Чавдар Мутафов

критика

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

„Дайте ми теле с две глави, зелен кон“ Александър Балабанов             Той е винаги такъв за далтонистите, но от това те много не научават. Защото, за тях той не може да бъде друг. Но те биха протестирали всеки път, ако по някаква случайност зрението им би станало нормално - или пък конят променяше боята си. Тогава те биха осъдили всички закони на светлината, и по тоя повод биха получили тепърва скука. А от скука, те биха протестирали още веднъж. И това - три пъти.           За щастие, обаче, конят е зелен не само за далтонистите. Той  т р я б в а  да бъде зелен всеки път, когато пасе червена трева под жълто небе. Така той става елемент на една условност, в която, веднъж включен, е вече длъжен да се подчинява на властта, която го обединява с и през всичко останало: той става необходим - за нас и за изкуството - и под знака на една по-висша категоричност, той престава да бъде  ч у д о:  защото се разбира сам по себе си. Тогава, вместо да бъде погрешен резултат на едно  з р е н и е, той постига закономерността на едно  в ъ з р е н и е. А това последното носи едно име: стил.           Стилът не зависи от зелената боя на коня, защото стои над всички коне. Той не ни учи да виждаме - ние се учим да го прозираме. Защото, вместо робството на цветната слепота, той носи в себе си свободата на прозирането: всеки път другояче. Ала зад тази свобода на избора стои самото избрано; а то гласи: само така.           Да се постигне стил не е догма, както не е задължително да се твори изкуство; ала веднъж постигнат, стилът сътворява от изкуството догма:  и з к у с т в о  и нищо друго. Тогава зеленият кон изобщо престава да има някакво значение на неестественост; той не е нито разновидност, нито феномен; той не удивлява, не оскърбява - защото се само подчинява на своята боя. Той е   е с т е с т в е н   за боята си, защото тази естественост е наложена не от нашето око, а от спектъра на стила. Но тъй, той престава да бъде кон - и нищо чудно в това, че той е вече зелен: той е само някаква стилова ценност - той трябва да бъде само зелен, без да следва от това, че не може да бъде кон; но без да следва от това, че всеки зелен цвят е присъщ нему.           Стилът, прочее, поставя началото на една възможност, която, в кръга на изкуството, се превръща в естественост. Това е висшата естественост на изобразителните и изразителни средства, които произхождат от едно общо начало, което е тъй могъщо, както началото на живота. Защото всичко, което е в кръга на известна закономерност - е естествено. Един камък пада по най-естествен начин винаги надолу, защото се подчинява на законите на отношенията на масите. Но в изкуството законът за отношенията на масите е стилово тъй определен, че по най-естествен начин иска подчинението на всички стилови елементи. Тогава, в картината на Делоне Айфеловата кула се събаря към небето, а годеницата на Марк Шагал получава превърната глава. Тогава зеленият кон  т ъ к м о  става зелен - и знае защо; без да се страхува от неестественото зрение на далтонистите. И когато последните патетически заклинат появяването му, той спокойно продължава да пасе червената трева под жълтото небе: защото той е вече т а м  и няма защо тепърва да се явява: ала това далтонистите не подозират.           Уви, далтонистите не подозират много неща - преди всичко законите на стила. Защото за тях - портивоестетствените - естественото е винаги порок; а всичко лишено от стил - изкуство. Те биха слушали Моцарт през тромпети, а Вагнер - на мандолина; те биха търсили в театъра лек на скуката си (о, зеленият кон!), а в цирка - патоса на меланхоличното трико; те биха намирали навсякъде „бум“: в катастрофите от кухнята, в поезията на комивоайяжорите, в мистиката на панаира. Те биха сътворили изкуство, химически пречистено от скука: мухата „цеце“ навсякъде. Тогава телетата с шест крака биха почвали първи пиесата в галоп, а всяка реплика би се измервала непременно в конски сили. Тогава стилът би получил наистина изключителни привилегии: да бъде отричан; а изкуството - да почва с аперитив, също както в ресторанта. Но артистите, артистите? - Дали не е време да бъдат вече невъзможни? Защо им е стил? Защо им е режисура? - И защо непременно да играят: персийският шах намира музиката само тогава добра, когато се нагласяват инструментите...           Зеленият кон, съвсем трогнат от толкова внимание, става внезапно червен.   1920 г.