В изкуството често пъти нещата се смесват със своите понятия, за да изгубят по този начин временните си подробности и преминават в една по-висша категория на закономерност. Така египетският храм или византийската икона добиват облика на една по-висша реалност, освободени от връзката на непосредствено даденото, за да се обединят в една цялостност, в сигурен и вечен белег, в   с т и л.   - Това е метафизичната им даденост, различно наречена: все едно дали душа на епохата, културен израз, идея, или форма. Обучени от навика и традицията, ни заместваме винаги твърде лесно сетивното на възприятието с готовото понятие: тогава преживяванията ни може би загубват от своята реалност, ала по този начин добиват отведнъж странна яснота, сигурна определимост, - те минават в областта на категориите: те стават безлични, ала общочовешки. Така личното тълкуване се превръща в задължителна оценка, а мимолетното очарование се затвърдява в точните очертания на една необходимост, изкуството става един автономен свят, с точни съотношения, определени форми, със задължителни граници, канони, зависимости и закони. Във всяко изкуство има в е ч н и закони, без които е немислима неговата същност и неговото възприятие, еднакво важещи за твореца и зрителя, еднакво човешки и комични. Може би така изкуството става свръхпознание, както всяка религия: мистично и непостижимо, вплетено в сегашно и минало, винаги едно и също през хиляди години.
          И все пак изкуството е една непосредствена даденост, странно зависеща от сетивата ни и от тяхното нормално съчетаване, - една   н о р м а л н а   действителност за художествено обучение - така то е преди всичко популярно, ежедневно, свързано с живота ни и нашите навици: то е банално.
          Между тия широки граници на възвишено и насъщно се колебае изкуството на всички времена: така е и с днешното. Тогава бихме могли да разберем твърде лесно разстоянието от Деветата симфония до популярната улична песен, от иконата до илюстрацията и плаката, от храма до жилището, от Рафаел до Георг Грос.