Дилетантът знаеше, че го преследват невидими сили, ала това не го наскърбяваше. Той беше свикнал тъй дълго да търпи несполуки, че най-сетне животът му бе добил особена смисъл на разочарование, подобно бронзово изваяние, смирено от нежното благородство на патината. Така Дилетантът бе получил от бурите на младостта си една бледна и сънна тъга, която тихо сплиташе мислите му в равния блясък на безразличието. Ала душата му разтапяше отвътре бавно тежкия метал и понякога от нажежените звучащи капки се отливаше отведнъж един нов и пламнал свят, обкръжен с фосфорични миражи и големи къдрави звезди: тогава Дилетантът се рушеше и разрушаваше. Смисълът на неговото съществувание бяха катастрофите: само тъй неговото „аз“ се твореше напрегнато и жадно сред развалините. Обаче още през първите форми на възкресяването се вплиташе многоликият трепет на Несъответствието: чудото ставаше безсмислена гротеска. Тъй Дилетантът загиваше в несъответствия. И това беше неговата съдба.
          Наистина животът на Дилетанта имаше безсмислените и гротескни форми на зрелище от евтин театър. Къщата, в която той живееше, беше сякаш тъмен склад с реквизити за болни кукли - някакво пространство, затрупано в тъмни коридори; прозорци, срещу които бързо се изправят стени; слънце, което изгрява отведнъж сред покривите. И неговата стая прилича на малък тъмен сандък, от който изскача човече: но защо то стои вътре тъй дълго затворено?
          Дилетантът стоеше дълго затворен в стаята си. Той рядко излизаше на улицата, сигурен, че там тялото му ще изгуби всичките си пружини. Минувачите ще го блъскат, електрическите стълбове ще го търсят, за да му свалят шапката, трамваите ще го простират на земята. Но той е смел пред земния ужас от себе си и тълпата: той излизаше отведнъж на улицата и бързо принасяше жертви.
          Отначало го изглеждаха със съжаление, а после го настъпваха предателски по краката. Сипваха с усмивка пясък върху шапката му. Изгасяха мечтателно цигарата си върху новата му дреха. Въртяха го - наляво, надясно, връщаха го назад. Пращаха го по средата на улицата тъкмо когато там минаваше автомобил, за да го спасят след това вежливо, поваляйки го с лакът върху края на тротоара. Отваряха му вратата на някой магазин и той влизаше там, без да знае защо: но тогава внезапно се увиваха в копчетата на дрехата му върви, които събарят предметите; той чувствуваше смътно ухото си, прободено от карфици, между жълти перуки и зли очи - и когато, сразен и милостив, той бързаше да излезе, ръкавът му се закачаше подло върху дръжката на вратата.
          Тогава Дилетантът получаваше нови пружини и със стиснати зъби бързаше да живее своя живот на кукла. Той даваше своето тържествено представление под безжизнените очи на тълпата и с напрегнато внимание следеше да не изпусне някоя подробност. Той се въртеше програмно заедно с колелото на файтона, допираше бузата си до светкавици от конски ноздри, хващаше нерешително мокрия стълб, за да се сплете конвулсивно в мъчителна в мъчителна прегръдка с някой минувач. Неговите подвизи привличаха най-сетне вниманието на тлъстите хора по края на тротоара: те го издагаха бавно от земята и доверчиво го поставяха с двата крака всред някоя локва. Тогава Дилетантът търсеше трогнат шапката си.
          Изобщо шапката му съществуваше само за да я търси, понеже ръкавиците и носната му кърпа от завист се губеха сами. Ала Дилетантът най-сетне губеше себе си. Тогава той крачеше широко през някой площад, пълен с тиня, без да може да спре инерцията на даденото му движение, и биваше съвсем смирен от благодарност, когато най-сетне някоя стена го прибираше в ъглите си, от които се сипе мазилка. Но той не можеше дълго да се спира, защото трябваше да бърза и при все това да изпусне трамвая: веднага след това почваше дъжд - и вятърът залепваше връз лицето му мокри афиши. Тъй Дилетантът забелязваше вече съвсем очевидно, че е забравил горната си дреха и че обущата му текат. Но една последна и ослепителна мисъл спасяваше положението: изпуснатият трамвай все пак не ходи там, където той е мислил да отива.
          В последните номера на своята програма Дилетантът получаваше скука. Той играеше своя живот из улицата твърде небрежно, почти без талант. И вървеше тихо по мокрия тротоар, заглеждайки се във витрините. Той мечтаеше и с това почти забравяше ролята си. Но витрините подскачаха тъкмо тогава и внезапно изсипваха в краката му всичките си златни букви. Те вземаха в кристалната си ирония отражението му и даваха на панталоните му страшния силует на развени знамена, а обущата му извиваха в спирали. И когато, настръхнал всред надписи и реклами за мазоли, той търсеше смътно лицето си през синия сън на стъклото, виждаше отведнъж вместо очите си две жълти парчета сапун. Красив ли е той, красив ли е? Защо животът го преследва и обезобразява?

          А животът дишаше покрай него през каналите, извиваше в тъмни спазми мъката на търбуха си, изтягаше върху улицата люспите си на голямо уморено животно. Животът на големия град - кръг, нападнат от ъгли; голям интеграл от Смисъл, диференциран в изхабени гатанки. Това голямо туловище, търсещо своите собствени форми през формулата на своята Еднаквост: да бъде винаги същото. Дилетантът не разбираше възвратността на тази сляпа инерция, която спира всичките си ценности, за да мине през тях в движение; знака на спиралата, която вместо център има друга спирала; протяжността на идеята през временното. Ала той носеше в душата си някакво начало от време, което го изправяше отведнъж бледен пред вечността и той виждаше някъде в безкрая смътното зараждане на своето "аз". той познаваше тогава нови неща, унизен и страстно чензещ, а през бедните му сетива влизаха забъркани и остри отражения на Непосредното.
          Той вървеше тогава вечерно време през хилядите светлини на улицата. Под големите дъгови лампи гърбовете на трамваите получаваха внезапно тъмножълти квадрати, отгоре горяха рубини. Фаровете на автомобилите пръскаха пресипнала светлина, сякаш тръби, и в нея угасваха искри от пясък, разсипани от клоните на дърветата, които бързо се разгръщаха във ветрила. По тротоара грееха в син мрак тъмночервени отражения, оранжеви петна върху кълба от шапки, емайлови лъчи в очите, които се извиват бързо, прозрачно златисти уста, изрязани тънко върху лицето сякаш от острие, ръце, ръце с тичащи пръсти, които се начупват внезапно в десетки стави, краят на мустаци, остри като ножове, и дълги сребърни линии върху профила на дама, която се е спряла срещу синята прозрачност на витрината. Дилетантът гледаше опиянен чистата линия на греещите фасади, прерязваща остро тъмносините тъми на далечината, сплетените силуети на хора и кола в средата на улицата, обгърнати в червенокафена мъгла и разлюлени между колела, уголемяващи се квадрати и накъдрени жици светрина; той сам чувствуваше коленете си ъглести и лицето си овално, разгърнат в движение и вълнуван от шемет. Тогава той преживяваше многообразието на тълпата като остро съчетание от лъчи, безформия и кръговрат: в душата му една сляпа радост се люлееше в безсмислица, въпроси и напрежение и краищата на устните му се извиваха жадно в тръпки и усмивка.
          Той чувствуваше тогава бляна и ужаса на познанието и сливането: той ставаше сам тълпа, многолико, живот; той не се плашеше вече от хората, носейки ги в себе си и в напреженията на душата си. Улицата сякаш се изправяше отвесно пред него и той се срещаше така с нея, лице с лице: той можеше тогава да й се усмихне, дори да й каже нещо. Но той не казваше нищо; тъй той знаеше, че това е сам той, едно-единствено заедно с нещата, част от тях, и всичките образуващи само едно - него. Той е сам улица, която расте в четвъртити цветни плочки, по артериите му минават ръзвихрени колела, сърцето му бие в тъмносини далечини пурпурния ритъм на живота.
         Ах, радостта на живота - вечерният празник на душата, залян в отражения, преплетен в тънки свитлини, разсипан в цветни звезди! Аз. Превъзмогване. Една-единствена формула: тая, че си жив. Многообразието на всичко, което е едно. Едното, което обгръща мига и го раздипля през безкрая. Няма вече граници - граница е аз: всеки край е начало, а началото е винаги радостно...
          Дилетантът чувствува, настръхнал и блажен, някакъв сладък ужас в дълбините на душата си. Той вижда така себе си, отделен от своето тяло; някакъв въпрос, облечен в тайна и изтъкан от неговото собствено съществувание, се излъчва през тръпките на съзнанието му и завлича в насветлена бездна едно далечно и неясно ехо от преживелици. Тогава отведнъж една чиста наслада свива гърлото му, тялото му сякаш става прозрачно - тъмночервен облак в сини мъгли, - а отгоре една нова мисъл чертае в остри йероглифи магията на дълго очакваното чудо. Ето, звездите се изсипват ниско върху покривите на къщите и се сплитат в сребърни мрежи - той вижда тяхната вечност в безкрайно малко време от движение, сам вихър и хаос, нажежен сред черния покой на Нищото. Той е златна струна, върху която се люлее светът, обтегната нишка, през която се търкаля пространството в устрем към безкрая - вечна права линия: накъде? През душата му с писък се носят остри въпроси и пронизват тъмите на неговата вечна мъка. Нечие лоно се разкрива - нощта отваря своята бездна и през нея се развихря движение: колела, уголемяващи се квадрати, накъдрени жици светлина. Ах, радост, радост - и още малко, още една съвсем малка и непотребна частица време: тръпките на страшното очакване да се извърши онова, което не знаем. Чудото. Тайната. Всичко...
          Дилетантът се спираше чак когато биваше горе в стаята си. Нейната четвъртита нощ, заключена в четвъртити стени, не го плашеше и той спокойно затваряше очите си, без да бърза да пали светлина. Той не се чувствуваше сам, слян в мрака и само малка блуждаеща частица от него. И тялото му се разтваряше бавно през сънното безформие на нещата в сладка умора: пипнешком той търсеше стол и сядаше.

          Аз страдам, защото познавам само видимата баналност на нещата. А тя е ужасна, защото иска да стане част от мене. Какво право имат върху моите очи предметите, които безмилостно се отразяват през тях и гнетят моята ретина? Защо светлината раздира нервите ми, а боите запечатват до голо върху съзнанието ми своята вечна измама? Нима животът не разкъсва с колело всичката ми цялост, превръщайки в цветни дрипи хармонията на моите преживявания? Каква нужда има хармонията на моето "аз" от форми, ъгли, материя? Стените на къщите ме душат с предизвикателната си неподвижност: те са нищо, едно кораво нищо, вкаменено тесто, мукава, в която бих могъл да прекарам юмрука си. Те са най-плоската формула за липса на живот вън от мен. Те не ми трябват, както и камъните, стълбовете, хората. Това са неща, които не познавам, не искам да познавам. Те искат да ме превърнат във вещ, да ме вкаменят в пространството, да ми дадат място и име. Така те премахват самото пространство чрез мен и го правят ограничено до болка, четвъртито до ужас. Аз не искам да съм МЯСТОТО, което заемам - това е тъй жестоко. Аз не съм свързан с никое пространство - самият аз съм пространство и пътувам през себе си. Аз изминавам хиляди километри път, без да мръдна - и най-сетне навлизам в нощта.
          О, нощта, еднаквостта на всичко и началото на всичко - първоначалото на моята безконечност. Няма нужда да затваряш очите си сега, успокоений, ти сам си едно голямо черно око през Нищото. През теб пространството става едно, все едно, безкрайно. Нощта - едничкото спасено през крушението на битието: о, аз се спасявам сега в моята нощ от ужаса на нещата. Аз намирам най-после себе си - няма вече предмети, които вземат и развихрят моята цялост в техния тленен и напразен облик: сега всичко е мое. Моята ръка е вече моя, тя не съществува за никого - кой може да знае за нея нещо? Аз я скривам сега в себе си, както бих закопчал дрехата си - тъй нейните несъвършенства не биха могли никога да докажат несъвършенствата на моята мисъл. Аз не съм ръка, аз нямам тяло. Аз съм само спокойствие, черна хармония от мракове, неделим от истинското на нещата, слян с тяхното и цялото битие.
          И това не е измама, защото не е сън. Само сънят е пъстър, нашият случаен сън в нещата, що ние наричаме живот - само определеността на нещата през техните илюзорни форми е измислица - тази ярка лъжа, наредена в пространството, за да ни разделя във форми, гнети в цветове, за да изпречва своето съществувание винаги пред нас и ни отделя от нашето собствено битие. Мен ме преследват нещата: те искат да ме лишат от мене. Аз зная, че те ме мразят. Те ме повалят на земята всеки път, за да изразят в грубо насилие своето съществувание към мене. Те са въоръжена материалност, която ме разсича в същото безсмислие, от което и тя самата се състои. Като предмет аз съм невъзможен, защото всички предмети са невъзможни. Няма неща, няма граници: граница съм аз, а всичко е в мене.
          И няма радост. Защо аз се радвах в тръпките на най-бляскавата измама? Мен ме измамиха предметите, те ми поднесоха развихрената си лъжа от най-ярките си съцветия, за да ме сплетат в шеметните мрежи на светлината. Аз чувствувам сега в душата си хиляди насветлени жици, които се късат една по една - това са пипалата на отвратително мекотело, което е смукало през тайната на моето битие своя голям търбух от слънце, за да получи така своята жадна и измамлива реалност от случайности. Което е опило чувствата ми с отровата на миражите си и цинично е вдъхнало в душата ми жалката радост на щастието - аз, глупавият, който вярвам! Радостта, че си щастлив: тази страшна суета да смесваш себе си в случайностите на нещата и да просиш от тях милостинята на мига. Да чакаш чудо: измамата на твоите собствени измами; слабостта на твоето хипнотизирано битие пред бледните зеници на слепия случай; мечтай сега, заблудений, бори се с химерите на твоите съновидения - ти сам принесе най-скъпото си в шемета на мига и отсега твоето бедно „аз“ ще тлее прокажено на прага на вечността. Бленувай, твори се в мъки, очаквай безумието, изтръпвай диво в неразумността на чуждото, което ти сам пожела. Оплаквай себе си!

          Дилетантът отваря прозореца на стаята си. Вън е сива стена, изправена насреща, и в нея погледът се свлича умъртвен надолу. Липсата на перспектива прави нещата еднакво близки, лишени от взаимоотношения, и затова сякаш непосредно материални. Стаята прилича на изсечено в прави ъгли пространство, през което предметите се вплитат едни в други, затварят в граници и скопчват във форми. Масата е сякаш вкована в пода, неподвижно стегната в кубове, призми и пирамиди, отсечена в плоскости, които се ограничават взаимно. А през нейните линии се изтяга етажерката, правилна и мъртва, като погребален ковчег. Навсякъде стени, стени. Сякаш въздухът е затворен в клетки, в хиляди четвъртити повърхнини, които го погребват под сивата си материалност, натрупват се една върху друга, повтарят се. Плоскости, граници, край. Край на всичко, което се стреми, край на самите граници, на самите неща. Нещата се отричат сами чрез своята собствена форма, стават само завършек на своята същност. Животът сам се завършва. Живот няма: животът е Край.
          Дилетантът е спокоен: тук, в неговата стая, животът не го гнети. Всичко е отдавна победено, а победените не смущават никого. Тук той е господар и герой; той управлява нещата от висотата на най-спокойното си презрение. Достатъчно е да поиска, за да постави леглото в средата на стаята и да се изсмее на неговата безпомощност; той може да изкриви всички линии, да обърне картините по стената наопаки. Той чувствува всичката си сила и това му вдъхва необикновена увереност. Ала той просто не иска да помръдне пръста си - тъй нищожни му се виждат сега предметите и тяхната безнадеждна гибел. Той даже не е горд заради това. И не иска да обръща внимание на тях.
          И това може още да представя някаква действителност за себе си? Тази безименна и безлична нищожност от взаимоотречения? Ето, сам той е животът им сега: той, Дилетантът, с безкрайната власт на своето желание. Те живеят чрез него, в неговите нужди, през неговите навици, суети, настроения. Ако той иска, ще хвърли всичкото през прозореца: що е то за него? Той може да си затвори очите и знае все пак какво има върху всяка полица, във всеки скрин, във всеки ъгъл. Напразно биха искали да се скрият от него тия книги, украшения, полирано дърво, стъкла, никелови части. Напразно биха искали те да се скрият от него: той ще ги намери и ноще, насън - те не могат го измами. Ха, суетата на всичко, което е предоляно, нищожеството на цялото битие, станало само наша привичка и каприз. Ако Дилетантът би поискал да бъде Герой, природата би дошла да му се поклони, реките биха текли към небето, а слънцето би застанало над челото му като тънък златен диск. Той ще каже тогава с равен и властен глас: оставете ме на мира, аз нямам сега от вас нужда - аз сам съм достатъчен за себе си.
          Дилетантът затваря прозореца на стаята си.

          Ранна утрина. Дилетантът слиза декоративно по стълбите. Уравнение на ъгли между квадрати: краката се чупят прави. Една възможност за движение. Дилетантът се стреми кинетически. Главата му търси пътната врата през концентрични импулси. Геометрия на комичното. Дилетантът като четвърто измерение.

          Ранна утрина. Петолиния от телеграфни жици и птички. Музика на разсъмването. Електрическите стълбове махат в такт сънните си пожълтели глави. Затварят уморено очи. Релси се изправят в блясъците на стоманената виделина. Паважът се прозява четвъртито и оправя размърданите си плочки. Едно колело. Още едно. Денят се търкаля отдалеч. Небето става чисто.

          Ранна утрина. Къщите изправят стените си патетически. От рекламите бледнеят хоризонтите: светът се разбулва в пъстра голота. Блясъци навсякъде. От покривите пада първата златна капка. Дилетантът се усмихва. Той крачи по права линия. Лъчите на слънцето го спират. Те го промушват. Дилетантът е най-късото разстояние до слънцето. Той е ос на движение. Светът се събужда около него. Денят показва в далечината светлото си око.

          Ден. От небето се сипят мрежи. Из улиците се кръстосват стрели. Прозорците се оглеждат още розови в небето. По стените се чертаят тръпки. Дилетантът се начупва в зигзаги. Най-късият път е страхът: той постига очевидността на унижения Герой. Животът приготвя своите оръжия. И забива пламнал нож в гърлото на отрицателя.

          Ден. Кръгът се развихря в спирали. Изпънати струни се късат: дисонансите на динамичното. Двойни паралелограми творят хиперболи: Дилетантът търси своя център. Дилетантът е имагинерен. Несполучливо конусно сечение. Пародия на уравнение. Мъртвороден под знака на недоказана теорема. Равен на нула.

          Ден. Дилетантът се превива в драматически комбинации. Животът му е невъзможен в стереотипията на формулата. Денят развихря през сетивата му бездни и той загива в собственото си нищожество. Той загива стереотипно. Една-едничка възможност.
          Ден.
          Ден. Докога?

          - Господине, аз не знам кого търся: струва ми се, Вас.
          „Madame, аз не съм изгубен освен за мене самия.“
          - Тогава наистина Вас търся: един загубен човек.
          „От това само Вие ще загубите.“
          - Аз нямам нищо скъпо.
          „Значи Вие поставяте намалени цени. Разпродажба?“
          - Жената никога не продава. Тя получава само цена от мъжа. Но аз търся именно Вас.
          „За да бъдете съвсем обезценена, нали? При мен всичко свършва с банкрут.“
          - Банкрутът е опасен само за кредиторите. А вие сте ми длъжник.
          „Аз не дължа никому нищо освен себе си на моя живот.“
          - Вашият живот не ме интересува. За мен е важен моят живот във Вас.
          „В мен вашият живот се отрича.“
          - Вие отричате само себе си. Вашето съществувание е тъкмо за това невъзможно, защото иска да се сътвори само. Перпетуум мобиле като психическа машина е абсурд. Вие сам сте абсурден.
          „Аз съм абсурден за това, че не се интересувам от Вас. Обаче всеки интерес към жената е абсурден. Та защо ми сте? Какво собствено мога да търся във Вас?“
          - Себе си.
          „Така аз не бих намерил във Вас даже и жената.“
          - Жената се разбира сама по себе си.
          „И тъкмо заради това е тъй загадъчна за този, който търси в нея разумното. Не, жената не се разбира никога, даже и от себе си. Жената е заблуждение.“
          - Жената не се разбира, тя се обича.
          „Да обичаш, значи да твориш. А жената разрушава. Тя е дисонанс в хармонията на душата.“
          - Обаче хармонията се разрешава тъкмо с дисонанси. Инак би се получила вечната скука на блаженството. Това е по-лошо и от вечния хаос.
          „А жената е по-лоша и от двете. Всъщност добра жена няма. Жената е родена зла. Тя е естествено отрицателна, следователно отрицание на всичко човешко. Жената ражда злини, оплодена от мъката на тия, що я обичат. Жената обича само тия, които тя мъчи.“
          - Жената обича само тия, които я превъзмогнат в мъката си.
          „Които превъзмогнат своето най-скъпо през евтините крясъци на чувствата си. И тогава ние търсим скъпото у жената: да бихме могли да намерим там поне скъпо платената играчка!“
          - За да бъде играчка, жената търси своя играч. А намира само сантиментални мъченици. От изкуството да я обича мъжът прави само безполезни грижи и нужди; той употребява най-сетне жената като лозов лист, за да скрие така голотата на душата си.
          „Защото жената внася там първото безсрамие. Жената е изобщо олицетворение на безсрамието. Да би могла да бъде поне естествена в своите развратености! А тя смесва в своите похоти винаги добродетелите на сълзите си и се разкайва тъкмо за тоя грях, който още не е сторила.“
          - А за сторените грехове се разкайва мъжът. Мъжът е въобще пълен с добродетели: преди да обича жената, той я отрича.
          „Но след като я обича, той я отрича още веднъж. Жената впрочем никога не би трябвало да бъде признавана. Жената не съществува в мъжа. Тя е идея-фикс. Жената е действителност от недействителности: тя е отрицание на своето реализиране от мъжа. Жената е анти-Любов.“
          - Жената е самата Любов. Тя носи в себе си висшата власт на един императив, а това мъжът не може да понесе, защото не може да разбере. Мъжът е винаги твърде личен за безличната абсолютност на феномените. Той реагира само тогава, когато, загубен в сънните хоризонти на нещата вън от него, той получава първия страх за и от себе си. Затова за него Любовта е или непостижима, или отрицание на него самия. Колцина са обаче големите любовници-мъже, които знаят да отрекат себе си в жената?
          „Това е само религиозен фанатизъм, облечен в съблазни. Ха, жената много би искала да възвиси себе си в култ пред стадо от евнуси и сантиментални аскети. Жената е наистина твърде добродетелна: тя иска да свещенодействува със себе си винаги, когато се богохулствува с тялото й. Тя дори прощава всички грехове чрез своето материнство.“
          - Тя побеждава греха чрез тялото си. Та що е грях? Формула, измислена от мъжа, за да прикрие с нея своята импотентност. Грях няма за този, който го върши. Само слабият предпочита обидата на отвращението пред радостта на насладата. Но тъй той обижда най-напред себе си.
          „Наистина пред лицето на жената мъжът винаги обижда най-напред себе си. Жената е най-тежката обида, с която Творецът е сплел и осквернил радостта на творчеството му. И мъжът е осъден на вечна борба с небето заради жената на своята земя. И сякаш само така той изкупува нейните грехове, през вечното роптание за своята съвест.“
          - Мъжът има само тогава съвест, когато тя му е безполезна. Защото спрямо жената всичките гризения на съвестта му се състоят тъкмо в това, че той не е бил достатъчно безсъвестен. Чрез греха на жената мъжът се мъчи да постигне своето собствено очищение: така той трябва да унищожи морала през жената, за да добие оправдание на собствената си безнравственост. Той се чувствува идеално чист само пред пълното падение на жената. И за да възвиси себе си като мъж, той има нужда от проститутката.
          „Та в проститутката мъжът намира истинската жена. Това е единственият случай, когато жената не исквернява никого с тялото си, понеже осквернява себе си. Така тя става полово абсолютна и с това морално безразлична. Грехът се състои тъкмо в това, че всяка жена иска да бъде проститутка, а е само наполовина. Несъвършенството винаги води към неморалност; само абсолютът води към неморалност; само абсолютът е съвършен: Фрина.“
          - Но Фрина отрицава със своята абсолютност и самия мъж. Клеопатра убива своите любовници призори, след тайните на нощта на своето тяло. Великата проститутка е анти-мъж. И сякаш, за да скрие страха си от жената, мъжът търси тогава честната жена. Честна жена не съществува: тя е измислена от мъжа, за да оправдае безчестното му бягство пред длъжностите му на любовник. Мъжът се страхува да бъде любовник, защото тогава той би бил принуден да чувствува опияняващата власт на любимата жена. Ала той предпочита да има законна жена - така той има поне веднъж възможността да постигне сам някаква власт: да бъде брутален.
          „Мъжът би трябвало да бъде винаги брутален към жената. Жената обича само този, който я покори физически. Истинският мъж е бранник: той върви винаги в атака. Вечната вражда между половете е може би едничката възможност за любов. Тогава мъжът люби и побеждава с насилие.“
          - И когато се чувствува победител, той е тъкмо победеният. Най-силният мъж е и най-слабият любовник: той иска вярност преди даже да му са изменили. И за да закрепи властта си върху завоюваното, той първи бърза да предложи примирие.
          „Защото, за да обича, мъжъ трябва да унизи жената, обаче мъжът не може да обича унизена жена: така той би унизил себе си. Заради това той въздига жената до себе си, за да му бъде тя равна. Той я прави съучастница на своята победа и доверчиво й подарява всичкото си щастие. Ала жената е коварна. Тя подкача внезапно борбата и побеждава винаги чрез това, че се оставя да бъде победена от първия срещнат професионален герой.“
          - Естествено, жената е най-силна в своята слабост. Но мъжът никога не разбира това. Той изразходва конски сили тъкмо там, гдето само една ласка би била достатъчна. А когато трябва да покаже истинско мъжество, той става внезапно немощен, заслепен и жалък. Той се влюбва в последния момент - когато всичко е загубено. Той люби само когато ревнува.
          „Защото жената дава винаги повод за ревност.“
          - Жената дава само повод за любов. Останалото й е съвсем безразлично.
          „Дотам, че даже и самият този, когото тя обича, й е безразличен. Мъжът не е за жената цел, а средство.“
          - За истинската любов не съществува никаква цел, Любовта е сама цел за себе си...
          „Аз намирам такава цел безцелна. Аз я отричам като съществуваща. Аз отричам Вас. Аз искам сам да бъда цел за себе си. Вие сте ми съвършено безразлична. За мен е безразлично всичко. Единственото, което ме интересува, е моето собствено битие. През него аз постигам поне една цел: себе си.“
          - През мен Вие постигате всички цели.
          „През Вас аз постигам само отрицанието на всяка цел. И отрицанието на Вас самата. Аз Ви отминавам. Сбогом.“
          - Вашият път ще се върне през мен. Довиждане.