В поезията на Николай Кънчев темата за детството е онова съхранено в човека „невъзвратно“, което е дълбоката основа на поетичното възприемане на света - идея, която той последователно защищава естетически. Темата за детството присъства в стиховете му активно и е свързана с основни характеристики на неговия лирически субект и с някои от най-ярките му лирически открития.
      За Н.Кънчев детството е не просто спомен, то е своеобразно съхранено състояние на духа, при което съзнанието е най-чувствително във възприемането и оценката си за света на нещата и понятията. На езика на поета това означава „да приютиш едно глухарче в себе си, за да не се обезглави от врявата…“ Много от поетическите му хрумвания са изведени от привидно нелогичната, оголена от опита детска мъдрост, която сама по себе си е поезия - лирическо начало и откровение: „О, детство! Бях толкоз палав, че чак сега разбирам всичко: аз вдигнах този прах, посипан навред по всички пеперуди“ или: „Завърнал съм се пак на шест години, където са големи само дните лете. Не се боя дори от дребна шарка: мирише вече толкова на здравец, че сигурно поляната е белег от ваксинация в гората“.
      Апологията на детството у Николай Кънчев е сякаш насочена скептично-афористично към тягостно „сериозния“ свят на възрастните. „Слава богу, че поне игрите на децата не порастват“ или „Така раздвижен е човекът, че ми се иска да се върна в утробата преди, където детето рита без ритници“; или „Детето вярва, че хвърчи в небето без хвърчило, то няма предни зъби, за да има задни мисли“ /„Лайкучката не хапе, а ухае“, 1984/
      В стиховете си за деца Николай Кънчев е различен дотолкова, доколкото има предвид спецификата на детското мислене и възприемане. Пред детето той дава простор на онова чисто лирично и носещо първична логика откривателство, което извира от първоначалната „игрова сфера на езика“.
      Като истински „ковчежник на езика“ той сякаш притежава магическия ключ към смисловото богатство на думите - съзнанието за езика като понятиен свят, който непрекъснато усвоява и обхваща богатствата на предметния свят, създавайки нови неподозирани отношения между нещата в него. Поетът не просто назовава, но и открива света и в този процес се саморазкриват и развиват езиковите възможности чрез лирическия изказ. Движейки се уверено „по ръба“ - по най-чувствителната граница между смисловите и асоциативните отношения на думите в езика, между устойчивостта и неустойчивостта на тяхното фразеологично съчетаване, той „претворява“ света като разкрива нови значения на понятията, нови изразни възможности на познати езикови и стилови конструкции. Със стиховете си Николай Кънчев потвърждава онзи възглед за поезията, според който „тя съществува само благодарение на непрекъснатото създаване на езика, което е равнозначно на разрушаването на езиковата сграда, на граматичните правила, на говорните пластове“ /Луи Арагон/
      Всъщност детето-субект в стиховете на Николай Кънчев няма възраст. Чрез него своеобразно е олицетворена детската гледна точка към света. Тази гледна точка, движението й от позицията на съвременното дете към фокуса на субективния спомен от детството определя до голяма степен поетическата стилистика на Николай Кънчев в стиховете му за деца. Начинът по който той поднася детските възприятия за нещата и явленията се посочва от критиката като негова слабост. Поетът е упрекван, че не винаги спазва „яснотата на идеята и някои фрази затрудняват детското мислене“ /Кирил Топалов/. Обикновена критиката противопоставя стиховете за деца на Николай Кънчев на поезията му за възрастни. Когато се появява втората му книга за деца „Чудесии“ /1973/, се отбелязва, че в нея поетът е преодолял „псевдомъдрата логическа и словесна еквилибристика“ и е овладял „идейно-художествената специфика на поетическия образ“ /К. Топалов/.
      Но колкото и да е различен авторът в двете си роли - пред възрастните и пред децата, той е единен в типа лирика, която създава. Това е лирика, която не отразява, а назовава нещата и разчита на интелектуалното възприемане. Тя е дидактична по отношение на мисленето и чувствителността на въображението; възпитава фантазията и усета за езика. Тя не само говори и провокира развитието на интелекта, но се стреми да го култивира у детето като възприемател. Тази поезия далеч надхвърля елементарните задачи на традиционната поезия за деца, без да ги изключва, разбира се. Разчупила рамките на логическия разум, най-често тя се движи на границата между мъдростта и нонсенса.
      За този вид поетическо изкуство се изисква особена авторска нагласа, едно органично лирическо отношение не просто към околната действителност, но и към света на думите и понятията, към идеалния свят.
      Като лирик Николай Кънчев почти не разчита на ситуации вън от думите. Дори в неговите поеми за деца /„Глухарче-другарче“, 1977/ епическото е максимално подчинено на лирическото. Това, което „става“, или което се случва в тези поеми не е действие-случка, а образ-отношение. Всичко в тези поеми е подчинено на лирическите идеи, на словесните открития, което по-скоро предизвиква въпроси у детския читател, а не му дава готови отговори.
      Поетът се отнася с уважение към детската интелигентност и за себе си като автор избира ролята на голямо беловласо дете, което също задава въпроси. В тази роля той е подготвен за присмехулните детски отговори. Той пита своите читатели дали в къщата на охлюва има телевизор, след като на главата му има антени; дали волът дъвче дъвка като не яде, а си мърда устата; или защо гущерчето не говори, след като има не един език, а два.
      Николай Кънчев занимава децата предимно с обикновените „чудесии“ на заобикалящия свят. И колкото са по-обикновени и познати, толкова желанието му да ги направи необикновени в детското съзнание расте. Този стремеж проличава най-вече, когато се съпоставят образи и мотиви от стиховете му за деца със съответствия в стиховете му за възрастни. Тези блуждаещи или плаващи мотиви, които се срещат равностойно в цялото творчество на Н.Кънчев са доказателство за неговото единство и са свързани със своеобразния му лиризъм. Те са доказателство и за това, че стиховете не са нещо случайно, а извират от потребността на поета да съхрани „крехкото беловласо другарче в себе си“ и в своите читатели, когато пораснат.
      Стиховете за деца на Николай Кънчев са събрани в няколко книжки „Кълвач“ /1966/, „Чудесии“ /1973/, „Глухарче-другарче“ /1977/, „Охлювата къща“ /1978/, „Боси ескимоси“ /1979/, „Попова лъжичка“ /1983/. Композирана тематично или жанрово, всяка една от тях има единно и самостоятелно звучене, независимо, че някои от стихотворенията се появяват неколкократно. Особената поливалентност на лирическите мотиви у поета позволява различното им мозаечно съчетаване, при което тези повторения имат свой художествен смисъл.

---

^*Изказване на конференцията, посветена на 70 години от рождението на поета Николай Кънчев, проведена на 07. декември 2006 г. в зала 4 на НДК - София.