Като стилов елемент линията е израз на движение. Тя води окото през своята символична същност в трепета на живота. Начало и край на изобразителното изкуство, елементарна и почти априорна, тя заключава в себе си първия копнеещ импулс към воля и първия ритъм на битието.
         Нейното най-просто и безлично проявление е геометрически правата линия. Това е стремежът само към движение, сляп, първичен и ясен. Това са лъчите на слънцето, бързината на един трен, който пътува, могъществото на светкавицата. Най-силния си израз правата линия добива, когато е хоризонтална, тя е така внезапен порив, витално изражение на истината и вечен безспир. Положението на копието или стрелата в ръката на бранника, оста на волята у животните, телеграфните жици, които тичат до безкрая - това са нейните елементарни прояви. Когато е, обаче, вертикална, правата линия изразява покой и носи в себе си известно свръхопитно въплъщение на чистия дух, почти отрицавайки земната воля: големите свещи в черква, високите и стройни стебла на дърветата, копнеещи към небето, оста на живота у човека, екстатичния позив в готическите кули. Модерното изкуство поставя рязко проблемата “хоризонтала-вертикала” и достига крайни и чудати консеквенции. Така, футуристите, за които кривата линия почти не същестува, третират минаващия край гарата влак и пътниците в него с хоризонтални линии; самата гара и пътниците, които чакат на перона са, напротив, строго вертикални.
         Главният недостатък, обаче, на правата линия е, че тя не може да влезе в отношение с времето. Тя е безвременна. Тя може да изразява само вечния живот или безкрайния стремеж, елементарното движение и безличната сила; за нея не съществува туптящият живот, който се твори в ритъм, тя отрича хармонията на творящото се в неговите последователни етапи; а личното, заключено в определена воля и определено движение, като жизнен комплекс, й е непостижимо. И, за да постигне все пак лика на живота, тя отрича по-скоро себе си и става крива линия.
         Кривата линия е първият лъч от разумно в изкуството. Това са извиванията на лоното, което ражда живота; пулсът на неудошевеното, което се събужда; и тръпките на “аза”, който възкръсва из хаоса на мировата воля. Така, кривата линия е всичко - и движение, и воля, и самото битие. Тя огъва материята в ритъм и във форми, които безкрайно се преливат в движение и покой, чертае силуета на божественото и заключва в тръпките на своя мистичен живот самата красота. Тя е друмът на световете, вълните на морето, напрежението на клоните в дървото, което расте, спиралите на змията и чистата музика в тялото на човека.
         Кривата линия бива трояка: като вечно възвръщане в себе си (кръг, елипса), като ритмус на живот (синусова вълнообразна линия) и като ирационален стремеж към безкрая (спирала).
         В първия си вид тя изразява вечното, елементарното и божественото. Така тя е орбита на световете, дискът на слънце, окото на Бога, граница на езерото, ореол около главите на царете и светците. Тя носи в себе си живота, който се повтаря, обръщайки го в покой и величие. Макар и съставена от движение, тя отрича последното със своето повторение и затова получава особен пасивен характер на инертност. Ала с тази си инертност тя предава на предметите, които обвива една величава царственост и съсредоточена сила на свръхприродно битие. Нейната консеквенция е в картините на Франц Марк, който превъзмогва вълнообразната линия с овалата, за да изрази така космическия виталитет в своите фигури на свръхживотни.
         Синусовата линия е самият живот в многообразието му от сили и нагони. Основна линия на всички хармонични движения в механиката, единствена тя е в състояние да изрази безкрайните приливи и отливи на битието. Тя е ту равна и спокойна в простора на морето, ту бурна и неправилна в ритмуса на планините, ту могъщо издута в ставите на животните, ту идеално чиста около тялото на жената. В нея се съчетават всички гами: от нежността до бурята и от химна до страстта. Тя е капризна, изменчива и похотливо-властна, брутална като живота и ясна като законите на жизненото. Със своята индивидуална действителност, тя превъзмогва безличието на правата линия и подчинява неодушевеното във властния порив на духовното. В пейзажите на Ван Гог тя изкривява стрехите на къщите, извива комините, огъва всички прави линии и почти до безумие се вие в болки и демонична воля. Тя е в състояние да превърне даже самите лъчи на слънцето в гъвкави и страстни жици от лъчиста сила - и тогава от движението тя създава напрежение.
         Спиралата е крайният елемент в изобразителното изкуство. По същество тя е метафизична и парадоксална. В нея животът става проблема, а реалното загадъчност. Тя се стреми през всички времена, отрицава всички закони и постига най-сетне самото Нищо. Лео Пуц символизира жената в черупката на охлюв. Змията, вечният символ на изменчивост и непостижимост, сякаш въплътява ирационалната си душа в мистиката на тази линия. Това е гротескното, трансцеденталното и екзотичното, преживяно на един дух в догма и ребус. В декоративното изкуство спиралата е твърде любима. Тя е вечният изменчив и хитър посредник между правата и кривата линии, превръща в нищо всички противоречия между движение и покой, изпълва всички невъзможности и тържествува винаги над непримиримото. В Рококо тя даже получава някаква странна и деликатна власт, премахвайки законите на симетрията и без да може да отрече линията, тя сякаш отрицава линеарното, за да постигне само така своето потвърждение.
         В своята тройна същност от необятност, сила и загадка, кривата линия, прочее, властва непрекъснато през всичките епохи на изобразителното изкуство. Тя е вечен символ на жизненото и първооснова на всяко битие. Ала в универсалното си могъщество на победител, тя бива понякога упорито отричана от свръхестествената и сляпа воля на правата линия и тогава борбата се води безпощадно и докрай.
         В модерното изкуство, особено в кубизма и футуризма правата линия най-сетне тържествува, макар и обезобразена от борбата. Вълнообразната линия се изпъва тогава в остри и тъпи ъгли, кръгът става триъгълник или квадрат, а спиралата се начупва в хаос от ъгловати невъзможности. В картините на Пикасо, Делоне, Карло Кара животът се обръща в анархистична панорама от необузданости и сили, от екстатични напрежения към космичното, от безкрайно протежение на елементарното във вечността. Правата линия тогава, изгубена във вихъра на безвременното, отрича по необходимост и самото пространство, изхвърля перспективата и умъртвява материята, за да я възкреси тепърва в зачеване и хаос. Това е последното смъртно пиршество на волята на битието над хармониите на емпиричния свят, тъй дълго познаван и пазен в страхливата и горда душа на твореца-човек. Стихията на заробения досега хаос си отмъщава сега чрез правата линия за всички тиранически догми за красота и живот, осветени в надменната самоувереност на личността и поставяни като висша цел в изкуството. И сякаш останки от крушението на цялото битие, в картините на футуристите стърчат гротескните силуети на геометрични форми, преплетени в хаос и обтегнати в движение, слепи, безучастни, гигантски и неъзможни.
         Така, през крайните граници на това страшно и безумно изкуство, линията е върната в своето основно начало - и първият неин кръговрат е вече направен. Изкуството свършва днес през линията в самоунищожение, подобно феникс. Какъв ще бъде неговият облик утре, когато то възкръсне из пепелта?