Сирма Данова

литературна критика

Литературен клуб | страницата на авторката | литературна критика

 

 

Възвишение и воздвижение

 

Сирма Данова

 

„...а после от   я з ь   станало   я з и к   и значи: оръдие,
чрез кое человек изражава с жив глас или чрез някакви си
черти пише мислите същества си, себе си, аза си. А
защото много същества,   а з о в е,   съвъкупени съставят
един народ, затова   я з и к   в черковното ни писание има и
значението народ.”

 

 

Г. Раковски, „Ключ българского язика”

 

 

 

         Едва ли всяко време би могло да носи кризисния ресурс на „истото време“1 на българите. Новият роман на Милен Русков „Възвишение” показва усет за висока преходна точка не в банализирания ни политическия преход, а в големия скок на Възраждането. Това е първият роман на автора с българска тема, което несъмнено го полага до емблематични сюжети като „Под игото”, „Записки по българските въстания”, „Миналото” и „Кървава песен”. Заедно с това обаче се предлага разказ встрани от идеологическата представителност на познатия ни предосвобожденски дискурс. Милен Русков е намерил начини да погледне от друга страна натръшкващия днес сотирологически патос на литературния образ на Възраждането. Това, само по себе си, представлява едно разреждане на възвишеното.
         Всъщност „Възвишение“ не е разказ за..., а разказ на един от сподвижниците на Димитър Общи, участник в Арабаконашкия обир. Главният герой – бачо Гичо – е и гласът на повествованието. Той определено стои встрани от кодификациите на Историята, съсредоточени в каноничните фигури на Възраждането. С това романът се снабдява с „обърната точка”, представяща „револуциата” като полусъзната – полусериозна игра наяве почти до смъртта на героя. Първоличното повествование дава и автентичността на езика, продукт на визионерска изработка (стилизация), която се удържа в четиристотин страници. Езикът е дисциплинарното поле на Милен Русков, осигуряващо на романа природност и естественост. В разказите на бачо Гичо се цитират и други наречия на възрожденския Вавилон. Най-често присъства речта на неговия съпътник – неофита Асенчо – милозлив и същевременно хитроват образ. Присъствието му е от изключителна важност за свързаността на наратива. Той е фоновият образ на мислите на бачо Гичо, макар че разказът не секва, когато героите са далеч един от друг. Романът не е поделен на глави и прилича на антична река. Посвещаващият се в Делото неофит Асенчо участва в един общ проект на просвещение и тайноизложение, осъществяван пътьом по обходните места на Делото. Изборът на повествователна стратегия прави много интересни преходите между свидетелственост и несвидетелственост, между събития, които се случват, и събития, за които се разказва, между сън и разказ за съня и т. н. Разговорите на Гичо и Асенчо при тяхното движение и „воздвижение” напомнят двойката Дон Кихот и Санчо Панса. Макар и сам Дон Кихот да казва: всяко сравнение е омразно.
         Интересно филолологическо упражнение може да представлява въпросът „как разказва Милен Русков след сто и четиридесет литературни години?”. Не без значение е, че диалогът е опосредяващата техника на романа. Пресъздаването на чужди речи през личния език, който във времето на Възраждането е непременно идиосинкразен, представлява един от изворите на смеха и забавното в книгата. „Възвишение” е мъжествена книга. Романът изработва наративни ситуации буквално от всяко нещо. Например от имената. Целият сюжет се опира в топонимията. Така разбираме, че село Джиново е кръстено на един мюсюлмански отшелник, който е събирал български булки от различни места и ги е давил в топлите бани. От „джин” или „зъл дух” произлиза Джиново и така се оформя цял разказ. Има отделни истории и за наименоването на коня херой – дядо Юван, за прякоросването на ханджията чифут Станчо Скъпото, за смислите на името Д. Общи и много други. Централен за романа е просветителският проект, поддържан с многократно припомняне най-вече на наизустени стихове от „Горски пътник” на Раковски, които героите понякога трансформират. Образователната линия изявява последователно смисъла на думата „възвишение”. Дори не ни идва наум да се питаме дали тези цитати са истинни. Други ключови възрожденски поучения са Историята на Паисий, Букварът на Петър Берон, който се оказва наръчник за всичко, Библията на Петко Славейков и дори Българско-френският речник. С всяка от тези книги има история.
         Сблъсъкът на две различни модерности е особено ярък и забавен в епизода с френския инженер. Френецът идва в Българско, за да проектира железница или „железен кон”, както си го представят героите. Двамата се примъкват в стаята на чужденеца, поразени от европейския му вид, с идеята да му вземат дрехите. Смехът произлиза от неразбранщината, от неприкосновението на отделните езици. Разноречието и неразбирането оголват родния език като архаична утайка на Модерността. Този епизод е фон на едно преобърнато отношение към фигурата на революционера, нагласящо фокуса към описанията на Захарий Стоянов и Стоян Заимов. Фигурата на хайдутина е подложена на нееднозначна репрезентация. Той е едновременно харамия (разбойник) и херой, пратеник и довереник, пътник и съзаклятник, обучаващ и обучаван, читател и писател. Тъкмо с тези си активности героите на „Възвишение” напомнят трикстери. В образа на Асенчо дори е утаен малкият пикаро Мацко от „Записки по българските възстания”. Разказът набляга и на сложната инсталация на Вътрешната революционна организация. Паролите и знаците са обичайни механизми на посвещение, праобрази на агентурните имена. С много хумор е описана цялата неразбория около тези опосредяващи разпознавателни практики. Двамата герои така и не смогват да настигнат Левски, за да му предадат писмо от Димитър Общи. Тази повторителна невъзможност е пределното основание на Гичо да се усъмни във физическото съществуване на апостола. Аналогично на подобно съмнение четем към края на романа, когато героят се пита дали действително съществува народ, дали езикът е достатъчната му легитимация. Това е отявлена теза на модерните времена.
         Централната наративна стратегия е свързана със съсредоточаване върху думите на нещата. С това „Възвишение” прилича на етимологическа книга. Налице е мистериозна енциклопедия на имена, реалии и рецепти. Изтласкването на баталната сцена до последните десетина страници прави романа катехизис на светосъзерцанието. Много от разказите произхождат от учудването пред природата на нещата. В това учудване има нещо антично. Дори Гичо се изненадва от някои познания на своя повереник, макар че сам той е носителят на „главното” за света. В сладостната му реч се сплитат етимологии и лъжеетимологии, водещи към непрестанното преоценяване на опознавания „лъжовен свят”. Смесването на теософия с квазисекуларни представи прави от героя медиум на Тайната, „на скрития в дълбокото мрачен корен”. Езикът на Гичо е посредник на нови митологии, строени над старозаветни писания и народни предания. Например пратеният от господа потоп се обяснява със съйешването на паднали ангели с човешки жени. От това смешение се раждат нефелни чудовища, омърсяващи божието творение. Само по себе си, това е разказ в друг разказ, положен в големия наратив. Говоренето непрекъснато снабдява повествованието с различна версия за нещата, която се разминава със социоисторическия контекст на очакване. Описанието на нефелните същества е само част от паралелно изработвания обратен образ на възвишаването. Откриваме го в разсъжденията за нефелното, немощното, нездравото. Съсредоточаването върху нефелността на света лежи в основата на модерния скепсис, определян като „душестягане” и „бактисване”. Колкото по-близо до своя висок финал е книгата, толкова по-плътна изглежда тази негативна жилка. Самият роман по своята архитектоника може да бъде мислен през релефната форма на възвишението. Не е случайно, че върховият смислов план на заглавието проектира смъртта – възвисение в самия край на повествованието. От перспективата на „Възвишение” Възраждането изглежда по-навътре в модерността.
         В повторителните размисли за времето и природата откриваме две големи теми на романа. „Но тъй е тя, време лети невидимо, защо му е въздушна природата, време е като вятъра, духа и отлита, само най-леки неща зема със себе си – листа, духове, миризми, прах от пътищата, пуховете от липите, глухарчетата, цветчетата, таквиз неща; само духовете на нещата зема; най-лекотелесните неща.” (Ето, например, този цитат хвърля светлина върху ненаписания диалог между Йордан Радичков и Захарий Стоянов.) Или по-кратко в друго откритие: „Време минава, не ся ибава”. Колкото до природата, можем да проследим онези елиптични описания, които казват за нея толкова, колкото и за самия език. Един от най-чаканите образи, от страна на читателя, е свързан с описването на светлината. Защото има ли повторение, има и очакване. Очакването започва от думата „светлоструй” и минава през детския спомен за странната сълничина светлина, пронизваща изсушеното шкембе, сложено наместо стъкло в класната стая. Освен всичко друго, думата светлина е част от семиотката на възвишението.
         И с това завиваме към физиологията, на която романът много разчита. Ако можем дори само да се усъмним във важната за високи описания диалектика между ниското и високото, то без особени колебания ще кажем, че разказът дълго се движи в зони на ниското. Не че читателят не може да се досети какво се случва с Асенчо, след като налита на неузрели сливи. Поразително смехотворяща е внимателността, с която е пресъздадена цялата ситуация на бавенето около тялото, като се започне от начинанието на Асенчо и се мине към рецептите за неразположения в „Естественната история” на Василя Берон. Физиологията е онзи мощен ключ, който свързва времето, човекът и нехаещата за него природа в един вътък. Удържането на комичния план се дължи несъмнено и на това. Сякаш вярно е, че езикът на добрия писател не познава срамни места. Тепърва ще се обяснява литературноисторически големият езиков пробив на Милен Русков. Засега имам интуицията, че този език е мощният визионерски антиезик на префиненената литература, пряко или алегорично отнесена към нескончаемия ни преход. И спирам пред факта, че само три месеца след излизането си романът очаква своя втори тираж.

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 В Речника на Найден Геров „исто” е определено като „също”, но и „истинско”, „истинно”. Тоест даже и онова време, в същината на което се явява някакво знание, някаква истина. Може да означава и бъбречено кладенче, жилавина (от „истеса” - бъбреци) сиреч вътрешност, присъщност, сърцевина. [горе]

 

 

 

 

 

Милен Русков. Възвишение. Изд. „Жанет-45“. Пловдив, 2011 г.

 

 

 

Електронна публикация на 14. декември 2011 г.

© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]