Външният израз на колективния стил е модата.
          Собствено, мода е външния израз на чувството, което имаме за реалната ценност на нашето естетическо „аз“ по отношение на колективното „аз“. Модата така е не само естествена, но се и разбира сама по себе си. Неестествено действува само липсата на мода: това е винаги израз на предвзетост, перверзност или някаква непропорционалност.
          Когато става дума за субективно чувство при модата, неволно се налага следният парадокс: тепърва чрез нея „аз“-ът" се освобождава от себе си, за да влезе в общата хармония на интеграла „аз“. И ако модата се развива в индивида съвършено самостоятелно, това става заради „него“, „нея“ или „тях“.
          Като такава, модата никога не може да се подчини на принципа: изкуство за изкуството, или поне: изкуство чрез „аз“-а“, и с това й се отнема атрибутът на творчество. Действително, в нея липсва индивидуалното, изключителното, самостоятелното. Тя е есенцията на общото „аз“, на обективния потенциал при напрежението  на социалната душа, затова в нея го няма гениалното. Липсата на последното, на субективното изобщо, й отнема принципа на вечното - тя го изключва дори. Тя е строга функция на времето и като такава няма нищо общо с безкрайността на душата. С това се потвърждава и правилото, че обективните форми на живота, било думата, било жестът, тъкмо тогава, изгубват своето субективно значение, когато добият своята същност, респективно бъдат едно изражение на „аз“-а“, което да бъде разбрано еднакво от всички.
           „Дума“ е употребена тук в смисъл на език. Субектът може да си даде винаги сметка за своите преживявания и без помощта на езика или покрай него. Обаче езикът добива тогава своята същност и значение, когато посредством него можем да изразим и съобщим нашите преживявания някому. Оттам и чисто обективната същност на езика. Чрез това обаче субективните преживявания добиват един особен делничен и обикновен оттенък, през който изключителното се обезличава. Това става затуй, че самата дума е обезличена, поради съдържанията на толкова различни ценности, които всеки един влага в нея.
          И обратно: в нея всеки намира не това, което ние влагаме от нашето „аз“, а това, което той намира там, като отражение на неговите собствени преживявания. И от навика на употребяването на думата, ние извличаме само обективната й същност, подобно на знак, който е условен и към съвършено еднакво значение за всички.
          Много рядко, при особени случаи, намираме особен смисъл в една дума, респ. съвършено нови, лични и важни преживявания. Който например е мислил върху думата „душа“ дълго и съсредоточено, добива такова изключително и ново представление за нейната същност, че преживяванията му, проектирани върху нея, добиват значението на откровения. Това е обратният процес: субективизиране на думата.
          Модата би могла в такъв случай да бъде: обективизиран стил.
          Вътрешната статическа хармония на „аз“-а“ при процеса на обективизирането се обръща в еднакво значещ знак, в определено време и пространство, за всички хора.
          Оттук субективната ценност на стила, като отражение на душата на индивида, се изгубва и стилът се превръща в условие - всяко проектирано върху му преживяване да носи безличен и общ характер. Тогава от вътрешна закономерност той се обръща във външна условност и става мода.
          Понеже това, което стане достъпно на всички хора, изгубва съвършено своята ценност на вътрешно преживяване, а в края на краищата, все пак в безличната обективност на модата, ние предполагаме поне едната възможност (както при думата), да преживеем в нея нашето „аз“, а тая възможност липсва, когато всички начини са обезличени, модата трае до тая граница, когато всички възможни лични тълкувания са изчерпани.
          Оттук следва, че модата се унищожава в момента, когато се създава. Практически това става в определено време, понеже поменатият процес, пред вид различието на субективните преживявания, трябва да се изрази през дял от време, в изравняването на всички възможни субективни нива.
          Модата се явява понякога не като уравнение на нашето вътрешно чувство, а като следствие на въздействието на външното или обективното й съществувание върху нас. Тогава тя действува елементарно, почти като феномен. (Афинитет: междуметията и възклицателните в езика). Има хора, които разбират и преживяват модата не в и върху себе си, а във възможностите й на улицата, илюстрацията, или в пазаря. Има жени, които критикуват и разбират и най-малките детайли на модата върху другите жени, а в тълкуването на и прилагането й върху себе си, са само скръбно комични.
         Докато в изкуството субективната ценност, вложена в него, е тъй грамадна, че го прави почти недостъпно, в модата наопаки, обективното значение е така могъщо, че я прави веднага популярна. Даже дотам, че хора със силна индивидуалност почти не могат да я разберат.
         Истинската мода даже не се обяснява с „аз“-а: тя се приема от него като догма. И в желанието на субекта да я познае, обясни и превъзмогне, тя загива.
         Оттук следва, че докато създаването на трайна и завършена хармония в субекта, било като стил, било като изкуство, е напълно възможна, понеже „аз“-ът координира своите преживявания в точно съзнание на техните ценности, - тая хармония, пренесена вън от него, изгубва всичкото значение на необходимост и бива отричана от него. Така, понякога ние се обявяваме даже против нашите чувства или убеждения, когато те се преживяват от другите хора, от страх да не би с признаването им вън от нас те да приемат обективно значение.
          Истинското обективно значение на предметите е съвършено лишено от интерес за нас. Например при една машина ние веднага преставаме да я преживяваме, щом я разберем. Констатирането на една външна необходимост или закономерност е изобщо без значение за нас. Ние реагираме тепърва, когато тая закономерност престане: когато машината се повреди.
          Изнамерванията на техниката се дължат на стремлението на „аз“-ът да намери своя собствена закономерност във външния мир. Обаче със самото й обективизиране тая своя закономерност изгубва същността и значението си. Така в техниката личното творчество се изгубва в момента на реализирането му и затова името на автора се покрива с фирмата на фабриката.
          Поради този същия принцип, когато изкуството изгуби значението си на лично творчество и се обективизира навън, то се превръща в мода. Например в декорацията, орнаментиката, мебелите, оперетата, популярните стихове.
          Наопаки, модата понякога се освобождава от своето обективно безразличие и добива едно особено, дори индивидуално значение, което почти се приближава до вътрешната хармония на стила. Това е, когато тя стане израз на известна среда или обстановка, известна идеология, известни субективни качества. Например дългите коси при художниците, венчалната дреха на невестата, фракът след 7 часа и пр. От знак на обективна условност, те се превръщат в символ на индивиуални преживявания. Обаче тъкмо в този момент те престават да бъдат мода, макар да носят в себе си нейната същност.
          Модата добива едно огромно значение за нас, когато посредством нея искаме да скрием нашата личност, респ. нейните желания. Това става най-вече при проявите на пола. Понякога модата скрива и самата ценност на субекта, особено при жените и празните хора. Често пъти тя не прикрива нищо, обаче със самото си проявяване добива значението на ценност. Модните хора поради това са интересни, понеже в тях (модата, която те въплътяват) влагаме нашите чувства, които ние сами имаме като личен афинитет спрямо самата мода.
          Като обективен стил модата схематизира и обезличава чувствата. От любовта например тя прави флирт. Хора със силно полово чувство прибягват до нея, за да стилизират и обезвредят своите похоти.
          Изобщо посредством модата, ние можем да коригираме нашите желания спрямо другия пол. Но тия желания понякога се коригират толкова много, че изгубват същността си: жената, забравяйки да се харесва на мъжа от много мода, почва да харесва сама себе си.
          Тогава скритият догматичен характер на модата доминира и тя се обръща в квази-нравственост, имитирайки чрез императивите си самата религия. Един наръчник за Успех в живота е често пъти по-страшен за модната жена с догмите си, отколкото самите десет заповеди на Мойсея.
          И както всяка религия, модата има своите екстази, страсти и грехове. А богът й е също непознат, всемогъщ и безкраен: това е Полът.