Теории, които създават реалност на понятието „канон”, не пропускат да търсят у него идеологическа, социална, културна, религиозна, литературна причинност. За щастие литературознанието далновидно допуска съществуването на нещо невидимо за творбата, което направлява скритите механизми на канонадата. Именно това невидимо (Блум говори за „грешка” в тълкуването), недоловимо харизматично присъствие на произведението в канона поддържа потока от интерпретации и прави от паметта изкуство. Не малко са случаите, в които самият автор, преживявайки отново и отново творбата си, признава съществуването на подобно невидимо, незабележимо и от самия него присъствие. В подобен случай формулата «Posible que j`ai eu tant d`esprit?» е самоиронична за всеки, който знае, че в литературата му се откриват неща, за които сам не знае. Френският израз се среща в беседата на немския писател Т. Ман Въведение във Вълшебната планина, проведена на английски език през 1939 г. пред американски студенти от Принстънския университет. Това сплитане на националните езици и култури в даден дискурс е само по себе си важно за ефекта на канонизацията. Тематизирането на собствената си литература на чужд език обаче предопределя една неизбежна игрова позиция за оратора. Така актът на говоренето на нематерен език олекотява нуждата да се мотивира изказването за себе си, тъй като то, както Ман го нарича, представлява сериозна шега.
         Лекцията на Т. Ман, чийто основен замисъл е да служи като „въведение” към романа „Вълшебната планина”, е интригуващ литературен случай, пронизан от иронични ходове на обръщане към себе си. Подобен жест бихме присъединили към механизмите на канонизацията и за да откроим говорещият аз - авторът - ще си служим с термина „самоканонизация”. Самоканонизиране не бележи „влизане” в литературния канон по един- единствен коридор, а е по-скоро социална практика на себе си (М. Фуко), която в известен смисъл се явява синхронна на вече канонизираната книга. Лекцията запознава с детайли от творческата история както на коментирания роман „Вълшебната планина”, така и с подробности около раждането на други негови произведения от най-популярните - „Буденброкови” и „Смърт във Венеция” до по-малките му работи - есетата „Гьоте и Толстой”, „Окултни преживелици” и идилията му „Песен за детенцето”. Сред подобни вмъквания се явява въпросът какво се канонизира - творбата или авторът, който несломимо припомня собствени заглавия дори само в едно въведение към един конкретен роман. Без да подценяваме статута на въведението като лекция, не можем да отминем неговата литературност, осъществена във времето. Именно литературността, в много широкото й разбиране, запазва словото му в изкуството на паметта, като откроява в устното му предназначение особената бавност и човечност на професионален литератор.
         Централна теза на настоящото изложение е, че сред фактологията около написването на „Вълшебната планина” Въведението представлява не просто тълкувателно пояснение на романа, а негово особено повторение. Повторение с редукции и препоръки за четене. Коментарът е богат на определения за книгата (ще ги разгледаме подробно), които имат отношение както към самата нея, така и към сбъдващите я прочити. „Самоканонизацията” се осъществява чрез „снемането” на граници между литературната фикционалност и действителността.
         Но за каква самоканонизация става дума, когато сам Т. Ман говори със съзнанието, че романът вече е канонизиран? Дори във финала на речта назовава и коментира две разработки върху „Вълшебната планина” - тази на Херман К. Вайганд от Йелския университет и един труд на млад автор от Харвард, озаглавен „The Quester Hero. Myth as Universal Symbol in the Works of Th. M.”. От написването на книгата през 1924 г. до речта пред принстънските студенти минават 15 години. Вероятно времето е достатъчно отминало за появата на критически студии върху романа (респ. за пораждането на критически канон на „Вълшебната планина”). Реториката на изказването показва съзнание, че книгата вече е в представителен списък. Коментарът пред студентите не предхожда никакви канонизиращи практики. По-скоро самоканонизацията можем да видим като съпътстваща рефлексия към процес, който вече е започнал. Тя носи статута на утвърждаване, на особен момент от непрестанното пронизване на канона с повторения, от винаги завръщащо се четене.
         Лекцията занимава най-общо със следното: 1) изгражда иронична мотивация на говоренето за себе си / за своето; 2) въвежда в творческата история на книгата (а с това и добре припомня стари свои заглавия), отнесена към действително преживяното; 3) коментира рецепцията й във времето на нейната поява и впоследствие в национален и чуждестранен контекст.
         В началото Т. Ман игриво въвежда реториката на съжалението, че времето ни дели от невъзможността да слушаме разсъжденията на Волтер и Сервантес за собствените им произведения:

         Без съмнение вие бихте предпочели да чуете от мосю дьо Волтер или сеньор Сервантес някои техни лични съждения върху прочутите им произведения. Но такъв е законът на времето, ние не можем да избираме съвременниците си, тъй че налага се да се задоволите с мене, с автора на „Вълшебната планина”, който е немалко смутен, когато вижда своята книга включена наред с великите произведения на световната литература. ¹

         Велик класик като Сервантес е видян в съдбовнта невъзможност да бъде едновременно съвременник на който и да било прочит, явен след смъртта му, и заедно с това интерпретатор на творбата си. Данте - в центъра на всеки канон, на всички теории и поприща - е сърцевина, осмисляна през едно произведение. Сервантес и Данте са положени от Томас Ман в групата на авторите, прочули се с едно произведение, което напълно ги характеризира. (Независимо, че Данте е автор и на „Нов живот”, а Сервантес пише още романите „Галатея”, „Персилес и Сигизмунда”, сборникът с новели „Поучителни повести”, драмите „Животът в Алжир” и „Нумансия”.) Себе си обаче полага сред писателите, чиито отделни творби са само фрагменти от цялостното им творчество. Това предполага херменевтична зависимост между отделните произведения на даден автор. По-важното в случая е, че Т. Ман разглежда връзката между произведенията в литературната биография на пишещия, отнасяйки я към проблема за времето. Творбите му са фрагменти от литературния живот и от самия живот изобщо, които несломимо се предвиждат и предвещават. Проблемът за времето външно предопределя писането, интервалите между фрагментите. Той тревожи авторът и вътре в творбата. Многобройните тематизации на времето засилват опита то да се изключи от света на един роман. Не е без значение, че „Вълшебната планина” се коментира както във връзката си с литературното минало („Буденброкови”), така и в сродството си с непредвидимото към оня момент литературно бъдеще („Йосиф и неговите братя”). Това влиза в парадокса на една от темите на разказа - да се изтегли времето от романа, да се покаже херметиката на вълшебното пространство. Как се отнася визията на Т. Ман за изключване на времето (херметизацията) към теорията му за романа - за безбрежността му, бавността му, за потенцията да не свърши? Очевидно парадоксът е разрешен от намерението на творбата дълго да не приключва, с което изненадва автора си:

         Някакво смътно предчувствие за опасностите на едно разтегляне на този разказ, от склонността на материала към значителна проблематика, към безбрежен простор на мисълта ме обвзе доста скоро. ²

         Определяйки романа като „тъкан от теми”³, Т. Ман извежда конкретно две във „Вълшебната планина”: „самото време като чист феномен” и характеризиране на книгата като „роман за качественото повишаване”...
         Вече приписахме на лекцията пред студентите признака литературност. Той се обуславя и от реторичните стратегии на Т. Ман. Не само в говоренето си за „Вълшебната планина” откриваме жест на саморефлексия. Оценявайки коментара върху книгата си като „хубав” и проникновен”, писателят полага още една своя литературна роля в социалните си практики.
         Ако се опитаме да потърсим мотивите на Т. Ман за подобен дискурс, можем да се уповем, не на последно място, и на личната му вяра в съществуването на правилност при разчитането на дадено произведение:

         Но тъкмо за това ние няма да имаме правилен подход към дадено произведение, ако спрем вниманието си само върху него, без да вземем предвид цялото творчество на писателя.⁴

         Като изтъква възможността за „правилност” при тълкуването, Т. Ман като че ли не само иска да предпази творбата си от възможни грешки при четенето. Големият изследовател на модерните практики на себе си М. Фуко нарича подобен стремеж към оставане в истината - „ограничаване на случайността на дискурса”⁵. Обезвластяването на случайността е в синхрон с редуцирането на произволи в разбирането. Това М. Фуко свърза с реториката на коментара, който причислява към т. нар. вътрешни процедури за контрол на дискурса. Фуко отбелязва, че коментарът се явява особена дискурсивна стратегия, която може едновременно да усилва тази характеризиращата го безспирност и да я намалява.
         Ако разглеждаме лекцията на Т. Ман изцяло в студената призма на фактологията, няма да е трудно да видим, че фактите (детайлите) всъщност невинно повтарят романа. Намерението на автора да направи „разбор” на произведението се свежда до извеждането на няколко тълкувателни формули: роман за времето, initiation story (формулировка на критиката, която Ман приема). Ето как анализира подобни жестове Фуко.

         От друга страна, коментарът има за цел, независимо от използваните техники, да каже най-сетне онова, което тихомълком е изречено там долу. [курсиви в оригинал, бел. м., С. Д.] Трябва, според парадокс, който той винаги измества, но не избягва никога, да каже за пръв път това, което е било вече казано и неуморно повтаряно и което въпреки всичко никога не е било казано. Безкрайното вълнение на коментарите е измъчвано от бляна по непрестанно повторение. ⁶

         Повторението снабдява канона с памет. Но нека все пак видим кое от фактологията на романа присъства в коментара на автора и защо именно то. От пълнотата на книгата Ман избира да припомни физическия портрет на мадам Шоша, както и обстоятелството, че обяснението в любов между нея и Ханс се е случило на френски език. Това, разбира се, веднага попада в контекста на лекцията - на автора също се налага изява в чуждия език. Припомнянето на първата вечеря в санаториума и сцената с лекарския преглед на случаен гост е мотивирано от биографичното:

         Не ми беше трудно да разкажа това, защото без малко щеше и с мене да се случи същото. ⁷

         Оценяването на собствения разказ за възникването на „Вълшебната планина” като „анекдотически” разкрива още по-дълбок белег за рефлексия (литературност). Освен това, изяснява връзката на романа с лично действително преживяване. Детайлите от книгата, на които се спира авторът, бележат съвпадане с отминали факти от действителния му живот. Въведение към „Вълшебната планина” сближава структурата на романа със структурата на живота. На нивото на персонажния свят и човечността това прозира в размиването на границите между фикционално и действително: и ако аз бях Ханс Касторп това обстоятелство щеше да ми даде може би съвсем друг обрат на целия ми живот.⁸ Авторът поставя героя и себе си в една реалност - на възможното. Можем да наречем това, което се случва с героя - оживяване. Но какво прави авторът? Персонажът ли „изважда” от литературата, или себе си „прибира” в нея? Едва ли е случайно, че именно на литератора Сетембрини частично признава функцията на авторство (понякога говорител и заради автора - с. 217). Фигурата на автора в романа е някак разпиляна, разпределена между различни „гласове”, приютявана е дори и в мълчанието.
         Въведението е пронизано от парадокса на съвместяването на реторичната изява на писателя и непрекъснатото му „укриване” зад творбата. Всъщност доверяването на авторството на герой (герои) от романа носи залога на автономизирането му. Парадоксът пази двойно дъно, защото сам авторът говори за „разпиляното” авторство.
         Този реторичен ход може да бъде обяснен и с определението на М. Фуко за автор, последвало съждението му за коментара. Той уточнява, че авторът не е фигура (индивид), а принцип за групиране на дискурса.⁹ На автора дефинитивно му се „отнема” единичността, индивидуалността и изобщо човечността, за да му бъде вменена същността на надредно понятие, организиращ принцип, концепт. Тази модерна визия на Фуко кореспондира с опита на Ман да отстрани творбата от себе си, да я еманципира (Една творба при известни обстоятелства си има своя собствена амбиция, която може далеч да надхвърли тая на автора, и добре, че е така¹⁰).
         Пишещият признава на творбата си възможността сама до го учудва с нещо невидимо и незнайно. В началото се опитахме да обособим невидимото като таен принцип на канонизацията. В лекцията си Т. Ман признава съществуването на такова невидимо, което би задвижило езиковите енергии в различни посоки. Освобождаването на романа той легитимира също и с подробните обяснения за разминаването между намерението си да построи кратък разказ като „сериозна шега” - реплика към „Смърт във Венеция”, от една страна, и разливането на наратива в романната форма, от друга. Самоканонизацията на Т. Ман е свързана с обръщане към собственото литературно минало. Не бива да подминаваме факта, че книгата дълго време „чака” своя финал, за да го прибере от живота в себе си. Действително Първата световна война решава романа. Нямало е как авторът да знае какво ще поиска творбата му. Като се съсредоточава върху фигурата на автора, М. Фуко прави уговорката, че той не е само съвременно понятие, измислено от критиката впоследствие. Пишещият не е изчезнал, но поема от функциите на автора.

         Авторът е този, който дава на тревожещия език на художествената измислица единствата, възлите на последователността, включването й в действителността.

         Авторът осигурява единствата. Той задвижва измислицата и действителността в полето на писането, в което писателят не е най-важното. Т. Ман тематизира и самото четене на „Вълшебната планина”. Проблемът за това как е написан текстът е съпътстван с указание за реализирането на прочита му. В лекцията си, обръщайки се към студентите, писателят неколкократно употребява израза: „и ако вие прочетете”. Реторичната формула удобно заобикаля случайността студентите да са прочели романа. При това препоръката е прочитът да се осъществи два пъти при условие, че първият е реализиран докрая и не е довел до отегчение. Настояването на втория прочит е свързано с убедеността за повишаване на удоволствието и с музиката. Текстът е тъкан от музикални мотиви и повторението на прочита е видяно като удоволствие от поредно преживяване на някаква музика. (Това е стара истина - още Аристотел споменава в поетиката си за удоволствието от познатото.) Определянето на втория прочит като удоволствие с повишаване е свързано със самия художествен статут на героя - като търсещ човек (и с втората откроена тема на романа). Ман припомня, че литературният предтеча на Ханс Касторп е Гьотевият Вилхелм Майстер. Поставянето на търсещия герой в сърцевината на описанието прави от произведението „роман на качественото повишаване”. На писането му е отдадено повишаване, на четенето - също. Т. Ман обсъжда и приема определението на критиката за романа му като initiation story, но с това допуска инициацията да се случва и на читателя в прочита. Сливането на (по)тока на романа с (по)тока на живота има отношение към дълго чакания финал на творбата. Сам писателят отбелязва, че „само преди десет години тия два тома не можеха нито да бъдат написани, нито да намерят читатели”. Темпоралният зев при „задържането” на писането (чакането на финала) съдържа принципа за отложената комуникативност на творбата. Времето на романа и времето на живота са в съдбовно съответствие.
         Шеметният порядък „горе” (в планината) извиква размишления за времето. Често те съвпадат с обяснението на вълшебството, в случай че може да бъде обяснено. Следвайки Дантевия рай („точката, където „где” се слива с „кога”) и светът „горе” се опитва да обясни времето чрез пространството. Героят Ханс Касторп много мисли за времето и често забравя какво. Открива се проблемът за разбирането като безкраен процес, „разтеглена ситуация”, който е проблем на херменевтиката изобщо. Въведението като коментар на книгата съдържа думите: Човек изобщо има нужда да си бъде припомнян (с. 217). Ако припомнянето се случва в сетивните категории на едно непреодолимо „още” и на „вече отново”, които романът разграничава, но героите - не, то смисълът на всяко забравяне навярно е в очакването на повторението на чистото време в онова вечно сега. Текстът на „Вълшебната планина” определя чистото време като безмълвно междувремие.¹¹ Иронията на безпътицата в света „горе” се състои в безкрайното обговаряне на стремежа веднъж завинаги да се пресекат възможностите за повторение (с. 233). Припомнянето, проектиращо в себе си повторението, е безнадеждно дадено и неотменно не само за този роман, а и за всеки канон. Постоянното опосредяване, в което откриваме принципа на непрекъснато отнасяне към същото, е условието за класическото безвремево, формулирано от философската херменевтика. Жестът на „самоканонизация”, от страна на Т. Ман, осъществява особено поредно обръщане към романа, като повтаря някои от тезите му във важна връзка с действителния живот. Но не само. Съществуващите критики върху книгата, както и преводите й на всички европейски езици, а и указанията за повторно четене осъществяват повторителни процедури, отнасяни към канонизацията. Именно практиките на различни повторения около живота на произведението - четене, препрочитане, преиздаване, критика - му осигуряват каноничност. Невидимото като залог на канона е литературната тайна на човечността, която е невнятна, но повторима.

---

Бележки:

¹ Ман. Т. Литературна есеистика. Т. 1. С., 1975. с. 206 [горе]
² Ман. Т. Пак там, с. 211 [горе]
³ Ман. Т., Цит. съч. с. 214 [горе]
⁴ Пак там, с. 208 [горе]
⁵ Фуко, М. Генеалогия на модерността. С., 1992 [горе]
⁶ Фуко, М. Порядъкът на дискурса. Встъпителна лекция в Колеж дьо Франс, изнесена на 2 декември 1970 г. В: Генеалогия на модерността. С., 1992. с. 14 [горе]
⁷ Ман. Т. Цит. съч. с. 209 [горе]
⁸ Пак там. с. 209 [горе]
⁹ Фуко. М. Цит. съч. с. 15 [горе]
¹⁰ Ман. Т. Цит. съч. с. 211 [горе]
¹¹ Ман. Т. Вълшебната планина. С., 1984, с. 353 [горе]

---

Литература:

Блум, Елегия за канона. В: сп. Литературата, кн. 1, С., 2001

Гадамер, Ханс- Георг. Истина и метод. Основни черти на една философска херменевтика. Плевен, 1997

Ман. Т. Литературна есеистика. Т. 1. С., 1975

Ман. Т. Вълшебната планина. С., 1984

Фуко, М. Генеалогия на модерността. С., 1992