Ханс Касторп – този, който е „призван“ да познае света в неговото многообразие и богатство, този, който събира времето в едно, който оживява всички традиции и в крайна сметка изгражда себе си през тях.
         Или как ограниченият и простоват син на бюргери става благодарение на трансформацията на духовното наследство един особен, дълбок и изтънчен хуманист и духовен скиталец, който при все това запазва своята детска наивност и натрапливи увлечения?
         Идентичността и стила си той изгражда от една страна, като попива огромно количество информация, най-вече под формата на хуманистични концепти и модели на поведение, а от друга в хода на емоционалната им трансформация, на своето израстване през тях като фундамент на ценностния пълнеж за характера си.

         Касторп използва своите словесни конструкции, за да се положи в културните дискурси и доктрини и акумулирайки ги, да ги актуализира като валидна реалност не само за затвореното пространство на санаториума, но и като адекватната екзистенция за себе си, а и за всяка модерна търсеща личност по това време. Дельоз и Гатари отъждествяват подобно импрегниране в тъканта на историята, приличащо понякога на шизофренно разкъсване и неспокойсвие, с личността, която конструира Ницше, независимо дали това е Заратустра, Свръхчовека или друг индивид, зад които винаги обаче прозира самият Ницше. “[...има го ницшеанският субект, който преминава през поредица от състояния и отъждествява имената от историята с тези състояния: всички имена в историята, това съм аз. Субектът се разполага по обиколката на кръга, чиито център азът е напуснал.”/Дельоз, Гатари, 2004:36/ Азът отсъства – той доброволно, но и неусетно се е заменил или по-скоро преминал и разтворил в своите идентификации, в имената, с които се обкичва, без значение дали това са буквални или метафорични номинации.
         Ханс е единственият герой, който се изгражда в хода на повествованието, но той го прави през способността си да се идентифицира не само с типове модели, но и с типове дискурси и светоотношения – от изкуство, наука, религия. Ханс се превръща в продукт на своето саморазтваряне в езика, той става дискурсът и концепцията, които изговаря. Неговата инициация обаче е в рамките на затвореното пространство на планината, в изкуствено създадени ситуации, в които би трябвало да съзрем и визията на автора за зрелостта на индивида, оформяна в културните достижения и в онтогенетичното му развитие. Но постигнатото е само един отрязък от безвремието, което тепърва трябва да бъде проверено в ужаса на войната.

         Каква всъщност е собствената позиция на Ханс Касторп? И как личността се помества между идеите и историята, между цивилизацията и инициацията?
         Тя трябва да изведе “концепцията за една бъдеща, преминала през най-дълбоко познание за болест и смърт човечност”/Ман, 1975:220/ – това според самия автор е основното послание на романа му.
         В речта си към студентите от Принстънския университет Tомас Ман цели да даде някои разяснения, да предложи подходи при четенето на своя роман. Експлицирайки заложен смисъл обаче, той все пак ни дава възможност да съзрем две заблуди или премълчавания на автора и със сигурност две противоречия в уговореното теоретично обяснение на романа пред студентите.
         Томас Ман твърди, че произведенията на изкуството трябва да имат “собствена амбиция”/Ман, 1975:211/ да имат собствено внушение. Но самият той обича за заема позицията на вещия демиург, който е наясно с развитието на персонажите и ситуациите, в които те ще попаднат. Много трудно е в текста да се намери нещо, което не е предварително заложено, а дори и това да се случи, то не се развива извън полезрението на автора.

         Целта на Томас Ман е да заложи цялата човешка мисъл в устите на неколцина от своите персонажи и така да покаже човешкото същество едновременно като обиталище на духовните натрупвания, но и безсилно да се справи чрез тях със собствените си комплекси, нагони и страсти.
         Конституирането на персонажите се движи между две кардинални позиции във философията, особено актуални през 20 век, а именно дали човешката личност е предварително зададена и субстанциално съществуваща или сама създаваща себе си, дали е creator или creans.
         Томас Ман е амбициозен писател и неслучайно прозата му може да бъде определена за монументална. Тя се опитва да побере идеи и натрупани преживявания, културни концепции, подробни сведения от различни сфери на живота, науката, изкуството, маниакални подробности от житието дори на епизодичните персонажи и какво ли още не... На този фон Ханс Касторп трябва да преживее своята инициация, да изгради идентичността си тъкмо по хайдегериански – чрез действието, през запознаването и живота в различните културни модели, което неизменно става под влиянието на авторитетите/често в позицията на лакановия голям Друг – обект на респект, идентификация, изразител на собственото желание, но и на оттласкване/и потапянето в тяхното слово.
         И тъкмо през словото този процес на инициация става възможен и валиден. Ханс Касторп живее през думите, мисли и чувства с тях, а понякога и с ралични дискурси. През тях той пътува в пространството и времето, в историята, но и гради своите отношения с околните. Като изключим някои емоционални спомени – като този с Хипе, Касторп е изцяло продукт на езика. Ако продължим Лакан – “в обективациите на дискурса [...] субектът губи и значението и посоката си” /Lacan, 1994:44 / – Ханс Касторп едновременно се губи и намира в езика, за да може окончателно накрая да се определи чрез него. Още според Хегел “езикът е всъщност съществуването в себе си на чистото себе си като себе си и езикът сам съдържа чистия аз, сам възвестява аза... който е точно този аз, но и универсалния аз.”. /Lacan, 1994:195/ Така през словото Ханс Касторп и постига себе си, и до голяма степен чрез него се докосва до ирационалното и метафизичните хоризонти. И Лакан, и Кожев, интерпретирайки Хегел, твърдят, че истината е дискурсивна. А Хайдегер ще каже известното "Езикът е дом на битието", на наличното битие, битието ето-на, битието, което е... автентично и истинско. Позицията на Ханс Касторп също следва тази модерна, а след това и развита от постмодернизма идея – истината е в езика, тя е резултат на натрупвания в него и като такава е многоизмерна, а често и фрагментарна. Тя не е зададена, а се конструира в езика и в начина, по който го употребяваме и заедно с това конструира и нашата идентичност.
         От първоначално ограничения и простоват млад бюргер, Касторп изгражда себе си и своята истина, като използва готови модели, фрази, цитати, цели дисксурси, но той не паразитира върху им, а пречупва през тях собствените си фантазми, страхове, усещания, рефлексии и така прехожда през чуждото и го трансформира, отрича и потвърждава, като то става и свое, но остава и чуждо.
         Но какво значи свое и чуждо, когато нито разумът, нито действителността съществуват в себе си, можем да продължим това положение от Хегеловата философия – във “Вълшебната планина”, че те съществуват във времето и езика и зависят от тяхната всеобхватност.
         Ханс Касторп също търси да разбере човешкото като универсална зададеност, но и като специфичен индивидуален белег едновременно, дълбаейки вътре в човешката екзистенция и онтологичната й поставеност, но и търсейки основания в някаква транцедентност – в триизмерността на първоначало, генератор на смисъл и осмисленост и като хоризонт на тайното възможно познание-откровение-просветление. От друга страна това трансцедентно измерение е свързано и с взаимопроникването на съзнанието и времето.
         А в главата на Касторп единственият остатък от време се оказва запазен единствено в трепета на удоволствието и любовната емоция към Клавдия и Пшибислав в това, което Дельоз нарича “пасивен трансцедентален синтез” – епизодът с молива в миналото не само като символ на неговия симптом, но и като “основополагане” и “чисто минало”, което съществува преди и заедно с настоящето в един общ процес на траене и безвремие, траене на емоцията и образа, на миналото, “което не отстои, но настоява, то се състои, то е.” /Дельоз, 1999:113/ Но от друга страна в този процес можем да различим и активният синтез на времето – възпроизвеждането на предишното и в някаква степен рефлексията на новото.