изумитело натрупване на пародиращи и снизяващи детайли в описанието, явно без стойност в изграждането на фикционалната достоверност, може да се интерпретира като риторическа фигура, то е зевгма, т. е. съполагане на думи, изрази, които притежават разнороден екстенсионал: срв. освен горните примери, Иванчо Йотата: "... с четиняста коса и мустаки, с исполински нос и с голямо честолюбие"; кафеджията: "по природа голям гонител на йотата и на мухите".
         Снежана Зарева посочва: "впечатлението за свободно навързване на образи, за тяхното автономно и равноправно съжителство естествено се усилва от самата структура на творбата, от необичайната й композиция" - от съчинителната (паратактична) постройка на "Галерията от типове и нрави български в турско време" (Зарева 1993: 26). А Симеон Янев обособява "фразеологичната ирония", "винаги изненадващото и бляскаво съчетание на несъчетаемото" - след което цитира "една-единствена провлачена фраза" за близките събития след пускането на черква в І. глава на повестта (Янев 1989: 96).
         (Поне) в самопредставите на чичовците риториката на речта и смешението-равнопоставяне на "Соломония" с всекидневно (ако перифразираме израза на Валери Стефанов) неусетно се е оказала риторика на поведението. Като че ли изобразяваният свят е поставил своя печат, моделирал е повествователния стил и същевременно така е измоделирал (словесното) изображение на самия себе си. Чичовският свят е разказан през риториката на своите деятели

ІI - обсебване или разливане на категориите

         Може да се поспори къде е изворът на словесните компетенции на чичовското: паралелно със сказовите похвати на повествуване в очи се хвърля свръхцитатността на изказванията на деятелите, и то възпроизведени са образци на улегнали възпитателни просветителски четива. Както отбелязва Цв. Ракьовски, сред текстовете, които чичовците четат - "между стихотворенията на Хомяков и "Приключенията на Телемаха", между "Горски пътник" и "Многострадалната Геновева" - "не може да се въведе никакъв идеологически ред" (Ракьовски 2001: 22). Чрез съвременното си (възрожденско) преводно четиво нашите герои волю-неволю са приобщени с образците на европейската litterature edifiante. Чичовците четат (и цитират) "Телемаха" в оригинал ("Сalypso ne pouvait se consoler du depart d'Ulysse" и пр.). А чрез популярните поучителни примери подмолно възпроизвеждат стародавните образци. Така чичовците с лекота нагаждат и сравняват собствените си житейски похождения с класическото. И ако в живота на имперските люде няма подвизи, нито сензации, само журналистически новини (примерно за четите), единствената утеха като че ли е възможността ситуациите, които им предлага собственият бит, да бъдат изобразени досъщ клишето, познато от сензационния сюжет: "Ние сме сега като Геновева и детето й в пещерата, знайш?...", доволен е все пак Хаджи Смион, сврян в пещерата.
         Като че ли вместо описателност и картинност на бита пред нас се разгръща описание на представите и желанията на този бит да се уподоби на някакъв величав образец. Светослав Тодоров, който отстранява всякакво сюжетно действие вън от говоренето, твърди: "Подменяйки заместимото на думите, чичовците изграждат свой имагинерен свят". Но този имагенерен свят е изграден от готови литературните образи, завладели имперското безвремие на жителите на селцето.
         И обратно - "учените" образци стават изговорими през конкретното живеене на чичовците. Ако разглобим съставките на Валери-Стефановата "Соломония на всекидневието" и обособим "Соломония" от всекидневно, то механизмът за заличаването на разликата помежду им е риторически чрез съполагането им като exempla и сравнения. Възрожденските жители на паланката могат да интерпретират всевъзможни категории - да намерят риторичната им фигура или обратно, да съзрат в простите предмети риториката на висшите ценности. Напр.: Мирончовата качулка е знак за свободата; категорията свобода е равнозначна на неоженването ти. Категорията (свобода) се реализира в конкретен неоспорим факт. Неоженването е свобода. И ergo свободата е неоженване, а в крайна сметка като си помисли човек, това е нещо напълно постижимо. Така чичовците намират вярната посока и из дебрите на практический разум, решавайки еднозначно що е чест предвид отговора на въпроса кое е по-голямо докачение: котката или гръбнакът. "Епикурейското безгрижие на езика" (В. Стефанов) е решило философските дилеми с просто допитване до ординерния език.
         Въобще философските попълзновения на чичовците изненадват с простота и универсалната си обяснителна сила. Например "философско-епикурейското мировъзрение на Миронча" ("документно" осигурено с руския паспорт, В. Стефанов). Или тоталният релативизъм и субективизъм (а защо не и прагматизъм), огласен от Копринарката: "Може да е живо, може да е мъртво, всичкото е умишление". А и самата лексика на възрожденското време дава възможност за предварително изиграване на неразличимостта чрез полисемията на думите: картите се наричат "книги", а в бакалския тефтер се записват литературни трудове, тоест категориите и ценностите са овеществими в детайли от заобикалящия бит. Тази всеназовваваща компетентност на Вазовите герои поглъща всичко, до което съзнанието им опре, дори да не са изрядни в синтаксиса или да са старомодни в лексиката.
         А какъв прочит да изберем: дали това изоморфизиране и аналогизиране на категория и конкретен факт травестира високото или пък пародира изкуствеността на категориалното мислене, натрапено на житейските факти? Без да пропускаме комизма в разминаването между представата за историческа значимост и битов хоризонт (Цанева, 1983, Стефанов 1997, 250), ще посочим, че други откриват етиологията на комизма в "несъответствието между онова, което сме очаквали, и което всъщност намираме" (Николов, 1937); в "дистанцията между онова, за което се мислят хората, и това, което са" (Василев 1992, 264-5). Можем да обобщим несъответствието като структурен принцип на повествованието, изградено от "нехомогенните" тематични струпвания (Генкова 1991, 44), чийто онтологичен първопринцип обаче е "приравняването на ценностно несъотносими за реалния свят проблеми" (Югова 1991, 55). Едва ли има кой знае какво значение за читателя, доколкото тук той се наслаждава на пародията. Може би защото интенцията на текста е такава: "Характеритиката на възрожденските процеси е направена със средствата на сатирата, без патос, през един разбиращ и реалистичен поглед" (Генкова 1991, 44). Но отделяйки се от читателската реакция, търсейки в единството на абстрактно-понятийно и битово една характерна особеност на мисленето на този стародавен свят, обучен риторически, може да се избере синтагматичната перспектива и тогава класификациите се преобръщат: вместо йерархични и оценяващи, те са толерантно-разтегливи, най-малкото описващи, ако не и разбиращи. И доколкото едното и другото живеят едновременно, категорията редом с конкретния факт в словесното изразяване, то бихме могли да допуснем, че така са разположени те и в жизненото пространство на чичовците. До едно разливане на чичовския свят и обсебването на света на високите категории на античното знание и елинската митология, на библейската философия от индивидуалното историческо (възрожденско и нашенско в случая) съзнание. Съжителството е обозначено като игра (Генкова 1991, Югова 1991), ала едва ли лудическото е съизмеримо с априрорността на света, в който се живее, "в безкрайната добавъчност на (...) и прочия (...)" (Стефанов 1997, 248).
         Така генезисът на хумора е обясним от несъотносимостта на ценностите, но постъпателното разливане на случките пък опровергава предварителната стратификация на високо и ниско - те са обсебени от единното живеене-изговаряне на чичовците. Само в тази еднопоставеност и едновременност ще бъде повече от закономерно спорът между привържениците и отрицателите на йотата да завърши с постулирането на два еднакво важни извода:
         "Долу Волтер! Долу гръцкият патрик!"
         "Да живее Волтер! Долу Йотата!"
         Така съвсем на място (в противоположност на казаното от Милена Цанева: "не съвсем на място") бива употребено името на Волтер. А разпрата се разрешава ни повече, ни по-малко есхатологически:
         "Долу, антихрист!"
         Категориите са равнопоставени в синтагматиката на чичовския свят, пребиваващ сред ожесточени ортографически спорове, и същевременно чрез популярното образование - в света на Волтер, на европейското и на общокултурните клишета. Или чичовският свят обсебва неустоимо категориите, езиците на и за света, както и езика на и в литературата. Така става възможно въплътяването на (ироничната) интенция на самия текст като империалистическо-агресивна, "основана върху представите за ... действителна агресия - и агресията в нейната словесна форма" (Генкова 1991, 46). Нещо, което текстът съумява да постигне, разбира се, в рамките на изобразявания от него свят, като измества и подменя всички други представи, налични в историческото, литературното или битовото време, със свои. В крайна сметка чичовският "свят на езиците и гласовете" (В.Стефанов) съумява да потисне всякаква друга претендираща за достоверност представа за своето време. А като литературен факт повестта "Чичовци" навярно измества и дори отменя "патетичната" представа за възрожденското време, също и "патетичната" представа за Вазовото писане, и пр.
         А в плана на човешкото чичовското очакване за антихристовия финал главоломно срутва построенията за неисторичността на живеенето - напротив, то е устремено към една космическа история на Божия промисъл. И тъкмо апокалиптичното се влага в жалките, спрямо съвременната история жестове на чичовците.
         Очакването на страшно събитие, което ще преобърне света, определя и чичовската космогония. Ала неописуемата апокалиптична картина все пак не става реалност, не надхвърля образа, изплувал в мирното бъбрене "лятна вечер по месечина" между Варлаам и Коно Крилатия:
         А Коно Крилатия като се позамисли и пак запита:
         - Ами ако падне въз нас... тъй както стоим... а! страшно!
         Тогава Варлаам отговаряше:
         - Не пада.
         Очаквайки сбъдването на пророчеството (както доверява Мичо Бейзадето: "Та ще ти кажа, Мирончо, че политиката днес, както отива, ще изкара вярно пророчеството..."), чичовците пребивават в едно усещане за разрухата и упадъка на своето време, сякаш носталгично загледани в онова библейско и риторично никога небило време. Стратегията на сравнение-"съвпадение" всъщност се бори отчаяно със снизяващата представа за самия себе си в реалното фактическо пространство и дава израз на лелеяната идентификация с идеал, отпратен не в светлото (да речем, революционно) бъдеще, а в миналото. "Назад, назад вървим, не ни бива за бъзов гребен", патетично споделя Иванчо Йотата и подема Платоновата тема за упадъка. Подкрепя го носталгично-мъдрият Хаджи Смион: "Политиката, чорт го зел, днес каква политика има? Аз едно време в Молдовата...". В упадък е образованието, донажда Хаджи Атанасия, "като отваряше вратата" (на кафенето): "Няма старото учение, няма". Миналото е време на любов и чистота, за което тъгува Селямсъза: "... виж едно време как човеците а имали любов помежду си...".
         А настоящето живеене на чичовците се люшка между "согласието" и войнствените призиви, кавгите... Днес царува "магарията" - натрапливият персонаж или епитет, прикачван към все и вся от днешния живот. Нея провиждаме и оня анонимен "голям куп любопитни, които... с наслаждение слушаха клетвите, що си пращаха двете съседки...".
         Управляващ център, въпреки разнородното знание, е конкретното човешко поведение и агресивната честолюбива позиция - дали поддържаш или отхвърляш йотата (или: кое е "по-велико докачение" - котката или гръбнака). От друга страна, целият конкретен видим свят е изгрден по принципа на риторическата зевгма. Следователно вместо йерархичност на света тъкмо индивидуалната позиция подлежи на строг йерархичен ред.

III - рисковете на честолюбието

         Между свадите и "согласието" се люшкат и епизодите в повестта. Май сюжетен двигател са разприте, след като повестта разказва как "...най-ужасната кавга на света се почнала между злобстващите съседи", кавга, изобилно поръсена с прокобите на двете съседки. Като се почне от обсъждането на "согласието" в Джаковото кафене, в първата глава на повестта, чичовци търсят път за помирение. Като че ли сюжетът набира скорост с противопоставянето между "согласие трябва" и "Право, човек за едната чест живей!", противопоставяне, което стига до кардиналното решение "Смерт!".
         Но съвсем ясно са изречени и рисковете на такова живеене: "То се знае, когато няма согласие, всичко пропада". Въплъщение на твърде двусмислените усилия за "согласие" са двамата посредници, макар и непримиримо противоположни - Иванчо Йотата е определен като "свадлив човек", а "нямаше нищо по-добродушно от физиономията на Хаджи Смиона".
         Непреклонната лична позиция и болезненото чувство за чест се оказват капан за чичовския свят. Като че единствено те не могат да се изрекат паратаксисно. Именно те пораждат невъобразими конфликти. Така до заблуждение може да стигне и такъв предупредителен човек като Хаджи Смион: честолюбието в края на краищата е виновник за единствената му препирня - с Лилка Алтъпармака, относно смъртта на Максимилиана в Мексико.
         Същите така предопределени за недеятелни и несюжетни чичовци, унесени в имперското безвремие и нищо-неслучване, попадат в главоломни "словесни" приключения, неистово се стремят към спорове. Самоцелното говорене всъщност излиза от затворената си самодостатъчност - то е нужно за социално утвърждаване и надделяване на друго говорене - на друга субективност. За доказване на "уникалността на всеки един от тях" (Генкова 1990: 48-49). И ако според художествената конструкция на повестта според Галин Тиханов "В начале бе словото" (1994: 35), то в антропологически план, от гледната точка на деятелите на словото, "в начале" е честта. Синтактичната разлятост на онасловяването е вертикализирана от самосъзнанието на аз-а и от честолюбието; риторическият имагинерен свят е направляван от съвсем субективни мотиви - честта (или както съветва Хаджи Смион: "Имаш право, недей приима, човек бъди, дръж са!").
         Ни в клин, ни в ръкав богобоязливите чичовци демонстрират изумително себеотрицание: Хаджи Смион, пред въображаемата алтернатива на бесилото (защото "оня" носи феса му), прогласява: "Аз бягам... В Балкана, по върховете, при хъшовете, при Тотя войвода и Хаджи Димитра и ще се бия". Но "при всичката сериозност на положението другарите се изкискаха при тая внезапна войнственост у Хаджи Смиона", т. е. признанието за агресивна интенция е оценено от публиката като фанфаронство и изличено от света, макар сюжетно този имагинерен свят да се крепи върху конфликтността. Мирончовият план за противодействие е още по-конкретен: "Да се затворим в манастира и да се браним... кулите имат мазгали, а у дяда игумена има джепане за цяла войска...". Всички са "изумени", "гледат с ужас" Миронча.
         Удивително е това влечение на чичовците и към книжните образи на героиката; към невероятното и невъзможното сензационно като в жълтата преса . Плашеща е неочакваната кръвожадност и жестокост. Сякаш изневиделица се е пробудило хунското войнствено начало в дълбините на психологията на народа (по въпроса за "хунското произхождение на българите" вж. Т. Панов, "Психология на българския народ", 1914. Дори "Дядо поп Ставри погледна зверовито...". Случи ли се нещо, например заптие вика даскала, значи следва някакъв сюжет: "- Вързаха ли го? - попита Хаджи Смион". А ако останеш сам в пещера и дочуеш мучене, значи предстои трагичната развръзка: "- Идат! - подшушна Хаджи Смион. - ... - Звяр! - извика Хаджи Смион и се затули зад гърба на Иванча". Няма защо да се търси някакво приемливо и полезно обяснение, на човек му идва наум невероятното страшно.
         Ала в крайна сметка смелостта на Иванчо Йотата прави самия Иванчо на страшен: "Иванчо все ревеше, очите чу се бяха изпулили до страхотия и образът му не приличаше вече на человечешки..."; "оня страшен кралимарковски глас". Очакваната апокалиптичност е станала същностна. Повествователността сякаш заговаря на оня прадревен език, в който действието се е изразявало с резултата от действието и категорията преходност може би е била неведома.
         Да се върнем към словесната война за смъртта на Максимилиана. Спорещите страни привеждат два потресающи сценария: "заклан от джелатин" или "обесили на една черница". На тезата (на Хаджи Смион) и на антитезата (на Алтъпармака) синтез или снемане и на двете в едно трето дава един наглед - новоизлязла картина, донесена от лавката на Йотата.
         Тезите на страните в спора са изцяло въобразени по представите за кръвожадност и страховитост. Представите са моделирали факта, неопровержимо запечатан върху "картина". Всъщност фактът е превърнат в новина, в сензация. Прението е подменило търсенето на истината с привеждане на аргументи от собствения имагинерен книжен свят, а риторическата ситуация е досъщ ситуацията на четенето на жълтата преса. Важна е не новината за смъртта на Максимилиана, а подробностите от картинното представяне на новината.
         И в този момент рухва представата за риторичната монолитност на обществото. То всъщност се оказва неспособно да назове истината и откровено я представя чрез един вестникарски образ, с което посочва своята "културност" и "цивилизованост", сиреч своята вторичност. Няма словесно доказателство и истина на думите - има факти, но не те са важните, а навярно това, че правят деятелите "имитация на нещо" (Генкова 1991, 46). И тъй, през смях Вазовите чичовци признават непосилната назовимост на истината.

Библиография:

Барт 1990: Ролан БАРТ. "Съвременният мит". В: Въображението на знака. "Народна култура", София (43-93).
Василев 1992: Владимир ВАСИЛЕВ. "Чичовци" и битовата портретност у Вазова". В: Студии, статии, полемики. София.
Генкова 1991: Нели ГЕНКОВА. "Говорещите чичовци". Език и литература, бр. 1 (41-48).
Зарева 1993: Снежана ЗАРЕВА. "Чичовското и нечичовското в повестта на Вазов". В: Ред и суматоха в литературната творба. "Глаукс", Шумен (21-34).
Николов 1937: Малчо НИКОЛОВ. "Вазовите "Чичовци". Златорог, бр. 4 (168-172).
Ракьовски 2001: Цветан РАКЬОВСКИ. Отвъд каноните. Носталигиите на Високата българска литература. "Абагар", София. Протохристова
Стефанов 1997: Валери СТЕФАНОВ. "Чичовци" - лингвисти". В: Анархистът - законодател. Състав. Р. Коларов и др. УИ, София (243-252).
Тиханов 1994: Галин ТИХАНОВ. "Човекът и светът в "Чичовци". В: Тълкувания. УИ, Съюз на филолозите българисти (24-50).
Тодоров, Светослав. Метафизичната другост на стремежа. LiterNet (1996-1999)
Цанева 1983: Милена ЦАНЕВА. Иван Вазов. НП, София.
Югова 1991: Десислава ЮГОВА. "Уникалността на Вазовите чичовци", Език и литература, бр. 1 (49-55).
Янев 1989: ЯНЕВ, Симеон. В: Пародийното в литературата (с. 90-115).

---

^* Текстът е четен на Паисиеви четения, Пловдив, XI. 2004 г.