Юлияна Стоянова, Светлана Стойчева

история на литературата

Литературен клуб | страницата на Светлана Стойчева | страницата на Юлияна Стоянова | за книгите!

 

 

Из „Романите на Димитър Димов. Философско-психологически прочит“

 

Юлияна Стоянова, Светлана Стойчева

 

Корица на книгата

 

 

 

         Монографията „Романите на Димитър Димов. Философско-психологически прочит” на проф. д-р Юлияна Стоянова и проф. д-р Светлана Стойчева (СОНМ, 2023) има за цел да разшири и задълбочи философско-психологическите аспекти в тълкуването на Димитър-Димовите романи от перспективата на психоанализата, дълбинната психология и екзистенциализма. Дело на двадесетгодишен съвместен труд, макар и дело на двама съавтори, монографията представлява монолитен текст с цялостна концепция върху Димитър-Димовото творчество.

 

         Изданието е осъществено с финансовата подкрепа на Министерство на културата.

 

 

 

 

 

 

 

 

ЛЕВАНТИНСКОТО – КЛЮЧ КЪМ ДЕВАЛВИРАНАТА ЖЕНСТВЕНОСТ

 

Юлияна Стоянова, Светлана Стойчева

 

 

         Покрай традиционната символика за назоваване на целия сложен психологически комплекс, който се съдържа в тъмната страна на архетипа Деметра-Кора, [в романите си] Димитър Димов използва и семантемата левантинско.
         Левантинското се появява най-напред в „Поручик Бенц“. Първоначално то характеризира единствено Силви – „едрата и чернокоса левантинска слугиня, която Петрашеви бяха довели от Цариград“ (ПБ: 114) и която следва господарката си мълчаливо, дискретно, незабелязано като нейна сянка. С развитието на романовото действие обаче левантинското се проявява и у самата Елена, при което текстът ни подсказва, че то винаги ѝ е било присъщо: лицето ѝ „излъчваше по-ярко левантинския си чар, в който трептеше сладострастие, меланхолия и отпуснатост“ (ПБ: 139). На въпроса, откъде Елена Петрашева е носителка на левантинското, романът ни дава доста общ и неубедителен отговор: наистина, тя е живяла в Цариград до четиринайсетгодишната си възраст, но като дете на български генерал и французойка не е етнически свързана с Леванта. Характерологичния смисъл, който Димов влага в левантинското, можем да изведем от контекста на употребата му: той препраща към ориенталската леност (ПБ: 174) на Елена, реплика на „маската на левантинско спокойствие“ у прислужницата ѝ; към онова „източно безделие“, което се оказва заразително дори за хладния, разсъдъчен Бенц, „в което човек потъва с някакво сладостно самоунищожение на волята си“ (ПБ: 183). Когато любовта на двамата се оказва под знака на левантинското, Елена бива изцяло обсебена от този аспект на характера си: от носителка на „левантински чар“ (ПБ: 139) тя се превръща в „левантинско момиче“ (ПБ: 183), у което мекотата и „тая отпуснатост в гласа, в движенията, в израза на цялостната ѝ личност“ придобива „странен и жесток облик“ (ПБ: 140).
         В „Осъдени души“ левантинското е изолирано в епизодичния образ на Жоржет Киди – жената, заради която Луис Ромеро тръгва по пътя на порока. Тук то е огрубен етикет на девалвираната женственост. „Тя бе левантинка, с неопределена народност, един от тия мелези, които скитат из вертепите на Средиземно море и съединяват в себе си пороците на много раси“ (ОД: 233); „Очите ѝ, студени, черни и вероломни, гледаха с втренчената неподвижност на змия, а от тялото ѝ се излъчваше някакво лениво сладострастие, което превръщаше любовта в мръсна оргия. Тази жена приличаше на горчиво-сладък банан…“ (ОД: 233-234).
         Освен жестокост, левантинското крие и вероломство. Цитираното по-горе описание на очите на Жоржет Киди – „студени, черни и вероломни – по същността си е отглас от характеристиката на Елена във финала на „Поручик Бенц“: „Цялото ѝ лице пламтеше от гняв – оня тъмен левантински гняв, който поради безсилието си да се прояви веднага, по-късно трябваше да вземе облика на тъй вероломно отмъщение (ПБ: 207).
         Отмъщението концентрира в себе си и привежда в действие онези деструктивни страни на женския архетип, които Димов назовава с левантинското. Актът на отмъщението отвежда към друго – фабулно – равнище на функциониране на архетипното. В този смисъл разрушителното женско начало се оказва движеща сила на романовата фабула.
         Димитър-Димовите женски персонажи стигат до отмъщение, когато любовта се превърне в омраза, но всяка от героините го осъществява според логиката на характера си: Елена отмъщава на Бенц задкулисно, по „левантински“ вероломно; отмъщението на Фани е открито и директно; Ирина отмъщава на Борис чрез игнориране и презрение.
         Друго типично проявление на негативната страна на женския архетип е жестокостта на жената-прелъстителка. Твърдението на Бенц, че „кръстосването на расите създава жестоки индивиди“ (ПБ: 140), е прието от Елена съвсем естествено: Жестоки – повтори тя, като извърна към него очите си, които продължаваха да бъдат все тъй странно замрежени и отпуснати. – О, мили мой, но какво от това? Тъй ще ме обичате по-силно!“ (ПБ: 140).
         За Бенц жестокостта на Елена в началото на връзката им е непонятна: той не намира отговор на въпросите, които си задава: „Защо искаше да му втълпи, че е аморална и жестока? Защо го заплашваше? Защо поведението ѝ бе тъй двойствено?“ (ПБ: 143).
         Тази на пръв поглед немотивирана жестокост, съчетана с вероломство, взема връх в характера на Елена едва в края на романа, когато Елена се оказва изцяло обсебена от Сянката си. Трансформацията е убедително подготвена от развитието на разказа чрез едно решаващо събитие в живота на героинята: загуба на любовта към Бенц, или по-точно, замяната на тази любов с нова – към французина капитан Лафарж.
         Катя Кузмова-Зографова предлага съвсем различна трактовка на левантинското в „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“. Авторката разглежда Димитър-Димовите „левантинки“ в контекста на популярната у нас през 30-те години расовата теория. Кузмова-Зографова коментира (макар и използвайки риторични въпроси, които отнемат от категоричността на предложената интерпретация) моралното превъзходство на германеца Бенц и французина Лафарж над Елена Петрашева – момичето със смесен произход, израснало в Леванта: „Като че ли в един момент „расата“ на „чистите“ мъже се изправя срещу „мръсната“ „раса“ на жената?“ (Кузмова-Зографова 2003).
         Но ако сведем левантинското у Елена до нейния произход, ако се опитаме да го изтълкуваме в реалистичен ключ, се сблъскваме с парадокс: тя е дете на французойка и български генерал1, т. е. в жилите ѝ не тече ориенталска кръв! Романът ни разказва доста пестеливо предисторията на Елена. Израснала е в Истанбул, защото родителите ѝ са пребивавали там. Напуснала е Ориента след смъртта на баща си, по време на военните действия, когато е била на 14 години. Романът не ни казва доколко е била запозната с ориенталската култура, разбираме единствено, че градът на нейното детство и юношество е оставил трайни следи в спомените ѝ. Но друга подробност е по-важна: до смъртта на баща си Елена не е знаела български – езикът на семейството е бил френският. Чрез първенството на френския език спрямо българския (към който я приобщава настойникът ѝ след смъртта на баща ѝ) Димитър Димов със сигурност ни подсказва, че Елена е наследница на западния културен модел и е възпитана според него, макар че още при първата среща на Бенц с Елена брат ѝ, ротмистър Петрашев, бърза да заяви: въпреки френската си кръв двамата се чувстват българи (ПБ: 44).
         Тези и множество други подробности от живота на Елена, които романът ни поднася, говорят в полза на нейната чисто външна (не генетична и не културална!) приобщеност към Леванта.
         Как тогава да тълкуваме левантинското у нея? Очевидно то символизира тъмната страна на онази архетипна женска природа с нейната „ангелско-демонична“ двойственост (ПБ: 172), онова „идеално понятие за женственост“ (ПБ: 98), чиято еманация е Елена, въплътила „духа на вечната жена с всичката гибелна съблазън на тайните му“ (ПБ: 167).
         Затова споменаването (в един от диалозите между Бенц и Елена, цитиран по-горе) на връзката между „кръстосването на расите“ и жестокостта е заиграване с расовата теория, което трудно може да се генерализира като противопоставяне между моралното превъзходство на Запада спрямо Ориента и още по-малко на „расата“ на „чистите“ мъже срещу „мръсната“ „раса“ на жената2. Корелацията между „раса“, морално превъзходство и пол, която провижда в този роман Кузмова-Зографова, не намира подкрепа нито в културните стереотипи за Изтока и Запада, нито в самата „расова“ теория, защото последната не противопоставя половете. Левантинското у писателя носи не геополитическа, морална или расова символика – то има философско-психологически измерения. Както чуждото у Димов трябва да се разглежда по-скоро във философско-психологически аспект, така и левантинското, като едно от проявленията на чуждост, на Другост, по-естествено се свързва с психичните аспекти на женските персонажи, отколкото с тяхната етническа и расова принадлежност. Ненапразно левантинското се проявява у Елена едва след като личността ѝ е обсебена от Сянката (архетипът на Сянката е разгледан подробно по-нататък в Глава седма). Ненапразно и самият Бенц се поддава на левантинското – когато започва да губи моралните устои на личността си, въпреки че то няма нищо общо с „расата“ му.
         Следователно до същинското послание на левантинското може да се стигне едва след като анализаторът се оттласне от директния прочит на Димитър-Димовите романи през мимезиса на реализма.
         По този повод нека се позовем на Мигел де Унамуно (до когото Димов, според своя литературно-философски натюрел, стои най-близо). В предисловието към книгата си „Три поучителни новели и един пролог“ (1920) испанският творец обяснява, че „…тъй нареченият реализъм, явление чисто външно, привидно, повърхностно и анекдотично, се отнася до литературната форма, а не до самия процес на поетическо творчество“. Творчеството, продължава авторът, трябва да представя „вътрешната реалност“, реалността на съзиданието и на волята. Тази реалност търси Унамуно и към тази реалност се стреми в романите си Димитър Димов. Затова нямаме право да останем в преддверието, при онова външно, привидно и кортикално, към което ни насочва левантинското минало на Елена, а да се опитаме да проникнем до „интимната реалност, вечната реалност, поетическата или творческа реалност“ на човека, за която апелира Унамуно.
         Ако все пак се опитаме да прокараме романа на Димов през иглените уши на стереотипите за мъжко-женски отношения в Изтока и Запада, бихме могли да се позовем на големия руски литературовед, културолог и философ с български корени Георги Гачев. В монографията си „Руският Ерос“ (1994) този автор ни предлага елегантен опит за моделиране на сложното преплитане между източни и западни културни стереотипи в любовните отношения. В главата „Ерос – в природата, секс – в града“ (с. 36–39) Гачев подчертава, че градската култура на новоевропейските (т. е. след Античността) народи на Запада поставя в центъра жената, създава култа на Прекрасната дама, около която се тълпят мъжете-рицари. Затова в литературата западният любовен триъгълник се състои от двама мъже и една жена. В източната култура пък, която познава харема, перипетиите на мъжа се свеждат до избора между няколко жени. Русия, твърди Гачев, която е на границата между Изтока и Запада, предлага литературни образци и на двата модела – даже в една и съща творба. В „Идиот“ на Достоевски например, от една страна, Настася Филиповна е свързана с Рогожин, княз Мишкин и Ганя Иволгин; от друга страна – княз Мишкин се лута между Настася Филиповна и Аглая (Гачев 1994: 38).
         Съгласно теорията на Георги Гачев „Поручик Бенц“ е изграден изцяло според модела на Запада: Елена има връзка с двама германски и един австрийски офицер, а накрая планира любовна афера с французина Лафарж.
         Ако левантинското, асоциирано с източно безделие, лениво сладострастие, жестокост и вероломство, в „Поручик Бенц“ и (съвсем епизодично) в „Осъдени души“ символизира тъмната страна на женския архетип, то жестокостта като проявление на Сянката на „вечната женственост“ може да се прояви и без ориенталско травестиране.
         Жестокостта е същностна за характера на Адриана от „Роман без заглавие“: „…познаваше часовете на смъртна скука, в които чакаше от подсъзнанието ѝ да изскочи нещо тънко и жестоко, нещо зверско, отдавна подтиснато от културата на вековете, което другите хора, залисани в труда и борбата за хляба си, не успяваха да уловят, да изтънчат, да превърнат във верига от душевни наслаждения“ (РБЗ: 139). Жестокостта си Адриана проектира в своите картини: „…това бе ярката и сладострастна отпуснатост на слънчевите пейзажи, чувствителна форма на голи тела и жестокият котешки израз в очите на моделите ѝ“ (РБЗ: 139).
         У Ирина жестокостта не изглежда същностно заложена, но в крайна сметка развитието на характера ѝ я довежда до същия резултат. Самоизобличавайки се, във втората част на „Тютюн“ тя стига до идентифицирането си с Борис и фон Гайер тъкмо по линията на жестокостта: фон Гайер е „покварен, студен и жесток като нея (Т, ІІ: 16).
         Докато разглеждахме някои от тъмните страни на женския архетип, неминуемо се докосвахме до друго архетипно понятие – това на Сянката. На него е посветена последната глава в тази част на книгата.

 

 

 

 

 

---

 

 

         Списък на съкращенията:

 

 

         ПБ – Поручик Бенц. (Димов, Димитър. Съчинения в пет тома. Том първи. Поручик Бенц. Осъдени души. София: Български писател, 1975).
         ОД – Осъдени души. (Димов, Димитър. Съчинения в пет тома. Том първи. Поручик Бенц. Осъдени души. София: Български писател, 1975).
         Т-II: Тютюн. (Димов, Димитър. Съчинения в шест тома. Том четвърти. Тютюн. Част втора. София: Български писател, 1966–1967).
         РБЗ: Роман без заглавие. (Димов, Димитър. Съчинения в пет тома. Том пети. Незавършени произведения. Статии. Писма. София: Български писател, 1975).

 

 

         Списък на цитираните автори:

 

 

         Гачев 1994: Гачев 1994: Гачев, Г. Русский Эрос. „Роман“. Мысли с Жизнью. Москва: Интерпринт, 1994.
         Кузмова-Зографова 2003: „Левантинките“ на Димитър Димов (в контекста на българския спор за расизма през 30-те)“ във: Случаят Димитър Димов. Литературни разследвания. София: Издателски център „Боян Пенев", 2006.

 

 

 

 

 

 

---

 

 

 

 

Бележки:

 

1 Въпреки че коментира „левантинското“ в „Поручик Бенц“ по-скоро като символика, отколкото като биология, Кузмова-Зографова се позовава на споровете за расовата принадлежност на българите. Ако „висшата наследственост“ у Елена Петрашева, според тълкуването на авторката, идва от френската ѝ кръв, то левантинското очевидно се свежда до българската ѝ страна. Текстът на творбата напълно изключва подобно умозаключение. Що се отнася до използването на модното пред 30-те години понятие за раса, нека обърнем внимание върху още един цитат от „Поручик Бенц“, коментиран от Любен Георгиев в неговата студия за Димов: „Бегло се мярва и шофьорът на Бенц – „къс, дебел померанец, с блажено лице и мънички, тясно поставени очи“. Като отбелязва, че той е пълна противоположност на своя шеф, писателят изоставя спокойния обективен маниер на изложение и жлъчно добавя: „Той сякаш доказваше гениалната способност на немската раса да поставя индивидите си в огромния военен механизъм според способностите им“ (Георгиев 1974). [горе]
2 Нека обърнем внимание върху още един цитат от „Поручик Бенц“, коментиран от Любен Георгиев в студията му за Димов още през 70-те години, който изключва корелацията между пол и раса: „Бегло се мярва и шофьорът на Бенц – „къс, дебел померанец, с блажено лице и мънички, тясно поставени очи“. Като отбелязва, че той е пълна противоположност на своя шеф, писателят изоставя спокойния обективен маниер на изложение и жлъчно добавя: „Той сякаш доказваше гениалната способност на немската раса да поставя индивидите си в огромния военен механизъм според способностите им“ (Георгиев 1974). [горе]

 

 

Електронна публикация на 01. декември 2023 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]