Станислав Симеонов

рецензии

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

Рубриката се поддържа с конкурс на        Национален фонд „Култура“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Самотните стилистики на лирическия Аз   Станислав Симеонов              Пламен Пенев в автор, който няма да се хареса на мнозинството читатели. Стихосбирката му „Преносима памет” връща към едно малко по-тежко и позабравено писане, в което отделните стихове вместо да клонят към фрагментаризация и лаконизъм, предпочитат крупната лирическа форма, която ги доближава до поемата. Стихосбирката е поделена на три книги, всяка една със собствена гледна точка. Всяка от частите се отваря с мото (от дневника на Фрида Кало (Първа книга), от „Магбет” (Втора книга), от „Ад” на Данте Алигери (Трета книга), което задава ключ към читателския прочит. Въпреки делението на книги, вътре в самата стихосбирка текстът на „Преносима памет” всъщност е монолитен, противопоставящ се на всяко деление. Синкретизмът на творбата, видяна като цяла, идва и от повтарящите се общи мотиви в отделните части на произведенията. Мотиви, които можем да открием и в предишни книги на същия автор като „Дните на 2000 година”: сънят, пътят на душата, гласът, който не спира да разказва въобразени истории. В този аспект и пейзажите, които се появяват пред очите ни, са по-скоро картини на вътрешното светоусещане, отколкото места от реалното („далеч е дъното с тъмата над нас е неспокойна повърхност”, „навлизаме през празна и голяма стая в часа на здрача/ синята мъгла/ структурата на душата стройна и прозрачна”). Безбройни са примерите от стихосбирката, в които вътрешното светоусещане на Аза, който говори, се превръща в разказ за нещо, което се наблюдава сякаш отвън, но всъщност е измислено. Добра перифраза на тази тенденция би могъл да бъде стихът „мислим че живеем не знаем че сънуваме”(от част III на Втора книга). В него ясно се показва, че нещата, които се описват, са повече плод на желанието да въобразиш и разказваш, отколкото нещо, което би могло да има място е реалността и в делника. Затова може да се каже, че Пламен Пенев предпочита за обект на своите стихотворения именно възвишеното, вътрешните гледки на душата.          Характерно за „Преносима памет” е цитатната памет на стихосбирката. Цитатите обаче не са директни, а перифразирани. Те препращат, както към българската, така и към западноевропейската литература. Може да се говори по-скоро за намирането на стилистични цитати в стихосбирката. Затова книгата е намерила своето точно заглавие. Пример за цитат, който перифразира, бе вече даден в анализа: „навлизаме през празна и голяма стая в часа на здрача/ синята мъгла/ структурата на душата стройна и прозрачна”. Този стих на Пламен Пенев препраща към Яворовото стихотворение „В часа на синята мъгла”. В „Преносима памет” препращания към Яворов и Дебелянов могат да бъдат открити доста. Те обаче са с оглед не толкова на припомнянето на символизма, а носят духа на търсещия човек ала Яворов и Дебелянов, чието поетическо мечтание вижда света като абсолют и цялост. „Преносима памет” като че ли се стреми да хармонизира в себе си множество литературни посоки и като ги пречупва през собствения си стил.          Стилът на Пламен Пенев се е отказал от синтактичните правила – в стиховете липсват всякакви знаци (запетаи, точки и прочее), освен тиретата, които означават, че следващият стих пояснява предишния. Този модел също работи в посока на това „Преносима памет” да се чете като едно поетическо цяло, без да прекъсва.          Красотата на отделната фраза при Пламен Пенев се подсилва и от театралността, която поетическите ситуации разиграват. Това е следствие и от тенденцията, за която писах, стиховете да са като иреални картини, пейзажи.          Ще завърша с един цитат от самата стихосбирка, който според мен самия може да бъде собствено мото и ключ на цялата творба: стихове симфонии и знаци толкова забравени в своето далечно бъдеще погледът самотен и единствен земята е самотна и единствена с искрящи разбиращи очи през тях          Стихотворенията на Пламен Пенев го правят самотник в съвременната българска литература, но това е и модел на светоусещане в самото му творчество.             ---        Пламен Пенев. Преносима памет. Изд. „Стигмати”. София, 2007