те идват следобед, а той е дете. В един сън, в който лети, улиците така се забързват, цветовете се забързват, гласовете, които изпълват празния училищен двор, забързва се червеното, роклята на майка му с големи жълти петна, забързва се гласът й, всъщност, провлачва се, от следобедната меланхолия, мирише на желязо, по-осезаемо, удря го, остават му синини, не само по колената, а по бузите, по слабините му, той е слаб, в един детски сън, лети, следобед е, часовникът се движи наобратно, прехапва езика си, боли го, търкаля някакво колело в прахта, тича след него, гласовете се забързват отново, палтото му е разкопчано, едната му обувка пада, докато бяга, цветовете се забързват, всъщност, в меланхолията стават по-бавни,  дълго търси с поглед един прозорец, белите завеси оттам се веят като платна, там няма никой, дори сянката на майка му я няма, би трябвало да мине по обед, с дългия си глас, който го вика, той лети в съня си, като дете, тогава пространствата са по-големи, запълват се със страхове му, отново е прехапал езика си, затова мълчи в ъгъла, стои с часове в него, гласовете са забързани, подвикват му, замерят го, той само гледа как часовете се движат наобратно, страхува се, а червеното на майка му се появява отново, той не го търси, просто се появява като петно пред очите му, родилно петно, малко затъмнение, пространствата забързват се къщите, изпусната обувка, гласовете, които го догонват, имената след тях, прехапаният му език, прахта, която влиза под тялото му:

ето тази меланхолия.