Модерността – времето на бунта и радикалната смяна.Състоянието на крайното разцепление на идентичността. Време на нихилизъм и анихилация, но и на трескаво самоутвърждаване. Човекът е обявен “за гнил плод” сред плодовете на природата още от един от протомодернистите, Ф.Хьолдерлин. Той вече не е безпроблемното божие творение, сега трябва сам да намери и утвърди идентичността си и тя става възможна единствено през езика.
         Но този процес започва още от романтизма. С. Колридж: ”По-скоро изглежда, че търся символен език за нещо вътре в мен, което вече съществува и е съществувало винаги, отколкото да изследвам нещо ново.”
         Модернистичното в изкуството се противопоставя на модерното развитие, срещу техницизма и производството в съвременното общество.
         Какво е модерността? Едно от най-точните определения дава съвременният италиански философ Д.Ватимо – “Модерността е времето, в което да бъдеш различен и радикален става по-важно от това да се придържаш към даден зададен хоризонт на трансцедентност.” /Ватимо, 2004:118/ И още – "Модерността е онази епоха, в която да бъдеш модерен става ценност или по-скоро става фундаментална ценност, с която се съотнасят всички други". /Ватимо, 2004:118/
         Какво е новото значение на субективността? Това е неопределимо пространство на краен ексцес на сетивата и рефлексивността, на отприщване на несъзнателното и подсъзнателното и бягство от рационалността и сковаващите й правила. Истината се превръща от епистемологически факт, от въпрос на откривателство в онтологическа реалност и синоним на идентичност. Тя престава да бъде висок хоризонт, към който се придържаме и става достъпна в нашето живеене, за екзистенцията ни. Става осезаема. Но това не я прави разбираема и годна за овладяване. Защото остава крайно субективна.
         Субективизмът е едновременно благословение и проклятие, но потъването в него е сякаш неизбежно. Според Хайдегер тъкмо субектът е конструиран от обекта, а не обратното.Това е субектът, различим само през отношенията между обектите и дело на техните репрезентации.
         Модерно случване е синтезът на индивидуалното вътрешно време и пренасянето му в една симултанност между него, обективното случване и пространството. А тук се намесва и езикът: разнопосочните асоциации, които преплитането на дискурсите предполага, а по думите на Изер всеки един дискурс вътре в творбата едновременно подрива, отменя, но и легитимира и утвърждава предишния.
         Модерността е сякаш отваряне кутията на Пандора.

         Какво е понятието за истината? Отговор трябва да потърсим в тезата на Ницше, че истината е резултат на своите номинации, на множеството свои определения и метафори, които дават една фрагментарна представа за нея.
         Още самият Ницше вижда кардиналната грешка на модерността във френетичния й стремеж да бъде винаги нова и различна, затова и бунтът й, не е целенасочен и организиран. Многото модификации на истината в модерното изкуство са всъщност дълъг ред от “метафоризации”, които конституират истината като продукт на мнгобройните си номинации, без твърда фиксираност.
         Краят на метафизиката /до голяма степен валидна и за модернизма, и за постмодернизма, и за днешното време, както и да се нарича то/ отприщва мимикрии на псевдорелигиозност, една религиозност без Бог. Няма сигурен и търсен смисъл, всичко се създава или от властта на субективизма, или от медийни политики и продукти.
         Модерността е времето, когато дори фундаментални хуманистични ценности и истини се превръщат в продукт на стокова размяна и тривиална консумация.
         Модерността е времето, в което субектът се оказва отчужден от себе си. Отчуждеността води до амбицията всичко да бъде изразено в езика. Обикновено ироничната дистанция създава отстраняване на субектността. Отстраняването е опитът на стремежа да бъдеш максимално или колкото може откровен, но и да боравиш с играта. Това не е въпрос дори на онтологично поставяне, а на съзнателно самосъздаване и саморефлектиране, нещо което наподобява на Хегеловото самоснемане, рефлексия, която отменя изначалното незнание и безсъзнателност.
         Индивидът губи идентичността си съзнателно в стремежа си да я припознае в много обекти, в желанието си да я разшири до размерите на цялата вселена и така я разпилява в много парчета идентичност, чието събиране обратно се оказва невъзможно дори под друга форма.

         Модернизмът робува на една опасна заблуда, като вижда възраждане на ценностите в сложността на вътрешния свят и в непребродимостта на неговия изказ, който трябва да отрече не просто традицията, а както правилно забелязва Адорно, “рационалния момент” в нея, но също и мимезиса, не само като изображение , но и като това, което Адорно забравя - като приемственост на подобни светогледни и естетически нагласи.
         Както казва Ален Бадиу: “В сърцевината си, изкуството на двадесети век, но също и всички други процедури на истината, всяка според собствените си източници, се стремят да съберат в едно настоящето, истинската интензивност на живота. И името на това настояще е зададено в една формула, формула, която е в същото време изобретяване на формата.” /Badiou, 2007:92/
         “Езикът-субект” /Бадиу/ и неговата истина може да овладеят отделната и неизменна абсолютна сила на “езика-ситуация” /Бадиу/ да е винаги легитимирано, “именувано” /Бадиу/ и определено според някакъв интерес. И в този смисъл подобно на мисленето на Хайдегер, обектът определя екзистенцията на субекта.
         Той също, подобно на Бадиу смята, че реалното, ценността не може да бъде репрезентирана - а точно това е, което се опитва да направи така решително модернизмът. За Хайдегер обектът е този, който конструира субекта, а не обратното, но това е процес на нуждата от репрезентация, която бележи историческа последователност, от един особен вид разказ, който създава субекта дискурсивно. А Хайдегер като че ли забравя, че този разказ се прави все пак от и субекти.
         Но истината не е монолитност, а фрагментарност и прекъсваемост.
         Модерността е времето на субектната множественост, времето, в което всяка истина е възможна и репрезантируема. Според Бадиу тя трябва да е изразима и обхваната от езика-субект. Видът на тази репрезентация изцяло препраща към центъра на субекта се определя от самия субект. В самата си радикална същност модернизмът се опитва да събере крайните точки на субектността- пълната абстрактност, побиращ всевъзможни концепти, но и пределно конкретен, валиден само в рамките на определения си образ. И между тях стои търсенето на универсалното послание. И струва ми се тъкмо тук Бадиу вижда ролята на субекта – той никога не е просто отделен, нито далечно трансцедентен или просто понятиен, а способен и призван да поема отговорност и взема най-важните решения.
         “Наричаме “субект” поддържането на една вярност, поддържането на един процес на истина. {...} Той е абсолютно несъществуващ в ситуацията преди събитието. Ще кажем, че процесът на истина въвежда субект” /Бадиу, 2004:41/

         А истината не е монолитност, а фрагментарност и прекъсваемост, накъсаност.
         Двадесети век е времето и в което става видно, че езикът е нещо едва ли не предбитийно, но и постоянно в хода на нашата екзистенция, конституиращо ни като субекти.
         И Бадиу, и Джеймисън говорят за двойния прицел на модернизма, за вътрешната му диалектика. Джеймисън смята, че субектът и обектът са взаимоизградими, а Бадиу твърди, че модернизмът е едновременно и "формула", парадигма и "самото действие", разбиване на статуквото. Модернизмът се бори срещу табутата с безкраен радикализъм, но сам налага такива, а за Адорно тъкмо подобна реакция към тях и особено към миметизма само гради нови табута, но и постановява старите като автентични и целесъобразни и им придава нов образ и нова жизненост.

         Модернизмът разбира, че субектността се различава, откроява, а и често създава в ситуациите на граничност и екстремност, а азът е проектиран и разпилян в своите многобройни отражения.
         Множеството търсени и намерени убежища на аза или на идентичността са всъщност подстъпи и изходи, наблюдателни точки и пунктове към други врати и изходи и друти убежища, както твърдят Дельоз и Гатари. Това е бунтът срещу властта на рационалния разум в смисъла му на самоконституиращ се и самопораждащ се закон, чиято наличност и директиви са вече достатъчно основание не само за съществуването му, но и за определянето на категории като доброто и злото.
         Това обаче е жизненият импулс на дионисиевото начало и завръщането към него като извор на живота и на "добрата воля за власт", по израза на Ницше, която полага и направлява субекта и живота. Ценността се превръща в решение на естетическия вкус, а не на компрометираня разум. Ницше е този, който пръв задава такива модерни параметри за нея.
         Кой обаче или какво задава този естетически вкус като законодател? Той няма претенции за универсалност освен тъкмо като един изконен и общовалиден жизнен импулс и е просто резултат на субективен избор, меродавен в рамките на субективния ми свят.
         Модерността е времето на неистовото изговаряне на субектността. Саморазрушаване и издигане на субектността като единствения пълноправен властник. Смъртта и възстановяването на аза се редуват в един дионисиев кръговрат, но вече няма импресионистични впечатления, а интензивното присъствие на самите неща, на предметите и на сетивния досег с тях, който поражда ескпресия. Хегел е абсолютно прав да смята субективизмът в изкуството за генератор както на самото изкуство, чиито смисъл се носи от духа, така и на битието, че дори и на самата философия.
         Породено обаче от субективността, произведението на изкуството я претопява и анихилира, за да се превърне нейната единичност в универсалност и всеобщност. Според Адорно художествената творба постига одухотворяването си само през сублимацията на очевидното, което обаче е и привидно. Не само защото "не успява сублимиране, което не е запазило в себе си, това, което сублимира”/Адорно, 2002:143/ и защото всяка нова отмяна на старото, го съхранява имплантирано в себе си. А и защото самата форма е както неотделим израз на духа, така и негов изконен изказ. Адорно смята, че всеки опит за изолиране на духа от формата или от вещта е несъстоятелен. Очевидно следвайки Хегел, той твърди, че духът и формата са взаимозависими и взаимопородими.
         В този смисъл Дельоз и Гатари говорят много правилно за “параноичен” и “шизозакон”. Модернизмът съвместява тези два привидно противоречиви импулса. Това е от една страна неистовото желание да обгледа и проконтролира всичко, да зададе ново правило и предпише нова парадигма или формула по думите на Бадиу във “Векът”. А от друга, отново според Бадиу, да бъде непрестанно движение, бунт дори срещу собственото си конститутивност като закон, както и да проникне във всички възможни тайници.

         Модернизмът страда във висша степен от това, което Адорно вижда като претенция за обективност на изкуството. Модернизмът има претенцията за автономна истинност на художествените си внушения, но и за такава, която е релевантна на действителността и в известен смисъл нейна квинтесенция, въпреки че априори естетическото се основава на привидността /която немският мислител свързва със случайното и неидентичното/, на художествената условност и играта, които сами по себе си са вече експерименти. А бунтът срещу илюзията е бунт срещу рационализма и нагледността и срещу желанието им за достоверност, цялостност и истинност, но той според правилната забележка на Адорно е осъден да потъне в още по-голям буквализъм, в нова вещност и “втори натурализъм”/Адорно, 2002:155/. Той, както и самата “естетическа привидност” за Адорно, е откъслечна и фрагментарна репрезентация-интерпретация на реалността и следователно е некоректно да претендира за цялостност и оттук за истинност.
         “Илюзорното в художествените произведения се е свило до претенцията да бъде нещо цялостно” /Адорно, 2002:153/.

         Модернизмът – това е усещането на липсата, но и на тоталната наличност.
         Той е също този, който открива и постановява, че загадката на художестветото произведение е заложена в езика, с който борави.
         Езикът е знакът едновременно на възможността да се докоснеш до постранството на другостта, до реалността на обещанието за друг хоризонт дори на възприятието. Но Езикът е също и невъзможността ми да проникна в тайнството и пустотата на отвъдното. Той е “домът на битието” /Хайдегер/, в който изконно съм и който никога не обитавам. Безсилен съм да подредя чудото, да наместя собствената си идентичност и затова компенсаторно я изразявам отново в думите, превръщам я в идеална функция, фикция и фигура на словото. Или както казва Пол де Ман: Азът се превръща “във фигурата на една фигура” и престава да бъде “център на езика и сега се превръща в езика на центъра като фикция, като метафора на аза.”/Де Ман, 2000:129/
         Едновременно ме е страх да навляза навътре и да не го направя. Живея раздвоен между двете бездни- на собственото си безсилие и непребродимост и на тайнстното на Другия, Другостта и Трансцедентността.
         Неспособен съм да се срещна с другия, защото нямам сетива за неговия изказ /изгубил съм ги или просто са ми недостъпни/.
         А когато другият не е отвъдният Друг, често равнозначен с Абсолюта а е в ролята на това, което Лакан нарича големият Друг – другият-институция, идентификатор и господар, тогава съм осъден системно да не разчитам неговата идентичност, която е моя идентичност и мое подобие, да се стремя трескаво и параноично да изпълнявам неговото желание, за да постигна отъждествяване с него и по този начин жадувана цялост със себе си. Напразно, отчаяно да прося от него отговор- знание за самия мен, без да мога да видя, че той страда от същите липси, от същата разкъсаност и немощ като самия мен. Но попадам и в още един капан - едновременно търся признание и идентификация, но и оттласкване от властното му излъчване, от репресивността, която сам съм му наложил.

         И така модернизмът се оказва омагьосан кръг, “ризома”, а “ризомата няма начало и край, тя е винаги помежду, между нещата”, но и обединение, единствено обединение.” /Дельоз и Гатари, 2009:7/ На просто безкрайно множество входове и изходи.
         Но за да завършим оптимистично, а и просто не мога да измисля по-добър финал от Бадиу: “В сърцевината си, изкуството на двадесети век, но също и всички други процедури на истината, всяка според собствените си източници, се стремят да съберат в едно настоящето, истинската интензивност на живота. И името на това настояще е зададено в една формула, формула, която е в същото време изобретяване на формата. И само тогава болката в света се превръща в радост.”/Badiou, 2007:92/
         А не е ли и днешното време модерно или поне приличащо много на модерното, със същите болки, копнежи и недъзи...?

---

         Бележки:

         1.Ватимо 2004: Ватимо, Джани. „Краят на модерността”. София: „Критика и хуманизъм”. 2004
         2. Badiou, 2007: Badiou, Alain. „The century”. „Polity press”. 2007
         3. Бадиу, 2004: Бадиу, Ален. „Етика. Опит върху съзнанието за зло”. София. 2004
         4. Де Ман, 2000: Де Ман, Пол. „Алегории на четенето”, София: „Критика и хуманизъм”.2000
         5. Адорно, 2002: Адорно, Теодор. „Естетическа теория”, София: „Агата-А”.2002
         6. Дельоз, Гатари, 2009. Дельоз, Гатари, 2009: „Кафка. За една малка литература.”, София: „Сонм”. 2009