На Владимир С.
Романът „Чевенгур“, който влиза в корпуса текстове на т. нар. "задържана" литература, авангардно "се изплъзва" от онези интерпретации, подлагащи го на политическо четене. Той не е просто текст за идеологията, преживяващ в жанровите номинативи "утопия" и / или "антиутопия"; или олитературено разказване за онова динамично "прагово" време - революцията в Русия от 1917 г. "Чевенгур" е както раздвижено повествование на човешките образи, посрещащи и изискващи комунизма като мяра на живеенето, така и книга на физическите кодове, на знаците на безплодието, материята в космичен план и материала в чисто прагматичен. В този смисъл, телесността и "отелесяването", разпознати в раждането като поява на нова плът и в смъртта, предполагаща сливането на пръст и плът, са важни сюжетопораждащи опори на писането. Мотивът за тялото се свързва в
космически уедрен план с мотива за водата, фигуриращ в книгата изоморфно. Модификациите на водата са реализирани в: топоса на езерото, природата на дъжда (разностранен в появите си образ), както и във физиологичното състояние на потенето. Топлината като енергия съществува в различни форми - най-абстрактната - "греенето" (на слънцето в Чевенгур), топлината на земята като лоно и не на последно място - топлината на женското тяло. Силно поразяващ момент в романа е картината на ужасяващия студ, който кара две дечица да се притискат до горещото тяло на майка си, болна от тифус, за да се стоплят. Преднамереното колективно избиране (респ. разпределяне) на жени в селската околия - Чевенгур функционира като възможност за телесно сливане и отдаване на топлина. Хронологически романът може да бъде отнесен към т.нар. "нов телесен канон"1, но идейно - телата са видени в тяхната близост, допир, съприкосновение (само прегръдката преди сън между мъжете дава нужната за заспиването топлина). "Новият" канон се противопоставя на ренесансовата концепция за двутелост и на античната визия за андрогина по своята несмесеност и изразителност. Наблюденията на М. Бахтин, свързани с телесността, открояват кърменето като единствения запазен момент на двутелост. В романа има акт на кърмене на дете, почти съвпадащ със смъртта му. Фигурата на бременната жена също представлява състояние на двутелост. Близостта на телата и утробната им свързаност внушава парадоксалното доближаване на поетиката на "Чевенгур" до "стария" телесен канон. Но лишеността на масата от гротеска изключва това. Не случайно едно от тълкуванията на заглавието на книгата се свързва с лексемата "утроба".
Паратекстът: „Пътешествие с открито сърце“ насочва към движение в просранството, във времето, както и в онтологичния свят на сънуването.
Чевенгур бележи топос. Като име се появява след обстоен разказ за живота на Захар Павлович, нелепата смърт на Дмитрий Иванич, любопитен за знанието на рибите и осиротяването на сина му Саша. Персоналното открояване се случва сред епизодични (еднократни) споменавания за герои в условията на ужасната суша.
Романът дълго време не "говори" за Чевенгур. Началото е посветено на идеята за направата. Работата на Захар Павлович; идентификацията на човека с машината е начало на размисъла за материала (въглища, метал, фасонирано желязо, стоманено въже, мазут); субстанцията, а и за механизма на часовника като изкуствено съществуващо (неодушевено) отброяване на времето:
"Но когато Захар Павлович научи тайната на махалото, видя, че време няма, съществува само равномерната стегната сила на пружината." (с. 62)
Съзнанието за "отсъствието" на времето като даденост отпраща към една от големите теми на епохата и на романа - "края на историята". Революцията се изживява като последно време на велика промяна, която да регламентира съществуването на "вечния комунизъм". Вярата в края на историята бива почти религиозно аргументирана от колективната вяра на чевенгурци във Второто пришествие, съпътствана с "чакането" на "края на света". Пародира се политическата демагогия.
Романът "Чевенгур" представлява повествование на контрастите: в плана на идеологиите - комунизмът, приеман като "живата святост", е противопоставен на дребната буржоазия, седяща като "кротка мръсница на пътя на революцията"; опозиции се реализират и в отношенията: "мрак - светлина"; "топло-студено"; "черно - бяло".
Плътта като метафора на земята (земята като метафора на плътта) се свързва с антиномията "суша - влага". Началото на романа е мотивирано от покъртително описание на сушата. Феноменът на "умрялото" жито ужасява не само с наличността си, а и с обстоятелството, че се повтаря от "следната" година. Това предполага поредното време на безхлебие. Изгорялото поле и жегата кара селяните да напускат родните си домове. Мотивът на обезлюдяването, илюстриран най-пълно с изречението: "къщите мълчаха, пълни с бездетна тишина", е антитезисен на идеята за населяването на Чевенгур. Не случайно е наречен "населен пункт", заради концентрацията на хора в него, приближаването на къщите и изобщо - сплотяването. Изгубването на вярата в съществуването и оцеляването бележи трансформацията на "живеенето" в "доживяване". Сушата е внушена с миризмата на изгоряло, пресъхването на кладенците, умрелите есенни листа, размножаващите се от жегата гущери, сухата гора от кръстове в гробищата. Както и с поникването на ракитов филиз в захвърлен цървул, "издъхването" на ниските кръстове в гъсталаците, поникването на едър слънчоглед от комина на запустяла къща, обрасването на пътя със "сухи и овехтели от прах треви". Мотивът на обрасването отвежда към проблема за заличаването. Тревясалият селски път престава да съществува. Загубата на реалии носи смислите на забрава и липса на живот.
Чезненето и чезнеенето се асоциират не само с обезлюдяването, а и с умирането. Опитът за заместване на хляба, "лекуването" на глада със смес от гъбена отвара и сладка трева, убива - "децата сами предварително измряха". Това показва, че хлябът няма заместител. Всъщност в романа има персонаж, който, по свое убеждение, се храни с пръст. "Разправял, щом житото става от пръстта, пръстта има самостоятелна ситост, само стомахът трябва да се приучи към нея".
Уравняването на хляба с тялото, на хляба със земята, има, както митологичен (космогоничните митове), така и библейски референт. Човека, хранещ се с пръст, наричат Бога. Обобщението му: "Аз раста от глината на душата си", прави възможен неговия микрокосмос.
Индивидуалното физиологично състояние също може да бъде белег за безплодие и предвестник на сушата. Леля Маря е жена от селото, която ражда всяко лято с изключение на годините преди суша. Носила е 20 пъти. "Чистата", неоплодена утроба представлява микромодел на космическо безплодие. От друга страна, липсата на хляб означава липса на плът.
Контрастният свят на Чевенгур битува и в подсъзнателния, индивидуален акт на сънуването. Героите сънуват често - Александър Дванов (Саша), Копьонкин...
Малкият Саша, изпаднал в полусън, вижда картина на насилие, съпътствана с неочаквана промяна в атмосферата:
"Саша вдигна пръстена от мократа трева, а гърбавият го удряше шумно с този пръстен по главата - под разсъхващото се с трясък небе, от чиито пукнатини изведнъж заваля черен дъжд - и внезапно стана тихо, звънът на бялото слънце затихна зад хълма в потъващите ливади. В ливадите стоеше гърбавият и пикаеше върху малкото слънце, което и без това вече угасваше." (с.55)
Съновидението на черния дъжд като неживотопораждащ е съществен момент от метафориката на дъжда в целия роман. Присъствието му е важно, не само като нужния опозиционен елемент на двойката суша - влага. Дъждът е символен (значещ) и в своята променливост. Падащата отвесно вода е най-менливият и разнолик образ в романа.2
Обрисуването му е един от чаровете на поетиката на Платонов. Ето как присъства в целия роман: "потоци изстуден дъжд с тежки капки"; "тънък остър дъжд"; в друг момент е "ситен, безкраен и търпелив"; после се явява като "откъснат" от земята. Водата фигурира и като "мъртво вещество". За изследването на този проблем спокойно може да се говори за семиотика на дъжда. Безспорно, водата е стихия, стилистично "преобразувана" от Платонов; одухотворена е, носи черти на характер; дори е индивидуализирана при всяка своя поява. Влажното ежедневие в Чевенгур, там, където се чака, посреща и с недоумение се улавя, че комунизмът е дошъл, е противопоставено на сушата в с. Мутево. Дъждът е обстоятелство на утопичнта, изкуствено създадена общност .
Освен това, прозрачната материя на водата съдържа в себе си и идеята за тяло, поетическата визия за отелесяване: "...дъждът беше заспал в почвата, беше го заместило слънцето, а от слънцето беше започнала шетнята на вятъра, бяха се разчорлили дърветата, бяха се разбъбрили тревите и храсталаците и дори самият дъжд още непочинал, се беше изправил на крака, разбуден от гъделичкащата го топлина, и събираше тялото си в облаци." {курсив мой, С.Д.}
В представите на Саша той дори приема соматична характерност. В състояние на спомняне Дванов се впуска в своя "детски ден", когато се сбогува с дома на приютилото го семейство. Той си спомня,
че "дъждът мирише на пот - на познатия живот в топлите прегръдки на баща му". Този вид пренос (човешко-природно) показва сложното смесване на просто (т.е. детското) и сложно (подсъзнанието, необяснимият път до спомена). Метафориката на дъжда е интуитивно (не интелектуално) свързана с човешкото екскрементиране. Доколкото можем да приемем израза "дъждът мирише на пот" за метафора, виждаме, че тя, сама по себе си, се разколебава като сензитивна. Наблюдава се напрегнато съотнасяне на елементите "дъжд" и "пот", които на синтактично ниво позиционират като субект и обект. Връзката се осъществява не чрез сходства на формите (в случая - приридата на водата), а чрез кода на литературния език - различните предмети винаги могат да бъдат обединени езиково. Словото е всесъчетаемо, всепроникващо и всепобиращо. Дъждът - като "субект" - "изиграва" своята самодостатъчност, без да бъде сравняван с
избиващата от човешката плът вода. Образът направо поема обекта на уподобяването в себе си. Водата на космоса поема водата на тялото. Интересно е това, че спомнянето на бащата реабилитира друг спомен - за миризмата на неговата плът. Постигнато е сложно повествувуване, изразено с формулата - "спомен в спомена". Фигурата на Алексндър в романа "присъства" с две имена. А. Дванов е името на героя във фабулното (в смисъла на хронологическо) структуриране на разказването - случването "тук" и "сега". Докато деминутивното Саша се появява при всички онези "отклонения" на повествователя, осъществени във фикционалните размери на сънуването, видението и спомнянето, отнесени към детството. Споменът не е мигновеното фиксиране на случката в паметта, а е нейно разказване. Ретроспективното влизане в детството е усложняващ сюжета похват. Споменът е преживян в неговата паратактичност, фазовост, раздвиженост.
Александър "вижда", че Саша се разделя с баща си, плаче насън, говори с него (съхранен е цял диалог в сферите на менталността), сяда на коляното му и заспива. Всички тези действия са последователни. Лишеността на спомненото от неподвижни, застинали и несвързани помежду си образи прави ретроспективното отклонение процесуален конструкт на сюжета. Сънуването - като литературен похват - има широк темпорален спектър. За разлика от спомнянето, където "перспективите" за менталното "съществуване" се отнасят към вече преживяното, сънят може да си служи, както с образи на миналото, така и с бъдещи, мечтани, та дори и фикционални светове. Повествователят има възможност да "разтяга" съня по векторите на миналото и бъдещето, разделящи се в "точката" на субекта - "тук" и "сега"3.
Но това, което обединява двете "метафизични" форми на живот, е идеята за плътта.
В едно свое видение Дванов, притиснат до крака на коня с гръмкото име - Пролетарската сила - познава жената - нещо, което не се е случвало в миналото.
"Той стисна крака на коня с две ръце и кракът се превърна в благоухаещо живо тяло..."
Превращението става възможно, както в мита, така и в съня. Всъщност, митът продължава да се видоизменя. Героят въобразимо изживява взаимността, предизвикана от кризиса на плътта (раняването).
"Течеше предсмъртното време и в самоизмамата си Дванов дълбоко облада Соня."
Състоянието на умирането отново се успоредява с акта на зачатието, само че фикционално. В романа мотивите на раждането и смъртта са дадени в тяхната близост и едновременност.
"Отвъд чертата" на селото, отвъд "невидимата страна на пътя", стои градът на машините, механизмите, суровината и полуфабриката, чарковете и ръждата.
Техническа злополука в индустриалното депо причинява смъртта на машиниста ръководител. В картината на умирането се "отваря" друга картина - на връщане към ембрионалната обвивка. При това, отново има криза на тялото:
"...той изобщо не чувстваше смъртта, не го бе напуснала предишната топлина на тялото му, само че по-рано той никога не я беше усещал, а сега като че ли се къпеше в оголените горещи сокове на своите вътрешности...спомни си къде беше виждал този тих, горещ мрак - чисто и просто това е теснотата вътре в неговата майка и той отново се измъква между разтворените й кости, но не може да се промъкне със своя твърде голям ръст на възрастен човек." (с.75)
Човекът "се връща" към майчината празнина в действителните си размери. Приложени са редица формули на невъзможното. Илюзията за "спомнената" утроба е реципрочна на идеята за "раждането, умирайки". "Старият" телесен канон, обяснен, най-общо, с органичното свързване на телата, оживява в поетиката на видението.4
Плътта и земята обединяват значенията си в метонимично и метафорично обвързания с тях образ на хляба. Веднъж чрез библейския архетипен мотив за хляба, символизиращ тялото, и втори път - маята (като сурова негова съставка) е онова градиво на земята, познато ни от славянските космогонични митове. И хлябът, подобно на дъжда, е представен в своите модификации. В селото най-често не е наличен. Фигурира под формата на сухи корички, събирани от малкия Саша. Известна ни става метафората на натопения в машинно масло хляб, алюзиращ пространството на града. Прави впечатление постепенното "разлагане" на образа. В условията на Чевенгур хлябът е показан синекдохично - чрез зърното. Похватът е успореден и с пародиращата линия на романиста, изразяващ стремежа на чевенгурци да се доберат до същината на нещата, до т. нар. "вещество". Разбира се, вграден е и опитът
за всестранно узнаване там, където изкуствата не съществуват. Дори слънцето "пренася" върху себе си действия, свързани с растежа на зърното. Метафората на хляба се разгръща в космически мащаби:5 "Тази година слънцето на небето рано узря" (с.267). На ницшеанската парадигма в духа на соларната естетика няма да се спирам, но тя е важна с оглед "травестийната интерпретация на чевенгурското слънце, което работи за всеки и вместо всеки".6
Вече говорихме за важния повествователен модел - контрастирането. Романовото разгръщане, обаче, експлицира и мощния похват на уравняването. Приближаването на различните образи ескалира в тяхното отъждествяване. Означаващите се притеглят към единно означаемо и семантически започват да приличат на него. Така обаразите на хляба, тялото и комунизма се сродяват в плана на идеолатрията - култът към идеите (според терминологията на философа Н. Фьодоров):
"Сега хората мълчаливо ядяха узрялото зърно, та комунизмът да стане постоянна плът на тялото." (с.351) Имплицирана е фина ирония. В хронотопирането на малката околия изпъква значителна поетологична особеност - цитирането. Разказването за Чевенгур е намрежено от идеологически клишета - от типа на "вечен комунизъм", "кооперативна надежда", "класова милувка", "световен пролетарий" и мн. други. Актът на цитирането не е наративен отстъп от страна на автора с цел - съобразяване с нормативите за пролетарска литература. Романовият бит събира различни по своята степен интелектуални нива, чиито носители, служещи си с шаблоните на политическата демагогия, показват недоумяването й. В това се състои авторовата критиката на комунизма (с негови средства). Цитирана е фундаментална социолно-философска книга. Текстът побира акт на четене; Копьнкин чете на Чепурни от "страшните книги" на Маркс. Неразбирането на теоретичния труд е всеобщо, но се чете, защото дава увереност. Трудно осезаема е новата идея. Наблюдава се разминаване между представата на чевенгурци за революцията като всемирна панацея и реално ставащото. Нещо повече - промяна не е отчетена. В лагера умира дете. Това предизвиква недоумението на Копьонкин:
" - От какво е умряло? Нали се е родило след революцията!" Озадачен от ситуацията, партиен член обобщава: "Значи в Чевенгур има комунизъм и той действа отделно от хората". Несбъдналото се класово тържество "развенчава" Идеята.
Компенсацията на интелектуалното невникване в комунизма се състои в интуитивно постигнатото сплотяване, сближаване, събиране на телата. Идеологическите абсурди са съотносими с абсурдите на тялото. Индивидуалната съдба на А. Дванов митологически повтаря тази на баща му. И двамата, генетично свързани герои, се давят, "вярващи" в мъдростта на рибите. Така прозира космическата готовност на водата да поема знанието за живота и смъртта в "плътта" си.
---
Бележки:
1 За "нов телесен канон" говори Михаил Бахтин в книгата си за Рабле [горе]
2 Освен дъжда, често присъства и нагледът на звездите и слънцето, видяно като "световен пролетарий" (елементи на космоса). [горе]
3 Споменът няма тази пластичност - непреживяното не може да бъде спомнено. [горе]
4 М. Бахтин анализира връзката на раждането и умирането (видени по отделно и в тяхната симултантност) с плътта и земята - "Раждането и смъртта е разтварящият се зев на земята и на майчината утроба." [горе]
5 Това буквализира клишето: "Никой не е по-голям от хляба" [горе]
6 Цит. съч. Казакова, Св. Невещественото вещество. В: Руски модернизъм и авангард. Шумен 1993. [горе]
ЛИТЕРАТУРА:
Платонов, А. Чевенгур. С., 1990.
Бахтин, М. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на средновековието и Ренесанса. С.,1978.
Казакова, Св. Руски модернизъм - авангард. Шумен, 1993.
Калоянов, А. Български митове. С., 1979.
Мутафов, Е. Метафората: литературност и нелитературност на изкуството. В: Христоматия по литературознание.
|