Преди всичко, Ючбунар е град в града. Това е една република от клоуни и една държава от мъченици. Той е циркът на София, нейната пародия и нейният апотеоз на перверсирана грандомания. Той е царството на парадоксите, на гротескното и фасциниращето. Може би той носи в себе си нездравото зачатие на всички престъпления на духа, но в шемета на своето себеотрицание той стои сякаш отвъд самия морал, извит в кръговрата на собствените си противоречия, заблуждения и закони.
          Това е наистина една съвсем чужда страна за софиянци. Когато се навлезе в Пиротска улица, внезапно градът става съвсем нов, отвратително интересен и предизвикателно мизерен. Човек би трябвало да запуши носа си с кърпа и стегне душата си в броня, - тъй опияняващ и нездрав е въздухът там, наситен с изпаренията на глада, евтината любов и болничното легло. Дъх на похот, измама и нищета, дъхът на реквизити от цирк и антиквариум. Избелелият дъх на силни парфюми и изпотени тела се стеле ниско до тротоара в сладка и противна мъгла, забулвайки чувствата в изкушения и удавяйки душата във фантомите на греха. Това е специфичната миризма на престъплението, маниачеството и острите наслади: мискът, амбрата, пачулито, садистичния шемет на жокей-клуба и романтичният разврат на одеколона.
          И в тази блудкава и парлива тиня живеят странни хора, даровити и престъпни, страхливи и опасни, наполовин артисти и наполовин мошеници, цяла една тълпа от самотници и паразити, живеещи в екстазите на неестествените желания, в безкрайната мъка на наслада и вечно ненаситни. Това е едно човечество инвалидно и перверсирано, което избухва в епилептичен нагон всред кошмарите на своето дълго нещастие, жаждайки тогава до безумие своя дял от наслада и стръв, сътворявайки от безобразното един миг от мръсно чудо, и загивайки мъчително всред видения, голота и копнеж.
          От близо обаче, ючбунарецът не е тъй страшен, той развеселява даже. Тогава той става обикновен простосмъртен, фанфарон и наивен, с лош вкус и невежа, донякъде подозрителен и доста банален. Той не става дори фамилиарен: та такъв ние отдавна го познаваме. Неговият жанр, неговите навици, неговата психология. Ах, тази дива елегантност, тази нескопосана четвъртитост: ючбунарецът от всеки ден, ючбунарецът в неделя, - та какво необикновено има в неговата допотопна грация и в невъзможните му моди на уличен франт, че да търсим и откриваме тепърва неща, известни всекиму?
          И все пак, ючбунарецът е интересен. За него красотата е някаква религия, чийто жрец е той, единствено посветен в тайните й пътища. Напразно модата минава със съблазнителните си задиряния на слугиня покрай невъзмутимото му лице на познавач, напразно времената се менят и новото остарява: за ючбунарския gent¹ няма нищо старо, понеже той превъзмогва времето със суровата си безпогрешност на единствен - и тогава всички стилове и безстилия се сключват във вечна и неразривна амалгама от правила, форми и безформия, в един дълъг бревиер от безвкусия, в една безумна италианска салата от крайности, невъзможности и карикатурност.
          В самия си външен вид, ючбунарецът е incroyable². Неговата дреха е тъй типична, както традиционният костюм на арлекина. Когато той се облече парадно, цветът на палтото му е непременно нетърпимо ярък, ясно зелен или шафранено кафяв. С неизменно дълга талия и къси ръкави, с десет стотинкова монета, увита в кърпа и втъкната на петлицата као цвете и с яра от целулоид, върху която връзката истерически крещи в червено или ярко-синьо. Всички видове верижки, копчета, кожени ремъчета и стоманени пръстени украсяват жилетката му на commis, пурпурно-виолетова или златисто-червеникава, с невероятно широки борти и винаги слизаща триъгълно върху талията. Обаче панталоните са винаги клош, тесни в колената и широки като устието на дракон в обущата, старателно подвити и математически правилно изгладени с желязото. Неизгладените панталони, впрочем, са за ючбунареца по-голямо престъпление, отколкото всички смъртни грехове на Содом, - това би било просто престъпление против обществената съвест. Даже и тогава, когато долният край на клона е отдавна изтъркан на сухи бръчки и безнадеждно разнищен от дрипи, ючбунарецът поставя все пак вечер под леглото си с неизменно усърдие своите Unaussprechlichen³, за да ги изтегли сутрин от там геометрически правилни и строго безупречни. Ала голямата страст на ючбунарския gent са все пак обущата. Това са почти живи същества, невъзможно тесни и невъзможно дълги, с токове, които никога не са достатъчно високи с подложките си от автомобилна гума и безвъзвратни изкривени назад от плоския крак, - това са обуща с невероятен цвят, подплатени с парчета от фес, пробити u jour с хиляди големи и малки дупки във вид на кръгове и цветя, свързани с каишки, с аграфи, с копринени върви, с червени и жълти кончета - и полирани най-сетне до побеляване с вакса, боя и графит.
          Ючбунарецът действително обича всички крайно, предавайки даже и на най-обикновените предмети някаква каламбурна изящност и един истеричен вик, който просто блъфира. Ний всички сме го виждали да язди своя велосипед лятно време, с това седло от червено кадифе и бродиран отгоре монограм, с голямата автомобилна тромба между краката и с ниското кормило, което прави да опират коленете в барадата. Нито една екстравагантна подробност не е минала без да бъде пресметната грижливо, - от кривите куки на педалите, невероятно дългата никелова помпа и ацетиленовия фар, чак до увитите с насмолено въже дръжки и кормило. Защото, ючбунарецът преди всичко е спортсмен, от глава до пети, с явното си предпочитание към каскета, гамашите и гимнастическите сандали и с обичая да стяга дългите си панталони с щипки, за да приеме вида на велосипедист даже и тогава, когато не знае да язди.
          Но той е спортсмен и по отношение на красотата, стараейки се да бие навсякъде рекорд, - вечният музикант, поет, художник и непризнат талант, бохем с натъпкани до гуша вестници в джобовете, бръснарят с неизменната си мандолина и репертоар от Верди до Вагнер, любителят в барабанските утра, хористът в "Свободен театър", фигурантът в операта и литературния критик от жълтия вестник. За него всичко е красиво: кинематографът наред с трупата на руски артисти, съблазнителните олеографии в млекарницата, чийто постоянен гост е той, куплетите от Чардаш, евтините книжки литература - и най-сетне цялото царство на мисълта от Маркс до Ницше. Зе неговата душа няма препятствия и противоречия, за тоя arbiter elegantiarum от рождение и борец по съдба - и в главата му на сантиментален урод се преплитат спокойно всички учения в неестествени съчетания от полуистини и кощунство, в светотаствено търсене на ефекти, в анархистична грандомания от цинизъм и в безконечна смес от нахалство, невежество и сензации.
          И прекарвайки целия свой живот пред вратата на столицата, той ни е тъй чужд, както и парият пред вратата на храма. Сякаш душата му изпуща този същия нечистоплътен дъх, който отличава низшето животно от човека и ние отричаме с ужас и отвращение всичката нездрава миризма на неговото ghetto, колчем ни се случи да прекрачим отвъд улица Мария Луиза.
          Какво същество е ючбунарецът? Този господин с кривнато бомбе, нечиста яка и светли кожени ръкавици? Или това полудете, полумъж, с набраздено лице и опитни развратени очи? Къде живеят тези хора, кога спят и какво работят? Какви са техните нощи и каква е все пак тази ужасна и безсмислена гримаса, която се крие зад техния гротескен вид на клоуни и затворници? Кое е това недоловимо и кошмарно зад хилядите им наивни метаморфози на улични герои и сантиментални свръхчовеци, което прибулва лицата им в здрачовете на мизерията и конвулсиите на похотта, обкръжавайки грозните им лица на болни маймуни с мистичните отражения на безкрайното проклятие и мъка? Какъв е този ужасен парадокс в тяхното битие на смешни и безобидни простосмъртни, който ги възвисява отведнъж в трагичните очертания на мъченици, за да ги направи молепсани и фатални, сякаш гризения на собствената си съвест?
          - И когато прекрачим Пиротска улица, ние сякаш забравяме тяхната парадна и гротескна празнична дреха, невероятните им прически и спортните им маниери: не, не, ючбунарецът не е смешен, защото е ужасен, защото зад червения му нос на палячо и празните му зеници на глупак наднича безумието на порока и глада, а зад тъмното му чело на анархист и уличен философ се хили в хищни спазми леденият шемет на лудостта. Защото в силуета му на претърпял крушение самотник се откроява самата съдба на човека, съдбата на всички ни, може би... един ден... когато пробудени от сънищата за щастие, в лицето ни дъхне гротескният и трагичен позор на човешкото и нашето собствено нищожество.

1941 г.

----

¹ от gentillehomme (фр.) - аристократ [горе]
² фр. - невероятен [горе]
³ нем. - неназовимите [горе]