ОНАЯ ИСТОРИЯ

         Оная история. И идва припомнянето. За оная история. А те историите - милиарди. Поне шест милиарда истории. Но ако прибавим и комарските истории. Ами бръмбарските. Отказвам да прибавям. Отказвам да преброявам многотрилионните истории. Защото… Стигнем ли до историите на товато… на долара, то непременно ще задълбаем във финикийската история. А пък финикийската история… Мани, мани. Даже - мъни, мъни: "Тя, случката, станала в село Могила. Бащата бил скътал пари…" И така нататък, докато последва: "Ужасно! Ужасно! - Разказвате сякаш, че там сте били!…" Но, как да разкажа оная история… Да… Оная история… И тъкмо да се съсредоточа, да се концентрирам в оная история, в мен нахлуват комарските истории. И защо точно комарските. За комарите. Третират ги милите с препарати. Защото хапят, хапят. Хората хапят. След тях прииждат бръмбарските истории. Особено тези на колорадския таковата. Него най-много го… такова… третират. Защото хапе ли, хапе, даже хапва листата на картофите. А картофите трябват на хората. И пак стигаме до хорските истории. А те поне шест милиарда. И кусур даже. От коя по-напред да захванеш. И все истории, ама то както се казва, баят истории. И всяка една иска да е най-важната история. Но кой пише историята. Ами да. Победителите. Кой друг да я пише историята. А аз в какво съм победил, та да пиша истории. А как ми се ще да напиша, ей така, една лайф-стайл история. Ама не. Какво лайф-стайл има в комара или в колорадския таковата. Виж за "The Beatles" по може да се напише история. Но тя вече тази история написана. Макар че и там, кой победил, кой не, никак даже все още не е уточнено. Но е останала. Музика е останала. Виж, това с музиката - вече нещо истинско. Истинска история. "Is there anybody going to listen to my story…" За момичето и така нататък. Тананикаш си я. Но все пак това, така да се каже, стара история. А историята иска все нови истории. Недай, боже, атомни. Но нови. И нови истории. За мирни цели и така нататък. Еее, това вече пак стара история. И, викат ми, ако може историята, така да се каже, малко хайку. Ха сега де. Оная история малко хайку да стане, така да се каже. Е, че как да се каже. Оная история. Така да се каже:

         ОНАЯ ИСТОРИЯ

Оная история.
Ооо! Ная?… История.
Ооо! На! Яяя!… Ииистееерииияяя…

         ГРИЖАТА

         Беше под душа и се взираше в грижата. Не бeше Киркегор, нито Хайдегер. Не беше и Камю. Нито пък Сартр. Още по-малко пък беше Йовков. А се взираше в грижата. Водата беше топла. Даже прекалено топла. На вратата срещу него имаше голямо огледало. Голямо почти колкото самата врата. Зад облаците пара и запотената повърхност на огледалото се виждаше голият му силует. Но той не гледаше силуета. А се взираше в грижата. Ръката му машинално вземаше сапуна и обхождаше с него тялото. След това вземаше шампоана и миеше косата му. Ръката му вземаше самобръсначката и бръснеше лицето му. Но той не гледаше в огледалото. (Беше свикнал да се бръсне и без огледало.) И през цялото това време на машинални действия се взираше в грижата. Спря водата. Откачи халата си и го облече. Докато отваряше и затваряше вратата на банята продължи да се взира в грижата. Терасата бе с изглед към морето. Над покривите на по-ниските сгради се виждаше почти целият залив, а крановете по пристанището наподобяваха големи и оклюмани тъжни птици. Над тях, сякаш поставени за нарочен фон, се изпъчваха зелените хълмове, прошарени от светлите петна на скъпите хотели и вили оттатък Големия канал. Върволицата от движещите се по огромния емблематичен мост над канала коли отразяваше слънцето и мостът приличаше на огромен приказен дракон, лениво раздвижил туловището си в зноя на августовския следобед. Но той се взираше в грижата. На масичката под чадъра бе поставил димяща чаша с кафе и димящ с цигарата си пепелник. Ръката му машинално вземаше ту цигарата, ту чашата, докато той се взираше в грижата. Долу се чуваше проскърцването на люлките и възторжените викове на играещите деца. Гледайки скачащите им насам-натам сред дърветата и пейките на кварталната градинка бели шапки той се взираше в грижата.
         И сякаш наистина я видя.
         Грижата влезе в банята. Действията и бяха машинални. След това излезе по халат на терасата и седна под чадъра. Пушеше машинално и пиеше машинално кафе. Не беше Киркегор, не беше Хайдегер. Нито Камю. Нито пък Сартр. Още по-малко пък беше Йовков.
         Кафето беше все още топло. Даже прекалено топло.
         На чашата имаше нарисуван приказен дракон.

         СИВО

         Днес е сиво. Там където се сливат небето и морето е сиво. Няма линя. Но ти знаеш, че има. Знаеш. Помниш. Линията. Синьото отгоре и синьото отдолу. Двата нюанса. Двата цвята на синьото. Двата символа - небето, морето. Двата безкрая - небето, морето. И може би съзираш безкрайното. В себе си. В своя ракурс. Ако застана ето така, - тази моя половина ще е морето. Или ако застана ето така, тази пък половина ще е небето. Дали? Разделяш се и се сливаш. В себе си. А днес е сиво. Но все пак се разделяш и все пак се сливаш.
         - Хей, тате, виж, морето не се вижда. Има само небе. И всичко е сиво.
         Сякаш се пробуждаш. Или заспиваш отново. Дали се сливаш със себе си или със своя сън. Сив сън. Или със своята действителност. Сива действителност. Но ти е странно спокойно и странно хубаво. Сиво ти е.
         - Хей, тате, спиш ли? Май ще завали. Стана много задушно и много мрачно стана. Хей тате, стига си спал. Ако си останеш в тоя стол тук на терасата, дъждът ще те намокри.
         Не знаеш точно сега дали искаш да завали. Но това не зависи от желанятата ти. Ако завали, натрупаното сиво ще се излее. Ще се изчисти, ще изчисти себе си. И теб, може би ще изчисти. Защо сивото да е безизразно, сливащо се, мислиш си. Или пък защо сивото да е символ на безизразното. Защо? Безкрайните въпроси... Задавал си ги в себе си неизброими пъти. Откривал си своите безкрайни отговори. Лъжливите отговори, които се оказваха верни. Истинните отговори, които се оказваха лъжливи.
         - Тате, ти си поспаланко... Хайде стига си спал. Стига... Ще ти направя снимка. Спяща снимка. Снимка с морето: "Спящия тати с морето". Всъщност само с небето, защото морето не се вижда. Всичко е сиво. Но виж, тате покривите не са сиви. Виж къщите... Ех че си поспаланко... Само спиш...
         Знаеш, че има покриви. Знаеш, че има къщи, сгради. Дори за хората в тях знаеш много. Знаеш, че не всичко е сиво. Знаеш движението, болката му. Радостта му знаеш. Зад сивото. И вътре в него. В самото сиво. Потънал в самото сиво... Потънал... Потънал...
         - Тате, виж. Направих от снимката рисунка. Боядисах сивото. А в небето нарисувах и море. Харесва ли ти морето да е зелено? При мен морето е зелено, а небето пък е червено? Така ми харесва. А виж как оцветих стола ти. А главата ти над него в оранжево. Харесва ли ти тази твоя оранжева глава? И да ми заредиш принтера с нови мастила, че ето тук, виж, жълтото започва да свършва… Тате, чуваш ли ме? Спиш тате. Ето къде ще закача рисунката. Като завали дъждът ще размие всичко и ще стане много... Много поп арт ще стане... Стига си спал, тате, дъждът ще те намокри целия и ще станеш мокро сив...

         ОНЕМЯВАНЕ

         Човекът, който говореше красиво, онемя.
         Човекът, за когото казваха, че пише "невероятно талантливо", - този човечец стана напълно неграмотен.
         Заслушан в рева на опъващо въжето си улично магаре той си рече: "Господи, благодаря ти, че остави в мене слух да чувам тези, които могат себе си да изразят, изпъвайки своята опашка гордо."
         В себе си го каза той - немият и неграмотен, напълно опустял сред звуците човечец.
         И Господ чу неговата благодарност.
         Но нищо не му рече.
         Защото и Господ беше онемял. И даже беше станал напълно неграмотен.
         "Благодаря ти за мълчанието, Господи, - рече му човечецът - много пълно е."
         След това взе празна химикалка и я разгледа срещу слънцето.
         - Може ли нещо да е едновременно "напълно" и "неграмотно" едновременно? - попита той химикалката.
         - Откъде да знам, - рече химикалката - аз съм просто една празна химикалка. И съм напълно неграмотна. А същевременно от времената нищо не разбирам.
         - Ще те сложа зад ухото си, - рече и човечецът - защото те обичам.
         И се загледа малко премрежено в слънцето.
         И рече си: „Онемява слънцето от залеза, който сътвори.“ Напълно неграмотно си го рече и продължи да гледа все така малко премрежено в слънцето.
         Даже се почеса зад ухото.