Твоето голо тяло прилича на скъпоценен кристал,
в който се оглежда моята богиня.

         Нощта беше хладна. Един вампир свиреше на орган в катедралата.
         Поиска да пият водка с лед. Беше нервна и цялата трепереше. Запали цигара и се загледа някъде встрани без да му обръща внимание. Всичко, което правеше му приличаше на някакъв ритуал, на черна меса, отслужвана от нежна роза. Смяташе, че след като изпуши цигарата, тя ще му каже, че скъсват.
         Усещаше как трепери сърцето й. Толкова я обичаше. Според него причината за решението й можеше да бъде само една - вече не я привличаше сексуално, отдавна не представляваше еротическа стойност за устните й.

Ти си като вълна, която се разбрида по тялото ми,
когато стоя край морето и мисля за моята възлюбена.

         Облаците се движеха много бързо по небето и накъсваха светлината, сякаш множество прилепи танцуваше валс. Вампирът свиреше, а по ръцете му капеше кръв.
         Искаше му се да бъде като никотин за тялото й. Белите й дробове, кръвта й, цялото й безумно нежно тяло да изпитва ненаситен глад за неговото, да иска да се трови с него, да бъде насилвано от неговата черна сексуалност. Искаше волята й да бъде жалка робиня на пристрастеното към неговото нейно тяло.

Белеет парус одинокий
В тумане моря голубом!...
                                  (М.Ю.Лермонтов, Парус)

         Един вампир гледаше морето, което беснееше в краката му, сякаш някой свиреше на орган.
         Сърцето й трепереше. Тя мълчеше и мислеше. Приличаше на буря и на море. Приличаше на написана книга, от която ако някой прочетеше стих, щеше да бъде провъзгласен за най-великия поет на земята. Ако беше поет, помисли си той, може би щеше да напише канцона за нея, ако беше поет, може би щеше да напише най-красивата поема на света докато я гледа, ако беше истински поет, може би просто щеше да я целуне.
         Обичаше я с цялото си сърце. Толкова много я обичаше, че дори в този момент би дал всичко, за да не се измъчва така пред това, което се канеше да стори, за да не й причинява сълзите, които тя гордо не допускаше да потекат навън. Толкова много я обичаше, че би предпочел никога преди да не беше го срещала, искаше да можеше да бъде мъжът на мечтите й, само и само да не става причина за тревогата й в този момент, когато трябваше да му каже да скъсат.

 

A shape of light is your naked body,
which lustfully tempts me to the knowledge of divine beauty.
                                                (Pseudo-Byron, The Corsair )

         Един джентълмен, в чиито вени течеше много стара благородна кръв, влезе в театъра. Наоколо нямаше никого. Може би представлението беше започнало и всички бяха заели местата си, или пък театърът отдавна вече не съществуваше, а великолепните светлини бяха само декор в ораторията, която свиреше вампирът.
         - Шах! - каза тя и в миг се ужаси. Сърцето й се присви от болка.
         - Това е мат - прошепна той.
         - Не! - каза тихо тя. - Аз...
         - Аз съм мат.
         - Не, не си мат, не си мат, не! Това е само една игра, Пердикан. Не си мат...

Реквием

A gentle rose, which tender hand has laid
It on my woeful grave, my lady is.
Her love could turn my suicide
to courtesy, if my lady please.
              (An Unknown one, Untitled)

         Вече се зазоряваше. Вълните се отдръпваха от брега. Вампирът обаче още не беше дописал ораторията. Оставаше финалът, най-хубавата част, която трябваше да бъде посветена на красотата на неговата нежна възлюбена, на неговото любимо момиче. Слънцето вече пронизваше кожата му, гореше гърдите му, изсушаваше кръвта му. Скоро щеше да се превърне във въглен. Оставаше му още малко. Но не можеше, не можеше да не изсвири прекрасните акорди, в които се разказваше как един вампир обичал своята любима като нежна роза...