Чавдар Мутафов

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

 

Марионетки

 

(откъс)

 

Чавдар Мутафов

Забава втора
Дилетант

 

 

ДИЛЕТАНТ И СЪВЕСТТА МУ

 

 

         - Ти виждаш.
         „Аз виждам само твоите уста. Те са страшни“
         - Ти си въобразяваш най-страшното.
         „Аз си въобразявам, че те обичам!“
         - Нима? Ми затова гласът ти е подозрително сладък.
         „Аз страдам.“
         - А не преставаш да вземаш героични изражения.
         „Аз бих искал да бъда герой, за да те покоря!“
         - Падайки в краката ми.
         „Защото твоите крака са жестоки!“
         - 35,5 номер.
         „Но аз исках да те забравя. Аз те проклинах дълго!“
         - По липса на друго занятие.
         „Аз се уверявах толкова пъти, че съм глупав!“
         - То не се нуждае от уверение.
         „Аз исках да разкъсам душата си в мъката на желанието и да те отрека!“
         - Ти би могъл и да гълташ стъкло.
         „Но аз съм тъй слаб понякога. И едно томително желание ме обзема - да си почина върху твоето рамо!“
         - На софата е по-удобно.
         „Да скрия главата си в скута ти и да изплача горчивите сълзи на мъката!“
         - Купи си по-напред биберон.
         „Ах, аз съм слаб като дете понякога. Защото те обичам. В душата ми има толкова много нежност, която не зная кому да подаря“
         - Аз не прося.
         „Аз съм мислил толкова много за теб, че най-накрая съм се срамувал от себе си. Ти си тъй чиста и аз не смея да те пожелая. Ах, аз те обичам!“
         - Защото съм млада, защото съм красива, защото съм недостъпна. Аз виждам пламъка в края на окото ти и знам как би ме презирал, ако ти се отдадях. Тогава би изчезнало очарованието и ти би ме разпънал на кръст в жестоко безразличие. А удовлетворената амбиция би се задавила като лакомо животно в красотата на момента - и ти би бил истинският влюбен тогава.

 

 

         ДИЛЕТАНТ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

 

         - Ах, морето е тъй хубаво тая вечер.
         „Да, госпожице!“
         - Ако имаше луна, щеше да бъде цяла феерия.
         „Да, госпожице!“
         - Ах, вие не ме познавате, аз съм такава поетична натура!
         „Наистина, аз не ви познавам!“
         - Ах, не, но изобщо поезия.
         „Да, чувствата нямат нужда от форма, когато са съвършени!“
         - Виждате ли, в мен има толкова много чувства, които не мога да изразя.
         „Но, аз ще ви помогна!“
         - Ах, благодаря, аз не се нуждая от помощ. Аз...
         „Простете ме, аз не исках да ви обидя!“
         - Вие съвсем не ме обиждате.
         „Но защо се сърдите?!“
         - Ах, оставете ме. Мен ми се иска да плача.
         „Но, Боже мой, защо говорите така. Вие отведнъж сте тъй печална“
         - Боже, ах, ах. Вие не знаете колко съм нещастна. Мен никой не ме обича.
         „Ах, недейте говори тъй. Вие имате другарки“
         - Да, другарки, които постоянно ме дразнят с разни симпатии.
         „Та нима вашите другарки са тъй лоши?!“
         - Ах, вие не ги познавате. Обещайте ми, че няма да им вярвате.
         „Та аз не ги познавам и те не ме интересуват никак“
         - Вие говорите само...
         „Но, уверявам ви, аз не се интересувам от тях, защото само вие ме интересувате“
         - Какво казвате?
         „Нищо, нищо. Моля ви, не се обиждайте“
         - Но какво има да се обиждам?
         „Аз казах само така“
         А, само така. Значи вие искате да ме обиждате.
         „Но, моля ви се, аз съвсем не исках да ви обидя. Аз не зная какво съм казал“ - Тъй, вие забравяте веднага всичко!
         „Моля ви се, недейте си отива. Аз исках толкова много да ви говоря“
         - И затова, когато ви питат, не знаете какво казвате. Какъв приятен разговор!
         „Значи, аз съм ви неприятен. Тогава, аз ще си отида.“
         - Разбира се, след като ме обидихте.
         „Ах, Боже мой, оставете това - ако знаехте как много исках да ви срещна.
         - Но защо?
         „За да ви кажа...“
         - Но говорете. Ох, вие искате да ме измъчвате.
         „Моля ви се, аз никога не бих допуснал и сянка от мисълта да ви мъча. Ах, ако знаехте само...“
         - Че кажете най-сетне.
         „Ах, аз не мога да ви кажа нищо. И... Вие пак се сърдите.“
         - Ако продължавате да говорите тъй, наистина ще се разсърдя.
         „А аз даже не съм захванал.“
         - Още ли чакате да ви канят?
         „Не, аз знам, че вие ще се разсърдите.“
         - Сбогом, аз не мога да търпя да ми говорите все едно и също.
         „Моля ви се, не се обиждайте.“
         - Моля ви се, не се обиждайте. Само това ли сте научили да ми повтаряте? И аз ви мислех за умен.
         „Ах, ах, госпожице, не ми се сърдете!“
         - Аз ви се сърдя. Сбогом. С такъв глупав човек не мога да говоря повече. М не искам повече да ви виждам. Разбрахте ли?
         „Госпожице, чакайте. Не си отивайте. Моля ви се, почакайте малко. Аз исках да ви кажа... аз, аз, аз... Ви обичам!!!“

 

 

         ГРОТЕСКА

 

         Дилетантът е влюбен и толкова горд от внезапното щастие, че забравя тъгата си. Облаците се раздвижват лениво и безшумно, а месецът пиян се вози върху тях на велосипед и най-сетне се прекатурва. Цветята и малките кукли със златни коси играят на сляпа баба и дивите зверове ядат захарни пити. А Сатир, излязъл от своето леговище, подковава копитото си. Тогава небето се отваря с една-единствена бледа ивица на два сини диска, направени от кадифе, върху които звездите са заковани като сребърни гвоздеи.
         Дилетантът е щастлив и смутен и силен и смешен. Той заема позата на Херкулес, търсейки подходящ кривак, и когато през деня изгрее слънцето, той мирише топлата му светлина и в душата му пощурели тичат златни весели нишки. Небето пада, дърветата сядат на подгънати колене и реката уморено се люлее във въздуха в сребърни обръчи. А в пространството се събарят планини и техният грохот разтриса зъбите. Малките деца пеят, малките деца пеят.
         Дилетантът е горд. Той пие с гъсти глътки мед от златна чаша. Той декламира и плаче. Във въздуха бягат червени квадрати и сребърни триъгълници. Полетата въздишат нейното име на безкрая: "Нима вие не сте чули още как влюбеният я обича? Той чака. Той спи. Той чезне до болка."
         Ах, Дилетантът е твърде горд и тръстиките му струват тихо път и му се покланят до земята. И малките птички уморено си казват „лека нощ“ и тъжно заспиват. Защо влюбеният е още горд? В далечината сенките стават стоманено сини и с трясък падат смазани под тях сребърните куполи на малкото щастие.
         Дилетантът е толкова горд, че забравя тъгата си.

 

 

         ДЕНДИ МЕЧТАЕ

 

         Това бе тихата тъга на резигнацията. В стаята се отразяваха колебливо и безучастно сенките на миналото, и във въздуха беше разтворен мирният парфюм - тая сладка и избеляла миризма - на невъзвратимото. Ах, тези мили, безсмислени спомени: крайчецът на една обувка и усмивката на две очи - и тези нощи, в които щастието се спираше замислено и кротко на прага на стаята, и когато в нейните устни бяха трепвали тъжно загадката и безсилието...
         В нейните устни и в устните на тези, които Денди бе срещнал в тържествения си ход през живота. Уста, които приличаха на рози в нежните си контури, и уста, корави и сочни като плодове; уста, в които молитвата бе запечатана като тънка гравюра, и уста с бягащите жестоки линии на огъня; уста на девственици и на жени - уста, които знаеха да шъпнат, и уста, които мълчаха.
         Денди преживяваше още веднъж мечтата си за жена и в избелелите спомени блесваше понякога внезапно позлатата на щастието и избухваше глухо розовият полумрак на желанието. В душата му се спираха спокойни и уморени часовете на преминалата нежност - и някъде, забравена, звучеше мелодията на измамлив и влюбен танц.
         Денди се пробуждаше тихо сред сънищата си и ги преживяваше сега отново в нежната им и безнадеждна хармония. И в благоуханията и далечна неясност на своя живот той чувстваше изтънчената и чиста красота на любовта и жената. Жената беше сън, разтворен в душата му, и чрез нея той се съединяваше с шеметните и мистични миражи на живота. И в душата му отблясваше неспокойното и вечно огледало на любовта, загубено в пожелания.
         Денди мечтаеше сред сънищата си, и във въздуха на стаята бе разтворен тънкият парфюм на спомените. А в ъглите се събираха безучастни, невъзвратими и безнадеждно мили сенките на миналото.

 

 

         SEHNSUCHT

 

         В желанията има понякога минути, когато нежността задавя гърлото и избухва внезапно в тъга. Жената, която обичаме, става мъчително скъпа, и в красотата й ние безнадеждно съзираме нещо трагично. В нейните очи ние намираме отражението на съдбата й, когато ги целуваме, се плашим от погледа им. Те говорят тъмния език на болката - и един ням и мъчителен упрек в техните отражения ни кара да потреперваме в разкаяние. А в болезнената червенина на устата една страшна чужда и горда воля съкрушава нашите блянове и ние, задъхани и смутени, чезнем в безмълвие. Жената става могъща и нещастен идол, в краката на който слагаме сразени нежните дарове на душата си. И в скръбта на едно безсмислено м странно обожаване ние преживяваме кошмара на щастието.
         Денди се разхождаше бавно из стаята. В камината последните догарящи въглени отблясваха върху мрамора в златисти сенки, а върху нощната масичка лампата с бледозелен абажур кротко и нежно осветяваше сред неясната и пухкава прозрачност на възглавниците лицето на малката приятелка. "Тя" спеше сега и, в умората на преминалите желания, въздишаше понякога с кроткия стон на тъжно дете. А обкръжени в бледата позлата на косата, устата й изглеждаха тъмни и строги в синкавия полумрак.
         Денди се разхождаше бавно и мечтаеше. Той бе я обичал - своята малка приятелка - и в радостните ликувания на волята за наслада, бе я покорил сред шемета на сластта, екстаза и обожанието. Той бе минал през тялото й във веселия и блестящ устрем на младостта и в душата му още звучеше могъщата и страстна песен на опиянението. А в ясните му очи бе светвала понякога стоманата на презрението - и тогава животът му бе добивал разкошния и властен смисъл на младо божество. Неговата приятелка спеше сега с неспокойния и нежен сън на тъжно дете. И в полуотворените й уста се зараждаше едно чудно изражение на болка, безпомощност и умора. Денди разглеждаше деликатните контури на ръцете й, извиващи се съвсем бледи върху покривката, и погледът му се спря върху лицето й. Тая горда и слаба жена се усмихваше сега безкрайно печално, с тихата светост на мъченица. И в скръбно вдигнатите вежди се рисуваше кроткото страдание на безсилието. Тя спеше сега и нейната малка тъжна душа се разтваряше в тъмното блаженство на томлението.
         И Денди почувства властното дихание на съня - тоя неясен и безучастен език на съдбата. Що беше животът в своето безразлично и вечно пресътворяване и какво значеше сляпата му сила пред трагичния и тъмен сън на душата? Защо копнежът се превръща в безцелна и невъзможна загадка, отделяйки се от тялото, и каква е все пак тая жестока и вечна всесъщност, която ни носи страдание, щастие и красота, чрез отрицанието на нашето собствено битие?
         Тогава, в мъката за красота, цял треперещ в нежност и смущение, Денди тихо целуна двете бледи безпомощни ръце на своята приятелка. И спирайки дъха си, той бавно коленичи пред скъпото тъжно тяло на любимата.
         В камината съвсем слабо се искреше в златни сенки розовото сияние на мрамора, а върху нощната масичка замислено и нежно се разтваряше в бледозеления въздух затихващата светлина на лампата.

 

 

         ДЕНДИ СЪНУВА (черно и златно)

 

         Малката приятелка не искаше да повярва, че Денди може да има сънища. Тя се радваше като дете, настоявайки, че това е невъзможно, и за доказателства измисляше хиляди малки невероятности.
         „Ти даже спиш с монокъл, а така никога не може да се сънува, защото едното око е будно“ - казваше тя и комично вдигаше едната си вежда, за да имитира носенето на монокъла.
         Денди, усмихнат, отиде при стъкления шкаф с фарфорови фигурки и донесе оттам една малка бледа ваза.
         - Виж - каза той, - това е небесният профил и аз го сънувах. Той е нарисуван върху тази японска ваза само с черен и златен молив, а в дълбочината на триъгълното му око художникът е оставил една малка остра точка емайл. В одеждите му има неясната грация на девственица и само нозете са тънки и обтегнати, подобно тетивата на лък.
         - Аз сънувах тия силни златни нозе и сънувах острата миризма на миск, която се огъваше в ритъма на строгата одежда. И насън аз държах в ръцете си това бледо и деликатно тяло на девственица и допрях страната си до малкия къдрец, който сякаш бе гравиран върху нежната позлата на фарфоровото ухо.
         И в прилив на нежност и дълбоко чувство на обожаване аз потърсих малките и силни уста на небесния профил. Това беше дълбока и мъчителна целувка, която проникна в душата ми, сякаш там се бяха отворили нови уста, които да я приемат. Аз затворих очите си и огнено сияние сви венец през чезнещата нежност на желанията ми - и почти до голо аз усетих пламтящата им болка в душата си.
         - Небесният профил се усмихваше със загадъчна усмивка на мъдро божество, когато отворих очите си. М върху златната линия на устата му се преплитаха тънките контури на иронията и умората. Той каза:
         „Аз съм Жената и тайната на моята любов е тъмно и сложно изкуство. Теб изгори огънят на моите уста, но аз го постигнах с мъката на дългия и упорит труд. За да направя устните си гъвкави и горещи, аз се научих да целувам изображението им върху леденото стъкло на огледалото. Аз целувах ръцете си и закривах после с тях очите си, за да прозра през огъня на страстта светлината на нежността. За да получи моята целувка тъмния и мистичен език на бляна, аз научих устните си да шъпнат молитви. А за да постигна тихия шемет на бавното изнемогване, аз целувах цветята и росата върху нежните им листа изми греха на физическото прикосновение. Ти виждаш: аз превърнах себе си в цел, към която аз се стремя, и с това ти ме изгуби като блян, който душата ти жадува. И моето тяло е музика и инструмент в същото време, но какво можеш да направиш от него, глупавий, когато не познаваш нотите?“
         - Аз се усмихнах в съня си (ах, тези сънища!) и отговорих:
         „Ти си мечтата в моето битие и реалност в моите сънища. Аз те сътворих в душата си и там те изрязах с черен и златен резец. Ти си изящна и нежна като видение, защото душата ми в своите молитви отрече тялото ти, за да го възсъздаде от въздух, светлина и линии. Но за да ти дам живот, аз ще вдъхна в теб душата си в една-единствена целувка.“
         - И аз целунах небесния профил с целувката на живота и сътворяването. Целувката, с която се целува земята, за да поникнат върху нея цветя; целувка, която, сложена върху камък, оставя виолетови следи от изгорено, подобно гръм. Това беше целувка, която преобръща облаците в дъга и която, сложена върху очите на слепец, му възвръща зрението.
         - Аз дадох цялата си душа в тая единствена и могъща целувка и почувствах върху устните си златните уста на небесния профил да стават тежки и корави, сякаш направени от сладко дърво. М когато смутен, треперещ и възторжен протегнах ръце, за да приема скъпото въплъщение на душата си - в малката емайлова точка на триъгълното око блеснаха искрите на иронията и умората - и небесният профил, видимо разочарован, каза: „Ах, остави - така целуват всичките мъже.“
         - Аз се събудих.

 

 

         СЪБУЖДАНЕ (вариация еп р1еin-air)

 

         Денди потри очите си и се усмихна, защото слънцето почти го ослепяваше. Върху бледозелените тапети лъчите се разсипваха в златни и червени вихри и дълго трептяха върху края на мраморната маса в бели и сини точки. Въздухът трепереше в късчета от светлина, наситен с тънкия парфюм на топящия се сняг. Пролет, пролет. През прозореца небето изглеждаше прозрачно чисто, сякаш направено от синьо стъкло, и в спокойната му далечина светваха остри и тънки точки от злато.
         Денди дишаше на големи глътки тая звънтяща във весели вълни светлина и затвори очите си. В душата му проникваше една странна и чиста радост, окъпана в светещи съзвучия. Наоколо беше така спокойно, въздухът така ясен, че потокът от хиляди кресливи лъчи се разсипваше внезапно в насветлен хаос, във вихър от светливи трели, в дъжд от искри - и влизаше на хиляди малки смехчета в носа, в очите, в гърлото.
         Денди се усмихваше опиянен от светлината, сякаш от вино. Върху бледните му пръсти се разсипваше тънък бисерен прах от лъчисти отражения и ръцете му изглеждаха прозрачни, сякаш изваяни от въздух и сенки; а пръстенът на показалеца му гореше в тежък непрозрачен пламък.
         Денди лежеше неподвижен сред пухкавата топка от белизнина на леглото. Той мечтаеше за своята малка приятелка и в душата му безшумно се творяха лъчисти хармонии. Нейният образ изплуваше отново в прозрачното сияние на спомена й Денди чувстваше отново сладката и дълбока нежност на любовта. Той обичаше сега с веселото и ярко опиянение на млад и силен юноша, и в кръвта му се разтваряше в цветни вихри дълбоката въздишка на пробуждащото се желание. А в далечината на очакването зовяха фанфарите на ликуващия живот.
         Денди мечтаеше, ослепей в светлина и нежност. Върху бледозелените тапети се разсипваха във вихър златни и медни кълба от светлина - и дълго трептяха в края на мраморната маса в големи неподвижни бели и сини искри.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 11. юни 2006 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]