Пламен Влаев

рецензии

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

Рубриката се поддържа с конкурс на        Национален фонд „Култура“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Павел Павлов за свои съвременници   Пламен Влаев              На книжния ни пазар се появи двутомникът на Павел Павлов „Шепа мигове”, посветен на десетина напуснали ни вече писатели и още толкова негови колеги актьори и художници. В скромно по обем, но автентично и паметливо повествование, режисьорът разказва случки, останали в паметта му за времена, които днес изглеждат безвъзвратно отминали, но могат да бъдат безпристрастно оценени, едва след необходимия исторически толеранс. Едновременно мемоаристика и културна историография, книгата разказва за най-изтъкнатите му съвременници в сферата на духовното. Всички те - вече лишени от тегобите на „земната юдол”, оживяват отново в неговите спомени – със слабостите и превземките си на хора, но и с непреклонимото си желание за истински творчески върхове. Може би идеята за достигането на „творческия връх” звучи клиширано, но всички творци, за които Павел Павлов говори, наспроти на ежедневието и битовизма, са се откроявали тези личности, защото работата на писателя, актьора и въобще на човека на изкуството е майсторска и заслужава признанието и паметта на времето. Тя изисква пълно себеотдаване, а понякога и себеотричане на посветилия й се.          Павел Павлов умело избягва изкушението да говори за себе си, а набляга на представянето на приятелите и духовните учители, такива, каквито ги е запомнил той – чешити, но чешити талантливи и самобитни. За мнозина от читателите те са исторически лица, избледнели смътно, но под перото на Павел Павлов те стават действителни, оживяват в настоящето.          В първи том на книгата „Шепа мигове” авторът се връща към забележителните неща на българска сцена през 70-те и 80-те години на миналия век. Това са години, белязани с влиянието на съветския модел в изкуството, охотно обикнат и възхваляван от множество български критици, преподаватели, творци. И все пак дори в тази конюнктурна среда е имало островчета на свободомислие - театралните постановки в храмовете на Мелпомена и забележителните актьори, „великани на духа”, които публиката обожествява.          Още в предговора на тома мемоаристът засяга темата за късата памет на българския народ, за вечната му склонност да залита от „Осанна!” до „Разпни го!”, дори за най-талантливите си съвременници. Немалко от тази плеяда „личности без дубъл” си отиват огорчени от този свят, отритнати от лоното на най-свидното им – българската театрална сцена. „Докога, Българийо?”, възкликва изстрадалия тези мигове режисьор, но сам не смее да даде отговор.          Конюнктурната партийна върхушка често е винила Павел Павлов, че кани все едни и същи актьори в постановките и филмите си. Те са най-ярките в неговите очи, но те са и негови приятели пак поради същата причина. С подобен софизъм режисьорът успява да отклони атаките на неуморната партийна цензура и да върви по избрания от него път.          За всеки от колегите си е намерил добра дума, за всеки е пресъздал интересни епизоди от съвместната им работа, но с особено преклонение и признателност си спомня за своя учител – театралният педагог Кръстьо Мирски. Мотото на учителя - „словесен ерудит”, е, че „културата е мярка”. Павел Павлов се надява, че ще дойде ден, когато беседите на учителя му ще бъдат публикувани, спектаклите ми – извадени от праха на времето, както се полага на един от първите големи преподаватели и режисьори.          Не са пропуснати, а напротив – обширно представени, спомените за забележителните български актриси Леда Тасева, Невена Коканова, Катя Паскалева. Както и проблемите, които съпътстват творческия и житейския им път. Сред разказаните истории са и имената на Николай Бинев, Антон Горчев, Апостол Карамитев и Андрей Чапразов. И колкото и да е ампутирана склонността ни към обожание днес, не можем да не усетим, дори само по запазените снимки и декори, че това поколение театрали е имало своята индивидуалност и не се е задоволявало само с творчески сурогати.          Втори том е посветен предимно на писатели – Константин Константинов, Фани Попова-Мутафова, Анна Каменова, Вера Мутафчиева, Николай Хайтов. Вътре попада и историята как с помощта на Ганка Найденова (племенницата на Яворов) се поставя на софийска сцена пиеса, режисирана от Павел Павлов и съдържаща писмата на Явор и Мина- за изпепеляващата невъзможност на любовта им, за живота „с много празници в календара, но никакъв в сърцата”. Тази пиеса се казва „Душата ми е стон” по препоръка на Найденова и жъне голям успех.          Авторът проявява пиетет към отритнати от официалния канон писателки (Фани Попова-Мутафова, Анна Каменова). Има и доста лични неща в материала за тях – за огорченията, понесени от режима, за прениите, разгорели се между мастити литературни критици за достойнствата и несъвършенствата на пресътворените им герои.          За двама от може би най-изтъкнатите белетристи от втората половина на XX век срещаме повече непосредствени впечатления за техните характери, за чисто човешките им взаимоотношения. За съжаление на театрала съвместната им работа е доста ограничена – няколко екранизации по разкази на Хайтов и нереализирания проект за пиеса - рецитал със старинна камерна музика по мотиви от исторически романи на Вера Мутафчиева.          За днешния читател книгата „Шепа мигове” има и културна, и историческа стойност. Макар и нелишена от пристрастия, тя му дава възможност да надникне в творческите лаборатории на мнозина културни дейци от миналия век, да съпреживее техните житейски драми и съдби и да оцени по своя аршин приноса на това поколение за духовното наследство на България. Със сигурност мненията ще бъдат различни, дори полярни, но с мемоарите си Павел Павлов успя да добави непознати щрихи в портретите на тези напуснали ни творци и същевременно да ни подтикне да с спомним за тях и за делата им.             ---     Павел Павлов. Шепа мигове. I и II том Изд. „Библиоскоп“. София, 2010