Университетът е особен тип зараза - с тяло и с култура. Основният CORPUS на Унивеситета - Ректоратът е поглъщаща утроба, която нарочва отрочета-носители на вируса. Заразяването обаче е по взаимно съгласие, отрочето дарява око, ухо и уста. Taка то става академична част от CORPUS-a. В тази система на внедряване в Университета ни убеждава анотацията на „арт-група „Устата“ към новоизлезлия сборник със студентска поезия Facecontrol. Неговото представяне на 28.03 се случи в една от най-обичаните аудитории на Рекрората - 148, за да се покаже пред над 100 души студенти, преподаватели и приятели на участниците даряването на органите и внедряването в CORPUS-a на академията.
      Водещи представянето на антологията бяха Камелия Спасова и Мария Калинова от арт-група "Устата". Те посрещнаха гостите с видео и музика. Избрали бяха да покажат "докумнетален" филм за своето донорство. Около 20-минутното видео, над което освен тях бяха работили още Валери Валериев, студент по право и участник в антологията и Боян Тодоров, следващ операторско майсторство в НБУ, показа едно дебнещо и надзъртащо око, изкушено от всичкото на Университета. Камерата монтажно обхождаше празни коридори от входа до Гълъбарника, плъзгаше се по парапети към символно натоварени аудитории, спираше се да чете обявите, от които околоуниверситетието преживява, хранеше се ту в Яйцето, ту на крак в Мистър Сандвич, четеше в библиотеката и циклеше в дворчето, изчервяваше някои и провокираше други. Тя носеше обсесията на окото, наречена Университет. Видеото показа на всички нормалната ежедневна доза Университет и освен окото на публиката зарази и нейното ухо с музиката на 18-годишния Марин Николов, която се случи като повече от добра прелюдия към словото на участниците.
      И тук публиката попадна в нова гранична зона. След избирателното на окото и ухото тя се спря пред избраното от журито на сборника. Някои от членовете бяха и участници в представянето и също бяха избрани. Ани Бурова, Валентина Радинска и Георги Господинов говориха за антологията със студентска поезия като за събитие. Дори уверявайки ни, че определението "студентска" към тази поезия е техническо, за да може по-бързо и безпроблемно да излезе сборникът, и тримата не успяха да спасят говоренето си за нея от подхода към нея като към „млада“ поезия, сиреч студентска. През отбелязването на Ани Бурова, че за много от авторите това не е дебют, и определението, което Валентина Радинска даде на антологията - „документ на времето“, Георги Господинов увери, че младите днес са си достатъчни авторитети. Това като че отвори много думи към думите. Оттук започна четенето на авторите, които освен свои представяха и чужди текстове, за да потвърдят, че авторитетите са измежду тях самите. Стихове четоха Яница Радева, Петър Петров, Александър Мануилов, който под предлога интерактивно стихотворение взе от публиката „хонорар“ от левче за изпълнението си, Георги Савчев, Таня Станкева, Момчил Цонев, Поли Муканова, Валери Валериев, Яна Пункина, Марица Колчева, водещите Мария и Камелия. Със сигурност пропускам някои. Тези, които не бяха в залата заради отсъствието си от страната, не останаха извън представянето. Стиховете им се четоха от другите участници. За около шестдесет минути поезията в 148 аудитория на Ректората се завъртя като разговор между взаимно четящи се автори, като колаж от притеснение и увереност, четене на висок глас и непосмяващо говорене, четене заради някой и четене за всички, номиниране на посвещенията и застраховане в анонимността на посланията. Студентското в тази поезия действително остана само като нейна техническа част - остана си в недостатъчно дългата практика на четене пред пълна аудитория, в нерепетираността на гласа пред микрофон, в микрофонията, в излизането в ред и без ред, в краткото стоене отпред за приемане на аплодисментите. Всичко насетне се случи като съвременна поезия, неизпитваща нужда да се определя по друг начин. Пространството се насити с поезия. Недостатъкът беше в малкото време, дадено на ухото да я преглътне, между двама четящи. Четенето се случи наистина без ред и посока, но отвътре се строеше като разговор между тези хора, заразени от Унивеситета. Те се внедриха отвътре на него заради това, че отдавна са дали сетивата си срещу слово. Подобни размени е ясно къде се случват. От цялото събитие стана ясно, че никога не е било и сега не е повече от всякога безопасно да се броди в Университета, около него и навсякъде още, защото има дебнещи очи и наострени уши, делегиращи права на устите, които ще изговорят всичко край нас и всички нас. И поезията ще е само формалният белег на това смилане на света в смисли. А студентското ще е оправдание за посмяването.