Богдана Паскалева

рецензии

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

Рубриката се поддържа с конкурс на        Национален фонд „Култура“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Пътеводител в лабиринтите на речта   Богдана Паскалева              Прозата на Кристин Димитрова, подобно на поезията й, работи в/с два свята. Донякъде класически миметична, тя отразява едно банално, ежедневно, почти грубо битово „тук”, наситено с агресивни в своята материалност, тактилно осезаеми предмети и тела. В изображението на този свят читателят може да разпознае света, в който живее – „новия” свят, „модерния” свят – градът с неговите контрасти между изобилие и недонаправеност, между лукс и липса, което в крайна сметка поражда усещането за блудкава безвкусица. Основната характеристика на света (ни) се състои във факта, че е непоносимо профанен. В същото време този свят не може да скрие изцяло онова, което стои зад/встрани/извън него – някакво „отвъд” с неясна локализация, неясни очертания, неясни характеристики, но едновременно с това по неясен начин свързан с ежедневието. Двата свята са проницаеми един за друг – благодарение на мастилото.          „Тайният път на мастилото” е връзката между профанното „тук” и неопределеното „там”. Макар да поставяме „там” в опозиция с профанното, това все още не означава, че е задължително да му припишем сакралност. Най-отчетливата черта на това „там” е именно липсата на отчетливост, мъглата, енигмата, в която е обгърнато. Само едно е безспорно – „там” трябва да са разположени истината и смисълът. Просто трябва, защото няма къде другаде да бъдат. „Там” дори не е място в буквалния смисъл на думата. „Там” по някакъв начин се намира през цялото време „тук”, стига да разпознаем пътеките, по които то достига / ние достигаме – до нас / до него. Загадката на връзката между двете е проблемът, който занимава разказите, включени в сборника „Тайният път на мастилото”.          Атмосферата на загадъчност е отличитeлна черта не на обстановката, в която се развиват сюжетите, а на самите сюжети. Декорът на събитията не е по романтически тайнствен – той е категорично банален. Мистичното се състои в самото събитие, в сюжета, т.е. тъкмо в онова, което превръща една проза в наратив. Акцентът върху наративния елемент е особено осезаем и в стиховете на Кристин Димитрова – в повечето случаи те разказват събитие и това донякъде ги ощетява откъм лиризъм. От тази перспектива обаче става видна общата основа, в която са вкоренени поезията и разказите на авторката. Това поражда и близост в тематиката. Най-общо казано, тематичното поле, в което се движи творчеството на Кр. Димитрова, е обвързано с проблема за съобщението и комуникацията. Текстовете й от една страна насочват към определянето на съвременното общество като общество на комуникациите, но от друга страна преобръщат логиката на ежедневното ни битово общуване, което е разпознато като ущърбно. Текстовете на авторката се интересуват от друг вид съобщение – това е съобщението-със-смисъл, съобщението, което ни казва важни неща, съ-общението, което ни съ-общава, т.е. съ-причастява към тайнствения свят на истината. Разказите от „Тайният път на мастилото” начертават траекториите, по които това съ-общаване може да се случи – именно да се случи, защото в тези разкази истината връхлита човека, не му се откровява в съзерцанието, а го напада, въвлича, привлича към себе си в контекста на някаква деятелност. Истината буквално се случва на човека, поразява го, изненадва го.          Истината най-често се появява като нравствен въпрос – свързана е с проблемите за вината, отговорността, смъртта, времето и неговото движение, не на последно място с любовта. Другаде обаче се открояват оригиналността и инвенцията на тази проза – това „другаде” е именно по „пътя” (онзи от заглавието на сборника), т.е. в начина, по който всичко това бива сведено до съзнанието на човека.          „Тайният път на мастилото” е пътят на дискурса. Пътят на дискурса обаче не е вектор, а плетеница, мрежа от най-разнообразни, пресичащи се, допълващи се, отричащи се видове реч. „Ефирът” на разказите на Кристин Димитрова гъмжи от речеви потоци. Особеното е, че най-често става дума за различни ежедневни модерни дискурси, най-вече медийни, публични, и в по-малка степен частни. Сред тях откриваме сценарий за филм, вестникарски статии и сензационни заглавия, снимки, телефонни разговори, телевизионни предавания, интернет комуникация, текстове от блогове, текстове на песни на английски, понякога фрагментарни записки, бележки с прагматична цел, пощенски картички, некролог и др. Не бива да изпускаме от поглед и многобройните неезикови дискурси – предметите също могат да говорят, например запушалката от надуваемия пояс в първия разказ „Поговори с мен” или пък евтиният-скъпоценен пръстен от „Ще се срещнем вчера”. Говорят мъртвите, говорят ангелите – персонажи, от които може да се очаква да са овластени да говорят, но в същото време говори и надуваемата секс кукла. Въобще всеки възможен обект в този иначе безусловно профанизиран свят е надарен с реч: това е другата страна на съвременния живот – неговото изобилие откъм абсолютно хетерогенни, заливащи ни послания. Повечето от тези послания нямат никаква претенция за смисъл, те изобщо не се появяват в света с намерението да явят истината, висшето знание. Всеки път, когато се появи „говорещ” (от какъвто и да било порядък), който предполага подобна претенция, тази претенция задължително бива иронизирана. Например патетичното говорене за величието на историческото минало, както се случва в „Botev.com”, „Нещо като завръщане”, „Къщата на паметта”. Особено показателно е това, че именно литературата е друг „висок” дискурс, който или почти не се появява, или се появява в крайно травестиран вариант („Промени по сценарий”, „Смъртта на поета”, „Моите срещи с Елин Пелин”).          Литературата е сякаш такъв тип говорене, който в банализирания свят е загубил безвъзвратно надпоставеното си положение спрямо останалите дискурси. Разказите на Кристин Димитрова носят имплицитното съзнание за краха на романтическата роля на литературата като поле за изговаряне на истината и смисъла. В света на ежедневието всички речи са равнопоставени, а тези, които настояват на високия си статут, все някак го губят – например разказът за истинската любов от „Промени по сценарий” постепенно под натиска на медията деградира до абсолютно безсмислен сценарий за екшън филм, неоснователен както по отношение на героите си, така и по отношение на авторите си. Друг пример е онова, което се е случило с поезията в „Смъртта на поета” – тази поезия е такава, че дори на собствения й автор му се приисква никога да не я беше писал. Каква е съдбата на литературния канон става ясно от разказ като „Моите срещи с Елин Пелин”, който въпреки заглавието си всъщност се занимава с неща, нямащи нищо общо с никаква литература, а Елин Пелин участва в него само доколкото става (почти) свидетел на една любовна сцена край оградата на дома си. Най-често дискредитирането на изречената истина е следствие от дискредитиране на субекта, който я изрича – така се случва в разказа „Псевдонимът”. Тук не може да не се спомене проблематизираната позиция на категории като авторство, подпис, субект в хуманитарното мислене от втората половина на миналия век.          Истината обаче говори. Особеното в нейния говор е свързано с факта, че онова, което идва от маргиналиите на баналното, от табуираните спрямо профанния свят територии (например от смъртта или пък от страстта), нахлува в баналното през маргиналиите на художественото слово, т.е. през не-литературни дискурси. Може би в това се състои единственото, но много съществено преимущество на секуларизирания свят – фактът, че създава такава равнопоственост между дискурсите, до такава степен унищожава всякаква йерархия между високо и ниско говорене, че се оказва възможно истината да проговори от най-неочаквани, неподозирани досега места. Затова и стилистиката на разказите наподобява ежедневно говорене и е почти задължително иронична.          Ако приемем, че мастилото от заглавието е метафора на дискурса, не можем да не отбележим факта, че дискурсите, които срещаме в сборника, са в много малка степен „мастилени” – всеки текст вече се записва направо на компютъра, минава първо през клавиатурата и екрана, преди (евентуално) да достигне до печатницата. Някои дискурси представляват просто гласове (например телефонните разговори в „Нашият клуб” или електронният глас от изящно схематичния разказ „Гласът”). Други са просто образи от телевизията и вестниците. Там, където се появява категорично „мастилен” дискурс, формата му е крайно необичайна и дълбоко иронична – посланията на истинската любов минават по изключително таен път, а именно през една котешка тоалетна („Черните страници”).          И все пак всички тези най-разнообразни, често дори низови говорения са напълно автентични комуникатори на истината – те наистина съ-общават истината. В този смисъл прозата на Кр. Димитрова демонстрира едно доверие в речта, в способността й да говори-със-смисъл дори когато е случайна и маргинална. В контекста на разказите истината няма субект, тя е знание, което не принадлежи на никого (показателно е, че в разказа „Псевдонимът” който и да било автор на текст-с-истина се подписва като Х.Х.), и въпреки всичко успява да се свърже със света, като минава по пътя на мастилото. Но нали не мастилото е това, което най-често ни говори истината? Тук трябва да отбележим игровия момент, в който ни въвлича сборникът разкази „Тайният път на мастилото” – самият таен път ни е посочен все пак в художествена книга, напечатана с мастило, върху чиято корица стои заглавието „Тайният път на мастилото”, а над него – името на авторката. В крайна сметка става така, че истината за достъпа до истината, „ключът към езика” се оказва притежание на художественото слово.           ---     Кристин Димитрова. Тайният път на мастилото. Изд. „Обсидиан“. София, 2010