Юлиян Разсуканов

история на литературата

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Романът „Тютюн“ от Димитър Димов – интелектуална ваксина срещу
болестта олигархически колективизъм

 

Юлиян Разсуканов

 

 

         Едва ли има съвременен българин, завършил средно образование и положил нужните усилия да прочете стряскащите със своя обем литературни творби от задължителната подготовка, който да не познава края на романа „Тютюн“ от Димитър Димов, преработен според изискванията на социалистическия реализъм и свързан със сиянието на „майския ден“1. В съответствие с каноните на този основен творчески метод в изкуството, авторът задължително трябва да изгради представата за светлото комунистическо бъдеще, в съчетание с исторически оптимизъм. Общоизвестен е фактът, че Димитър Димов, след съответното „съветване“ и другарски указания, преработва първоначалния вариант на произведението (издаден през 1951 г.), добавя сюжетната линия на положителния герой, разбира се, комунист – Лила, заедно с още около 250 страници, предназначени да усилят историческата истинност по отношение на отразяваните „достоверни“ събития от борбите на българските комунисти срещу монархофашизма и капитализма. По същество – да бъдат пренаписани и мистификационно интерпретирани обективните факти според водещата идеологическа доктрина на Българската работническа партия (комунисти) в първото десетилетие, след като тя, условно, на 9 септември 1944 г. овладява политическата власт в България. Не с въоръжено въстание, а с помощта на Съветската армия освободителка или по-точно – интервент, но това са само подробности, които могат и в настоящо време да предизвикат политически прения в Народното събрание на Република България.
         Преди повече от 60 години обстоятелствата са други. Народнодемократичната власт полага всички усилия, без да пести преките репресии, да обедини трудещите се от града и селото под мъдрото ръководство на БРП (к). За постигането на тази цел тя се вдъхновява „от марксистко-ленинското разбиране, че държавата е нужна на пролетариата като специална организация за подавяне съпротивата на свалената от власт буржоазия, за организиране и ръководене на стопанското и културното строителство по пътя на социализма“2. При тези обстоятелства, когато, като „нова форма на диктатурата на пролетариата народнодемократичната власт в България“3, е факт, следват и съответните действия. Ликвидирани са „капиталистическите експлоататорските елементи“4. Като следствие от правилния политически курс на БРП (к), която творчески прилага марксизма-ленинизма, няма как и изкуството да не бъде присъединено към „революционната“ промяна. На нея трябва да откликнат всички здравомислещи, патриотични и демократични елементи от културния фронт.
         Отглас на тази обективна необходимост е „Апелът“ на писателите от Отечествения фронт (от 13 септември 1944 г.), „писателите-комунисти и прогресивните писатели“5. В него практически е декларирана тяхната вярност към новия политически режим в България: „Политическата и културна мисъл у нас бе задушена напълно. Невежи полицаи-цензори се нахвърлиха върху всяка проява на свободна мисъл. Пораженията, нанесени на художественото творчество, са неизмерими. България бе превърната в духовен затвор... Писателите на прогресивната мисъл у нас се пращаха в концентрационните лагери, по затворите, а някои от тях намериха смъртта си в тази жестока борба... Народната революция на девети септемврий срути стените на общонародния затвор и стана най-светлото събитие в новата политическа история на България. Разкрити са просторите за творческа работа и пред нас. Днес вече ние можем да изразим онова, което мислим и чувствуваме, можем да станем истински представители на народната воля и на народните стремежи. Няма я тъпата фашистка цензура, която убиваше благородната човешка мисъл, няма го варварският полицейски ботуш, който потъпкваше всяка човешка проява“6.
         Сред имената на подписалите този „Апел“ не е и името на Димитър Димов. Той обаче се е възприел като ангажиран в определена степен с тази верноподаническа декларация. Поради тази причина в романа „Тютюн“, независимо от преработката, е счел за необходимо да понапише нещо за драмата на калните, не полицейски, а „кални милиционерски ботуши“7. Една цензура е била сменена с друга, като новата е и крайно агресивно налагаща своята идеологическа творческа доктрина, наречена социалистически реализъм. Една от нейните цели, включително и по отношение на литературата, е да създаде изцяло мистифицирана представа за историческото минало на България, особено що се отнася до борбите на БРП (к), като се започне поне от 1891 г. (когато Димитър Благоев основава на връх Бузлуджа Българската социалдемократическа партия, станала после работническа, комунистическа и т.н.), борби срещу капитализма, фашизма, монархията. Въобще срещу...
         Революционните марксисти се нуждаят непрекъснато от врагове, за да оправдаят своята агресивност и същевременно да пропагандират по-лесно своята идейна утопия, наречена комунизъм. Той, разбира се, е идеалният обществен ред, който човечеството все още не познава. Когато дойде моментът за неговото изграждане, реалното създаване на този нов, идеален обществен ред, както става в България след 9 септември 1944 г., е необходимо да бъде исторически и диалектически обоснован. Причината, от една страна, е свързана с диалектическия материализъм, който е водещият научен метод в марксизма-ленинизма, а от друга страна, се съотнася с факта, че социалистическата, Деветосептемврийската революция просто не съществува. Тя е мистификация, а изкуството, подчинено на социалистическия реализъм, е нейният пропагандатор. Особено мощно средство е социалистическото кино (романът „Тютюн“, редактираният, също е филмиран). Чрез него се прокарва дори и абсурдната претенция на българските комунисти, че те са преките наследници на революционната борба още от преди Освобождението. Типичен пример е игралният филм „Калин Орелът“ – 1950 г., а и много други подобни на него художествени творби. Те са предназначени да убедят всички българи, че настина: „В 9,30 часа сутринта на 8 септември Червената армия прекосява нашите граници, посрещната от народа и войсковите части с изключителен възторг, с червени знамена, цветя, хляб и сол по народен обичай“8.
         Дори в самата История на Българската комунистическа партия е отбелязан фактът, че тази чужда военна инвазия, в разрез с всички принципи на международното право (приложимо включително и по време на война), е от решаващо значение за победата на Деветосептемврийското въстание. „В полунощ на 8 срещу 9 септември (тоест, повече от 14 часа след като Червената армия вече е навлязла на българска територия – б. а.) 1944 г. антифашистките сили завзеха Министерството на войната... Деветосептемврийското въстание победи сравнително безкръвно, със зашеметяваща бързина и голям размах“9 (като във филма „Ударът“ – 1981 г.). За всеки съвременен читател подобни твърдения, граничещи с представата за епически размах на въстанието, дори в този текстови дискурс, биха прозвучали най-малкото съмнително. Така са изглеждали те и за съвременниците на съответните исторически събития. В тях, реално, приносът на БРП (к), а и на Отечествения фронт, е почти бутафорен. Съдбата на България се решава далече извън нейните граници. Всичко е договорено между Чърчил и Сталин и придобива реална форма чрез така нареченото Процентно споразумение от Московската конференция (9 октомври 1944 г.). Но дори и то е фактически без значение, защото не 75%, а 100% от българската територия вече е завладяна от Червената, Съветската армия. В тази обективна ситуация мистификациите, дори безпардонното фалшифициране на историческите факти, става необходимост, ако трябва да бъде обоснована победата на народнодемократичната, сиреч комунистическата власт в България.
         Попаднал в тази ситуация, принуден, под пряк натиск, включително и от страна на Съюза на българските писатели, да преработи първия вариант на романа „Тютюн“, Димитър Димов е поставен в особена ситуация. Ако прояви несъгласие, последиците за него самия могат да бъдат доста неприятни. Същевременно, ако откаже да преработи творбата, тя ще бъде цензурирана, смачкана с калните милиционерски ботуши и повече никога няма да „види“ бял свят. При липсата на реални възможности за избор, на писателя му остава една възможност – да се възползва от неудобните за него обстоятелства. Чрез редакцията на вече публикувания текст, заедно с новия персонаж Лила, отговарящ на изискването за положителен герой според принципите на социалистическия реализъм, и с още 250 страници повествование, да „каже“ на читателя, особено на бъдещите поколения читатели, много повече истини, отколкото в оригиналния „Тютюн“. Да заяви своите съждения, въпреки цензурата. Разбира се, не може да прибегне до директен антикомунизъм, но може да постигне нещо, дори по-значимо – да изгради бариера, своеобразна ваксина, срещу опасната заразност на новите идеи, към които хората, особено ако са недоволни от своето настояще, проявяват почти инстинктивна, безсъзнателна пристрастност. Даже нещо повече – колкото тези идеи са по-абстрактни, нелогични, утопични, толкова те са по-привлекателни.
         Комунизмът е точно такава идеология или по-скоро религия от типа на католическото християнство, предлагаща светло бъдеще и неописуемо щастие за човеците, за получаването на което те трябва да вярват и да служат. Да не разсъждават за своето настояще, а да гледат само напред, уверени в постигането на обещаното прекрасно бъдеще. То може да бъде назовано по различен начин – Царство божие, Златен век, Комунизъм, Утопия...– от значение е привлекателността му. Тя възниква на основата на свързаното с него обещание, което обаче несъмнено ще стане факт, за прекрасен човешки живот. За справедливост, за равенство между всички членове на обществото, а и за доминацията само на един прекрасен сезон – пролет (поне за онези географски ширини, в които този сезон климатично съществува). И двата варианта на романа „Тютюн“ започват с гроздобера10, тоест – септември – и завършват с май. Устойчива архетипична схема в изкуството, отговаряща на последователността Железен – Златен век (по гръко-римския митологичен модел) и стар – нов свят, сътворен в 6 дни – Царство божие на земята според християнския есхатологичен код. Тази образна употреба от страна на Димитър Димов е улеснена от използването на подобни идейни внушения в самата комунистическа пропаганда, а дори и в „научния“ марксизъм-ленинизъм. Подобни смислови опозиции са радушно приети и в каноните на социалистическия реализъм. Така образът на пролетта във финала на романа „Тютюн“, особено в паралел и с алюзията за Лила, ще бъде одобрен художествено, а и идеологически. Димитър Димов със сигурност е съзнавал добре този факт. Заради това и „светлината на майския ден“11 си остава и в двете версии на творбата. Няма съмнение – естетически възвишен образ на прекрасното бъдеще, което предстои. Никой не би съзрял в него, въпреки че тази светлина е „потъмняла“12, и нотка на песимизъм.
         Това обаче не означава, че хората на изкуството, особено онези, които притежават истинска творческа дарба, ако не и вроден талант, ще бъдат обладани от възторжен оптимизъм, при условие че реалният човешки свят, който те много по-добре разбират от останалите биологически индивиди, наричани Homo sapiens, обективно им показва нещо друго. Те няма да го пропуснат. Проблем остава начинът, по който ще го представят пред своите читатели. Самата художествена условност, присъща за изкуствата, включително и за литературата, предполага това да стане по особен начин. Така че смисълът да бъде достъпен само за онези човеци, които притежават нужните сетива, както и необходимите способности за разбиране. На тази основа се получава нещо, много подобно на код, който е разбираем за малцина. Същевременно хората на изкуството, в процеса на създаването на този шифър, защото използват своя човешки интелект и стремейки се да намерят отклик в съзнанието на читателите, зрителите, слушателите, въобще реципиентите, отново човеци, доста често достигат до изцяло сходни или поне идентични прозрения.
         Така Димитър Димов, стремейки се да формулира непораждаща излишен утопизъм представа в романа „Тютюн“ по повод победата на новия строй в България, се доближава доста много до антиутопичния роман на британеца Джордж Оруел – „1984“ (издаден през 1949 г.). Като цяло, първото десетилетие след края на Втората световна война е кризисно за повечето страни в Европа. Особено драматично е то за онези, които биват „освободени“ от Червената армия и се свързват чрез братска дружба с великия СССР. Вече е факт Желязната завеса (понятието е използвано за първи път от Гьобелс и в последствие е лансирано от Уинстън Чърчил), която разделя Източните, социалистическите, от Западните, капиталистическите страни. В ход е и т.нар. Студена война, която преминава и в „гореща“, дори на територията на Европа (напр. гражданската война в Гърция през периода 1946 – 1949 г., предизвикана от опита на комунистите да овладеят властта). В бившите демокрации, тръгнали по пътя на строителството на социализма от съветски тип, налагането на новия строй протича чрез пряка репресия. Като цяло, кризисна обществена ситуация, която засяга и България. Първоначално, под прикритието на Отечествения фронт и пропагандираната народна демокрация, реално се налага диктатура, диктатура на пролетариата. Нейната масово огласявана цел е светлият, великият, прекрасният комунизъм. Той е неизбежното бъдеще на цялото човечество, когато всеки ще дава на обществото колкото може (чрез своя труд), а ще получава всичко, от което се нуждае. Привлекателно обещание, което не е нищо повече от една идейна утопия (нещо като идеалната държава на Платон от „Държавата“), която не е предназначена да бъде реализирана като социална практика. Не такова обаче е мнението на истинските комунисти, убедените марксисти-ленинци. Призракът на техния идеал, „призракът на комунизма“13, вече е придобил не просто плът, а е обхванал почти половината от Европа и дори шества по други континенти.
         Навсякъде, където се настани, започва социалистическото преустройство на обществото, което поема към комунизма. Преди сбъдването на тази утопия в неопределеното бъдеще, в настоящето на комунистическите режими, по образеца на великия Съветски съюз (с или без Й. В. Сталин), практически се установява тоталитарна форма на управление. Такъв процес протича и в България, особено в първото десетилетие след 9 септември 1944 г. Тогава биват интензивно ликвидирани враговете на народа, виновниците за националните катастрофи и всички буржоазно-капиталистически остатъци. Новата, народнодемократичната власт, при подкрепата на широките трудови маси от града и селото, уверено поема по пътя на социализма. В настоящето крайният резултат от това велико дело е болезнено ясен за всекиго. Той може да бъде синтезиран чрез написаното от Михаил Капустин в „Конец утопии?“ („Краят на утопията“) през 1990 г., точно когато протича разпадането на СССР и на Социалистическия блок, доминиран от него: „Сега ние (не без известен страх) мислено се спускаме назад по историческата стълба на нашата Утопия, водеща наникъде...“14.
         Когато Димитър Димов пише и първия, и втория вариант на романа „Тютюн“, едва започва изкачването на българите по тази историческа стълба. Нейният край все още е твърде далече, а е и труден за предвиждане. Въпреки това определени прогнози, макар и на границата на прорицателските визии, могат да бъдат направени. Възможността се обосновава на факта, че въпреки затворения тип социализъм, репресиите и пропагандните фалшификации, определена информация за комунизма от сталинистки тип вече е известна, даже и чрез трудовете на дисиденти от типа на Николай Бердяев, а и по други информационни канали. Известно е онова, което се случва по време на Испанската гражданска война, когато дори искрено вярващи преди това комунисти или социалисти, като например британецът Джордж Оруел, който е и интербригадист, разбират, че целта на Сталин е създаването на световна империя, оглавявана от самия него. Нищо по-различно от стремежа, ако не на всички католици, то поне на някои папи и религиозни ордени (като Йезуитския, както е в романа „Осъдени души“ от Димитър Димов). Ако не същата, то подобна амбиция има и Адолф Хитлер чрез Хилядолетния райх. Неговият край, поставен чрез капитулацията на Германия на 8/9 май 1944 г., само дава на Димов допълнителна възможност, без да се опасява от марксистко-комунистическата цензура и социалистическа литературна критика, дори присъединявайки се към антифашистките писатели, да изследва рухването на друга утопия – националсоциалистическата. Но дори и при тези обстоятелства, заради смесването на изкуството (социалистическото) с политическа идеология (комунистическата, марксистко-ленинската) в България при народнодемократичната власт, Димитър Димов не може да заявява свободно своето мнение (авторът не е толкова ограничен при писането на романа „Осъдени души“ (1945 г.), който е антихристиянски, антийезуитски и се отнася за Испания, вече управлявана от генерал Франко, а той, разбира се, е фашист).
         Димов не може директно да изрази своите оценки, особено за светлото комунистическо бъдеще. За тази Утопия, която се оказва, ако не път, водещ наникъде, то със сигурност не и към нов обществен модел, към нов свят, където човешкият живот ще бъде прекрасна и сбъднала се мечта. Налага му се да използва естетическо, идейно, дори политическо кодиране, за да изрази своите творчески прозрения. Сред тях е и предвиждането какво в действителност ще последва за България и за българите след налагането на социалистическия строй. След премахването на социалното разделение, основано на капиталистическите форми на собственост (включително поземлена), целящо ликвидирането на експлоатацията на човек от човека и тяхното обобществяване. Чрез поставянето им под контрола на обществото, представлявано „законно“ от тоталитарната държава, т.е. от Партията и от нейния вожд. Те са истинските носители на промяната, на обновлението, на възраждащото пролетно начало за живота на цялото човечество. Този исторически оптимизъм е „закодиран“ във финалните части и на двата варианта на романа „Тютюн“. Неговата светлина като че ли (особено в съчетание с акварелния образ на Лила) чертае само прекрасни перспективи.
         Всичко е така, но ако текстът бъде възприет като конвенционален. Предназначен да бъде четен от ляво надясно и от началото към края. Модерният тип повествование, конкретно по отношение на романната проза, не се изгражда според този принцип. То е по-близо до особеностите на лирическия текст. В случая дължината на редовете няма никакво значение, важна е семантизацията. Тя, по отношение на всеки елемент, на всеки текстови фрагмент на творбата, може да бъде осъществена само чрез цялото произведение. Въз основа на смисловия му дискурс, а и на всички други текстове, които имат отношение към него чрез авторовия замисъл. Що се отнася конкретно до двата варианта на романа „Тютюн“ от Димитър Димов, този замисъл се отнася към дискурс, който е на метатекстово ниво. То включва както митологични архетипове и семиотични кодове, така и системи от художествени текстове, регулиращи точното разбиране на авторовите инвенции. Те изискват от читателя определена компетентност, определени интелектуални способности, които обаче не са на академично ниво. Това не е необходимо, защото марксистката литературна критика, респективно и цензура, нито е академична, нито е научна. Тя е просто догматична. Дори цитатническа, т.е. – обосноваваща своята „истинност“ чрез цитирането (може и под линия) на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин и т.н. Елементарен логос, при който твърдението е вярно, защото системата, в която то функционира, е вярна сама по себе си. Ако този причинно-следствен, научен (а и атеистичен) модел бъде съобразен с принципите на социалистическия реализъм, с класово-партийното пролетарско изкуство, щом романът на другаря Димитър Димов завършва с пролетта като ново начало (с или без Лила), това е израз на историческия оптимизъм и на светлото комунистическо бъдеще.
         Прекрасно. Но романът започва с гроздобера. Изречението и в двата варианта на творбата е едно и също. Отделено графично от останалата част на текста: „Гроздоберът беше към края си“15. Започнала е есента. Този повествователен факт би бил пропуснат при конвенционалното четене на романа. Четене в края. Що се отнася до началото му, то вече би било забравено от страна на непосредния или на нискокомпетентния, на непомнещия читател. Съвсем очаквано. Чете не лирика, която изисква целият текст да бъде помнен, почти наизуст, за да бъде разбрана всяка негова отделна част, а проза. Тя следва да бъде четена алгоритмично – от началото към края. Сюжетът преминава през съответните фази и дава резултат. Линейна прогресия. Проста, ясна, еднопосочна – светъл, исторически обоснован оптимизъм, „изкристализирал“ в светлината на майския ден. Нейното помръкване (еднакво и в двата романа) може да остане незабелязано.
         Същевременно краят на гроздобера – тоест – септември, архетипичният знак за Железния век, е в началото на романа и свързаността му с края на творбата може да бъде пропусната от четящия само с очи читател. Допустим „художествен недостатък“, но не и от автор, имащ литературните способности и компетентности на писателя Димитър Димов. Те не бива да бъдат подценявани. Българската литературна критика, а и история, не само в периода, наречен социалистически, проявяват известна склонност към неглижиране на творбите, ако не отговарят на социалистическия реализъм. След 1991 г., но с обратен знак, се наблюдава подобна тенденция. Конкретно – случаят „Тютюн“ остава като потвърждение единствено за репресивната намеса на комунистическата идеология в сферата на изкуството.
         Като цяло, съществува негласно възприето убеждение, че поне в българската литература едва ли са възможни световнозначими постижения. Странна априорност, без да бъдат взети предвид интелектуалните способности на конкретния автор. Общото доминира над частното. Стабилен диалектико-материалистически подход. Индивидуалните отклонения са изключени. Ако ги има, те преминават в „графата“ на пренебрежимата случайност, която подлежи на игнориране. Ако към това бъде прибавен и предразсъдъкът, че български автор, разбира се, извън имената на комунистическите вождове и учители, които „градят“ велики утопии (напр. др. Тодор Живков), не може да направи прозрение, което да бъде от ранга на великите антиутопии, ситуацията става още по-близка до неточността. Димитър Димов обаче постига точно обратното на това очакване чрез двата варианта на романа „Тютюн“ и особено с преработения. Началото, отнасящо се към есента и финалният блясък на пролетния ден по странен, но не съвсем неочакван начин, кореспондират с „1984“ на Оруел: „Априлският ден бе ясен и студен, часовниците биеха тринайсет часа“16. Като че ли се получава нещо като продължение на романа „Тютюн“. Съвсем очаквано директна връзка между българския и английския автор не може да има, а и не съществува. Но двамата са съвременници. Имат литературни, включително и публицистични, способности и интереси. Обектът на тяхното изследване е относително еднакъв – тоталитаризмът. Идейната им политическа ориентираност, макар и да не е комунистическа, е с ляв уклон, което означава, че няма да са склонни да проявяват пристрастност към либерален утопизъм. Няма да оправдават по никакъв начин „старите“ демокрации, свързани с капитализма. Поради тази причина е много вероятно и двамата да достигнат до сходни заключения, отнасящи се към проблема какво ще стане с отделния човек, ако – не конкретна личност (кралят, владетелят), дори не държавата – а обществото, част от което е и самият индивид, стане негов господар.
         Оруел няма толкова големи ограничения, колкото има Димитър Димов заради политическата цензура в народнодемократична България и може да бъде много по-директен, макар и да използва дисидентизма на Емануел Голдщайн – персонаж, версия на Лев Троцки от романа „1984“. Според Голдщайн новият обществен ред е олигархически колективизъм17. Интересен оксиморон. Той възниква дори само ако се съотнесе с Платоновото определение за олигархия: „Държавна уредба – обясних аз (говори Сократ – б.а.), – която зависи от имуществената оценка на хората и при която управляват богатите, а бедните нямат никакво участие в управлението“18. За някаква форма на колективизация дори и няма намек. Но точно такава зловеща комбинация се получава при установяването на социализма, на диктатурата на пролетариата като първа стъпка от прехода към комунизма, към Утопията. Първо се започва с експроприацията на собствеността, включително и върху земята. Всичко става колективно. Ефектът от тази революционна стъпка Оруел синтезира в друга своя антиутопия „Фермата на животните“ – „ВСИЧКИ ЖИВОТНИ СА РАВНИ, НО НЯКОИ СА ПО-РАВНИ ОТ ОСТАНАЛИТЕ“19. Без да се навлиза в „дебрите“ на въздаваната от българските комунисти и отечественофронтовци справедливост спрямо враговете на народа и капиталистите експлоататори, общоизвестен факт е, че някои другари просто си присвояват при колективизацията чужда собственост. Не в полза на обществото. Бившите бедни стават настоящите богати, които са и управляващи държавата чрез народнодемократичната власт като форма на диктатурата на пролетариата. Така реално се получава олигархически колективизъм. Димитър Димов индиректно достига до същите заключения за иманентиката на новата, следдеветосептемврийската власт в България. Но и управлението в Царство България преди този исторически преврат, на политическо, на държавно ниво не е било по-различно. Първата отличителна особеност при модерните демокрации е, че и бедните (в някои случаи с определени имуществени ограничения) имат участие в управлението на основата на избирателните си права. При народнодемократичната власт те са всеобщи, но точно поради тази причина нямат никакво значение. Общоизвестна е максимата на Сталин, че при избори важно е кой брои гласовете. Избирателните права са факт и за българите още с Търновската конституция (жените получават права по-късно), но това изобщо не означава, че бедните, обикновените граждани имат истинско участие във властта и че съществува нещо като реална демокрация. Причината – контролът на богатите, на капиталистите над институциите на обществената власт на основата на корупцията, което означава олигархия. Самото понятие олигархия в контекста на съвременната икономика и политология (включително и през миналия век) е свързано със сливането на предприемаческия и банковия капитал в началото на технологическия стадий заради ускоряването на конкуренцията и на движението на капиталите. При тези сраствания, доброволни или принудителни, се образуват монополи в определени сектори на производството. Тези монополи придобиват доминиращо положение, позволяващо им да извличат свръхпечалби. Те водят до неимоверно увеличаване на личното богатство на една малка група агресивни и безскрупулни предприемачи (те, чрез корупция, поставят под контрол държавните институции).
         Точно в такъв момент, според повествованието на романа „Тютюн“ (без значение в коя версия), е родена и „Никотиана“. Макар чрез спомените на Костов за град Солун, както и чрез замисъла на татко Пиер, възникнал по време на гуляй и разврат, да не са дадени конкретни подробности за същността на този замисъл, те могат да бъдат открити в останалата част от романа на Димитър Димов. Основата е политическата корупция и този театър от министри, депутати, кметове, полицейски началници, дори и прекупвачи на тютюн на дребно, с които разполага „Никотиана“, за да гарантира своите печалби. Така се получава и мафията, към която са насочени разсъжденията на Чакъра в романа „Тютюн“ по време на тютюневата стачка. Мафията има истинска власт в Царство България, а чрез нея – шепа свръхбогати контролират всички българи до степен, че да се разпореждат с живота и със смъртта им (поради тази причина умира Чакъра). Техните интереси са обслужвани и от демократично разделени власти (въпреки царската институция, имаща отношение към изпълнителната власт). Няма съмнение, че подобна антиутопия не може да бъде възприета без съпротива. Причината – отделният човек, въпреки че има законови права и лична свобода, практически не може да ги реализира, освен ако не разполага със съответното количество пари, за да си плати. Този обществен модел трябва да бъде заменен с друг, дори и това да стане чрез принуда. Старият свят на „Никотиана“ и на Немския папиросен концерн трябва да бъде премахнат. За Димов такава необходимост без съмнение съществува, но не защото е привърженик на марксистко-ленинската идеология, а защото не може да има нормално мислещ и непредубеден човек, който да приеме като добро обществото, социалната система, пораждаща огромни неравенства, в чиято основа са единствено богатството и собствеността (база на олигархията). В това разделение има изконна антихуманна несправедливост. Проблемът възниква от начина на нейното премахване. Той не е следствие от еволюция, от логичното развитие на самия живот или поне от генезиса на производителните сили и производствените отношения, а е скокообразен, революционен акт, като за България е и почти криминален. На нея социализмът й е натрапен със силата на оръжието (според Сократ – олигархия се създава с насилие), чрез инвазия на Съветската червена армия и пак благодарение на нея е установен новият строй.
         Към 50-те години на ХХ век, по разбираеми причини, дори и да желае, авторът на романа „Тютюн“ не може директно да постави проблема какви ще са резултатите от тази, привнесена отвън, с оръжие и придобила конкретни физически форми, комунистическа утопия, включващи и обобществяването на собствеността. Дали тя ще доведе до нещо по-добро за хората, ликвидирайки стария свят, на олигархията, мафията и на капитализма – това остава доста съмнителна политическа хипотеза. Но от гледна точка на обективните процеси, протичащи в България след 9 септември 1944 г., когато започва изкачването по „историческата“ стълба на Утопията, която би трябвало да бъде, въпреки комунистическия „атеизъм“, Стълбата на Яков, може много лесно да се установи, че тя не води „нагоре“.
         Димитър Димов изгражда и други антитези на комунистическата доктрина за революционното премахване на капитализма. Индиректен намек, че в унищожаването на този стар социален строй и замяната му с някакъв тип обществена форма на собственост и управление, се съдържа и в ретроспективните разсъждения на Костов. Те се отнасят за времето на неговата младост в Солун и за възторга, свързан с хуриета. Бъдещият главен експерт на „Никотиана“ не само се възхищава на солунските атентатори, но и със сигурност има леви, социалдемократически убеждения. Той възторжено приема републиканизма (формално свързан с Младотурците), дори разпалено публично агитира в негова полза. Но после идва разочарованието и от тази химерична идея. Като цяло, финалните разсъждения на персонажа Стефан Костов са реквием на един напразно изживян човешки живот. Но какъв е смисълът на тези спомени за минала физическа реалност? Едва ли причината е да бъде обосновано едно очаквано самоубийство в романа „Тютюн“ (Костов нееднократно отъждествява себе си с „Никотиана“ и заявява, ако тя умре, и той ще умре).
         Особено неясно е защо е обърнато внимание на хуриета – от турски – свобода. Прилича на спазване на историческата достоверност (отнасяща се към идеите на Младотурците). После обаче следва забележката за хуриета: „...Ирина и Борис го смесваха невежо с хатишерифа“20. Като добавка, веднага е фиксирана властта на Отечествения фронт и то при употребата на бъдеще време в миналото – „Борис се мяташе и бълнуваше в огъня на треската, а правителството на Отечествения фронт щеше да потърси рано или късно сметка за грабителството му“21. Никоя революция, никой скокообразен обществен преврат, не може ей-така, като чрез магия, да прекрачи от антиутопия в утопия. Обещанията, пропагандата и мечтите за нов свят не вършат работа. Така дискурсът вече става по-ясен. Димов няма предвид опита, който условно Костов е придобил при неуспешното установяване на хуриет и свалянето на кървавия султански режим, а утопичната идея, че този революционен акт „...ще докара справедливост в една империя, която почиваше върху непокътната феодална собственост“22. Този дискурс също е интересен, защото една от специфичните особености на поземлената собственост в Отоманската империя, даже и след законовите реформи, включително и след Хатишерифа (1830 година), е, че не възниква феодализъм – поне според европейската представа. В опростена версия – над половината от поземлената собственост е на държавата, а не е частна. Така се получава добре известният в изкуството модел на Шекспировия „Хамлет“ – събитията се случват в Дания, но смисълът им се отнася за Англия. В романа „Тютюн“ – не за Отоманската империя и за идеите на Младотурците, а за България, вече под властта на Отечествения фронт, след победилата Деветосептемврийска революция. Историческата предпоставка за този смислов дискурс е пряката връзка между Младотурското движение и Руската революция от 1905 г.23
         Основната цел на Димитър Димов не е „изследване“ на Младотурската революция, а на нейната Деветосептемврийска посестрима. Тя е сложила край на един, ако не точно кървав и султански, то със сигурност репресивен политически режим в Царство България. Започнала е ликвидацията на частната собственост, включително и на поземлената. Направен е преходът от монархия към република. Работниците и трудещите се селяни на митинги по цялата страна възторжено приветстват тези постижения на народнодемократичната власт... Но дали това ще доведе до справедливост, е поредният контекстуално зададен от Димитър Димов въпрос. Дали всичко това е достатъчно, за да бъде създадено едно, ако не идеално, то поне наистина ново общество, нов свят, е твърде съмнително. Причините са няколко. От една страна, прекалената екзалтираност, дори и тя да е реално състояние, а не пропагандно твърдение, е само емоция. Което означава, че тази екзалтация е нетрайна. Много лесно преминава в противоположното психическо състояние – разочарование. От друга страна, ако емоцията е единствената мотивация по отношение на човешкия социален избор, той почти никога не довежда до позитивни обществени последствия. Условният опит на Костов, който е сред екзалтираните пропагандатори на хуриета, функционира като фактическо потвърждение на този механизъм, според който емоционалната възвисеност, екзалтацията, гарантират разрушаването на всяка идейна утопия.
         Същевременно от значение е и проблемът за собствеността, включително и поземлената. Премахването и превръщането й в общонародна, обществена или държавна, води неизбежно до ликвидиране на човешката индивидуалност (от това се опасява включително и Алеко Константинов в пътписа „До Чикаго и назад“ по отношение на утопичния проект на Едуард Белами, формулиран в романа му „Поглед назад“). Неин страшен господар става някаква неясна флуидна конструкция, наречена общество, обществен интерес, обществено благо. Това неиндивидуализирано, неперсонализирано владение би трябвало да елиминира личния икономически интерес и социалния егоизъм. Да премахне, заедно с разделението на формите на собственост, разделението на труда, унищожавайки и произтичащата от това експлоатация на човек от човека. Всичко изглежда като път към постигането на справедливост при преразпределението на общите блага. Но за да стане това социален факт, отделният човек трябва да се откаже от личната си свобода. Единствената реална, физическа гаранция за нея е собствеността, частната. Ако тя изчезне, индивидът става зависим, защото няма възможност да взема суверени решения за своя собствен живот. Тогава неговото социално, а и икономическо положение, е като на крепостните селяни в „класическия“ европейски феодализъм. Дори нещо повече – липсата на собственост го поставя почти в ситуацията на роб, но по отношение на самото общество, на самата държава. Особено при комунизма или при нисшия му етап – социализма – тя наистина става като Левиатан (според виждането на Томас Хобс – „Левиатан“). Но не защото пази от пороците, а защото подчинява и контролира всички свои поданици, които могат да бъдат наричани граждани или пък другари. Властва над тях, отнемайки личната им свобода, обоснована на собствеността. Индивидуалността изчезва, слива се с безликата обществена маса на равните, управлявани от по-равните. На този фон, в определена степен, капитализмът има своите предимства, защото той гарантира собствеността, включително и законово. Неразделимо свързва едноличната собственост със свободата – човешката и гражданската. Поне такъв е общият идеен дискурс на либералните утопии. Те не довеждат до истинска човешка свобода, защото капиталът, икономическият интерес стават новият господар, ликвидиращ човешката свобода (както заключава и Алеко Константинов в „До Чикаго и назад“). По-вярно е, че я поставят в зависимост от богатството и от собствеността. Ако обаче всичко това изчезне, пак заради човешката свобода, за да бъде премахнато имущественото разделение и експлоатацията на човек от човека, за да станат всички равни, следва неизбежно антиутопията. Следва олигархически колективизъм. В него едноличната собственост върху средствата за производство е премахната законово. Всички животни, тоест другари, са равни, но някои са по-равни от останалите. На мястото на икономическата, меритократическата власт, е поставена политическата. На една партия – комунистическата. Тя се слива с държавата по конституционен път, легитимен за народнодемократичната власт. Ефектът обаче е един, също като в стария свят – мафия, отговаряща на партийната бюрокрация, доминираща на нивото на всички държавни органи и институции (от министри до началници на цехове и низови партийни секретари). Тя пак обслужва интересите, включително и икономическите, но не на свръхбогатите предприемачи капиталисти, а на преуспелите чрез експроприацията или елементарното присвояване на буржоазната собственост лидери на партията. Комунистическата партия. При липсата на частна собственост, която е заменена от държавна, общонародна, тоест обществена, колективна, няма как да не се получи олигархически колективизъм. Няма как да не помръкне светлината на майския ден и часовникът на общественото развитие да не удари първия час след дванадесет. Моментът, след който би трябвало, ако не Небесният Йерусалим да започне своето слизане на земята, то поне да бъде поставено началото на един нов, по-добър от стария, етап в развитието на цивилизацията. В живота на човеците. Нищо такова обаче не може да се случи, поне за българите след Деветосептемврийската революция. Дори и тя да е пропагандна мистификация, окупацията на Червената армия е факт. Отечественофронтовската власт, а после и народнодемократичната и строителството на социализма – също. Такава е обективната ситуация. Тя не може да бъде пренебрегната.
         При тези обстоятелства писателят Димитър Димов (за разлика от Джордж Оруел, който няма щастието да види като сбъдната реалност ангсоц, поне в Обединеното кралство), може да направи само едно. Като човек, имащ и медицинско образование, макар и ветеринарно, да „изработи“ ваксина чрез своите две версии на романа „Тютюн“, интелектуална ваксина. Тя е предназначена да предпази все още незаразените от прекален оптимизъм. От алогичните и екзалтирани очаквания по отношение на новия, на социалистическия строй в България, започнал своето болестотворно влияние върху човеците след 9 септември 1944 г. и продължаващ да дава своите рецидиви и след 1990 – 1991 г.

 

 


 
 

 

---

 

Бележки:

 

1 Димов, Димитър. Тютюн. Български писател. Ч. 2, София, 1988, с. 397. [горе]
2 История на Българската комунистическа партия. Издателство на Българската комунистическа партия. София, 1969, с. 233. [горе]
3 Пак там, с. 229. [горе]
4 Пак там, с. 229. [горе]
5 Дойнов, Пламен. Чистката в съюза на българските писатели: 1944. Кралица Маб. София, 2017, с. 153. [горе]
6 Пак там, с. 153-154. [горе]
7 Димов, Димитър. Тютюн. Български писател. София, 1988, Ч.2., с. 351. [горе]
8 История на Българската комунистическа партия. Издателство на Българската комунистическа партия. София, 1969, с. 224. [горе]
9 Пак там – с. 224-225. [горе]
10 Може да се асоциира и с началото на Страшния съд – „Откровение”, гл. 14. [горе]
11 Димитър, Димов. Тютюн. ИК Труд. София, 1992, с. 603. Тютюн. Български писател. София, 1988, Ч. 2., с. 399. [горе]
12 Пак там. Димитър, Димов. Тютюн. ИК Труд. София, 1992, с. 603. [горе]
13 Маркс, Карл. Фридрих Енгелс. Избрани произведения в два тома. Издателство на Българската комунистическа партия, София, 1959, Т. 1., с. 23 [горе]
14 Капустин, Михаил. Конец утопии?. Новости. Москва, 1990, с. 13. /Преводът от руски език е на автора/. [горе]
15 Димов, Димитър. Труд. София, 1992, с. 5. Тютюн. Български писател. София, 1988, с. 5. [горе]
16 Оруел, Джордж. 1984. Профиздат, София, 1989, с. 25. [горе]
17 Виж Оруел, Джордж. 1984. Профизат, София, 1989, с. 182. [горе]
18 Платон. Държавата. Наука и изкуство, София, 1981, с. 324. [горе]
19 Оруел, Джордж. Фермата на животните. ФАМА, София, 2013, с. 106. [горе]
20 Димов, Димитър. Тютюн. Ч. 2. Български писател, София, 1988, с. 223. [горе]
21 Пак там, с. 223. [горе]
22 Пак там, с. 222. [горе]
23 За допълнителна информация – Димитров, Страшимир. Кръстьо Манчев. История на балканските народи. Наука и изкуство. София, 1975, с. 321 – 331. [горе]

 

 

 

 

Електронна публикация на 24. юни 2020 г.

©1998-2020 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]